Интервюта

ас. д-р Дончо Донев е социален психолог, заместник-директор и преподавател в ДИПКУ към Тракийски университет – Стара Загора.С него ще си говорим за обществото и промените в него след появата на COVID-19:  

 

Г-н Донев каква е Вашата психологическа картина на обществото по време на пандемията, как се отразиха мерките за сигурност и ограниченията на психиката на хората?

Винаги, когато има натрупване на много промени в обществото, това води до криза. Хората реагират по два начина по време на криза, без значение дали е пандемия или война. Едната група от хора изпада в ступор – толкова са уплашени и притеснени, че не могат да реагират и ограничават действията си, заради страх от неизвестност и несигурност. Те се изолират и се затварят в себе си, не само физически. Другата група от хора приема кризата като възможност, от която да се възползва. Те реагират абсолютно полярно, сякаш цял живот са чакали този момент, за да блеснат. Пример за това са част от политиците, които се опитаха да използват кризата, за да покажат някакви лични качества. Но не е задължително човек да е политик, за да реагира така. Резултатът от тези два типа крайно различни реакции в обществото е, че започна да се трупа напрежение, което раздели хората на два лагера.

Какво отражение дава върху психика липсата на нормални социални контакти?

 

Маската на лицето скрива голяма част от нашите емоции, тоест нашият събеседник е аватар. Липсват лицеизразът, мимиката, жестът – това, което наричаме език на тялото, който е един от каналите за пълноценна комуникация. Това означава, че общуването е ограбено по някакъв начин, то е непълноценно и създава несигурност, тъй като остава да разчитаме само на това, което чуваме като думи.

Доскоро не можехме да удовлетворяваме друга наша базова потребност – социалния контакт.

Тази съвкупност от ограничения води човека към недоверие в останалите.

Отрази ли се на семейните отношения дългата изолация вкъщи ?

 

Ще посоча за пример празника Сирни Заговезни, на който се иска прошка – семействата са били изолирани заедно цяла зима и неминуемо се е натрупало напрежение. На този празник си прощават и продължават живота си отново заедно. Българските ритуали и обичаи имат психологически момент, фолклорът ни има и психотерапевтичен елемент. В момента това, което се случва също е натрупало напрежение в партньорските отношения.

Кога обществото ще излезе от психологическата криза, ако бъдем оптимисти и предположим, че няма да има втора епидемична вълна и животът отново ще влезе в нормалните си стойности?

 

Обществото никога вече няма да е същото, няма как да влезем два пъти в една и съща река. Всяка криза води до промяна, в основата на кризата винаги е промяната. Случиха се толкова много неща, че няма как обществото да е същото, то вече е различно.

 

В Департамента за информация и повишаване на квалификацията на учителите много често контактувате с учители и имате най-ясна представа за тях. Онлайн обучението стресира ли ги и успяха ли да се адаптират към тази наложителна виртуална среда?

Аз се възхищавам на учителите! Ако кризата е промяна, то те живеят в една постоянна криза, имайки предвид ежесекундните промени в училищната система години наред и в този ред на мисли – учителите са свикнали, че каквото и да стане, те трябва да се справят и имат способността да го направят.

Учителите за два месеца направиха невъзможното, те работят в момента без никога на някого от тях да е преподавана методика на обучението онлайн. Всеки от тях намери начин да достигне до учениците си и това, което направиха учителите е абсолютен подвиг.

Вие като социален психолог какъв съвет бихте дали на хората в тази ситуация?

 

Да се забавляват! Ние като нация сме така устроени, че гледаме в миналото и в бъдещето. Миналото ни носи вина, защото се съмняваме дали сме постъпили по най-добрия възможен начин, а бъдещето е несигурно, тъй като е неизвестно и носи страх.

Добре е човек да се фокусира върху днешния ден, да зарадва някого около себе си или себе си. Човешката психика е като автомобилен двигател – когато се движи гори горивото си и от време на време трябва да спре и да зареди. Ние зареждаме, когато преживяваме положителни емоции.

В дните на световната пандемия – COVID-19 онлайн се срещнахме с Рафет Улутюрк. Той е председател на Изселническата организацията „Буктюрк“ в Истанбул. С него ще говорим за световната пандемия сковала света, за нюансите в нея, въпросите, който тя задава и за човешкото в човека. Ето какво сподели той за читателите на вестник „Долина“ и уеб портала за електронни услуги и обективни новини  kazanlak.co:

Заради пандемията от коронавирус културните институти в цялата страна бяха затворени.

От Novapress потърсиха директора на плевенския Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ Васил Василев за коментар по този и други въпроси.

- Г-н Василев, заради коронавируса спектаклите на всички сценични изкуства спуснаха завеса за неизвестен период. При условие че бюджетите им се изчисляват на база брой продадени билети, има ли решение, така че да не се стигне до фалити?

- В края на 2019 г. беше променен Закона за закрила и развитие на културата в частта си финансиране на държавни културни институти в областта на сценичните изкуства, бяха наложени редица нови правила които дадоха рамка на бюджета да не бъде надвишаван с повече от 5 процента на отчетен период, но за съжаление не се вникна внимателно в основния проблем – как се формира бюджета, на каква база и каква е правната норма на “прогнозния бюджет в частта субсидия“.

Да, в областта на сценичните изкуства съгласно действащото законодателство държавните културни институти нямат гарантиран минимум на субсидията, която те получават затова, че провеждат културната политика на държавата в областта на театралното и музикално изкуство.

Те заработват средствата си на базата на реализирания приход и по този пазарен подход формират бюджетите си т.е. авансово се финансират в началото на годината, за да ги върнат в края.
Ако спешно не се промени мисленето, ако не се вникне в човешкия фактор, който създава изкуството и не се вземат мерки за неговото развитие, ние не само ще стигнем до фалити, но ще започнем да се лишаваме от професионалната форма на реализиране на театри, опери, оперети и филхармонии.

- В средата на март организатори на културни събития и други заети в сектора изпратиха писмо до министъра на културата Банов и вицепремиера Дончев за подкрепа и финансова помощ, за да оцелеят в кризата. Какъв е отговорът?

- Не знам какъв е отговорът. Живеем в една необичайна обстановка, която е сведена до оцеляване и се мисли за един много кратък времеви отрязък – днес. Не е случайно, че в различните държави се подхожда според потребностите на народа им. Едните изкупиха тоалетната хартия, другите претъпкаха книжарниците за да се запасят с книги, а на трети им направиха шоупрограми под формата на брифинги.

Но ние трябва да си дадем по-голям времеви диапазон – все пак сме с хилядолетна история и трябва да мислим в такава перспектива.
Колегите зададоха един скрит въпрос към управляващите и той е: “Има ли Република България необходимост от национална култура и какво ще направи, за да се съхрани?“. Няма частна култура – културата е национален приоритет, елемент от формирането на една нация и част от нейната национална сигурност.

Затова трябва да бъдат приети предложените мерки от колегите в независимия и частен сектор, които в нормални времена не са разчитали на подкрепа от държавата. Но тези мерки да не бъдат кризисни, а подход към нов модел и създаване на норми и правила за съществуване на частния сектор и свободния артист. Това би позволило на държавата да направи една цялостна реформа в създаването и съхранението на културното ни разнообразие.

- Културата днес заема ли подобаващо място в държавната политика, като важен компонент на общественото развитие?

- Културата инвестира в момента в обществото. Създателите на изкуство в България изнемогват в своето битие в което са поставени в условия да оцеляват. Цивилизационния избор на човечеството е културата и инвестициите в нея създават условия за развитие на човешкия капитал и културното наследство на нацията. Ние едва ли някога сме си представяли, че здравеопазването ни няма да бъде подготвено за предотвратяване на една пандемия.

Днес светът е замрял – празни улици, страх и единствено изкуството със своите многообразни форми дава надежда за живот. И отново ще се върна към промяната на мисленето и връщане към корените ни. Ние сме наследници на една духовно извисена и културна нация, която е в основата на европейския ренесанс. Именно по тази причина днес имаме уникален шанс да се възродим, но за това са нужни сериозни инвестиции.

На изминалото заседание на Общински съвет – Казанлък единодушно от старейшините бе приет доклада за работата на омбудсмана на Казанлък Гинка Щерева. С нея разговаряме за акцентите в работата й, поставените цели и ще има ли баланс в отношенията между гражданите на Казанлък и ВиК и Електроразпределителните дружества. 

Ето какво сподели Гинка Щерева за читателите на вестник „Долина“:

- Г-жо Щерева, какви бяха основните Ви акценти във вашата работа през 2019 г.?

- Видно от годишния отчет за 2019 година основните акценти на моята работа бяха в няколко основни направления – здравеопазване, социални дейности по отношение на социалната политика, която трябва да се прилага по отношение на гражданите. И естествено се опитвах да отговоря и откликна на необходимостите, които възникваха през годината.

- Какви бяха основните проблеми, за които Ви търсеха казанлъчани през 2019 г.?

- Основно хората се обръщаха към мен по въпроси свързани в сферата на здравеопазването и социални дейности. Това е свързано със новия механизъм за личната помощ, с очаквания нов закон за социалните услуги, с промяната на наредбата за медицинската експертиза, която пък от своя страна води до последствия всички социални придобивки и услуги, които могат да получат нуждаещите се лица.

- За разлика от 2018 г. спряха ли се жалбите на казанлъчани към ВиК и електроразпределителните дружества? Настъпи ли баланс между ползвателите на тези услуги и съответните дружества?

- Далеч от бленувания баланс във взаимоотношенията се движат отношенията в тази сфера. Второто направление с най-голям процент подавани жалби отново са доставчиците на Електроразпределение и ВиК. Като основно жалбите, които са срещу ВиК дружеството също могат да се разделят в две направления по райони жилищни. Едното е за населените места, което касае графика на отчитане, там жалбоподателите имат претенции по отношение на отчетността. През зимните месеци не се отчитат редовно водомерите, а при промяна на цената на услугите. Всичко това после рефлектират върху сметките на жителите на съответното населено място. В градът проблема е друг. Тези, които обитават етажна собственост им се разпределя водата от общия водомер, вода която те реално не са използвали.

- Какви цели сте си поставили в работата си като обществен посредник през 2020 г.?

- Да се поставят конкретни цели в работата на обществения посредник ми се струва, че би било изключително смело. Общественият посредник отговаря на необходимостите, които възникват през годината. Основно искам да засиля възможността за предоставяне на по-добро качество на консултациите. Едно от основните задължения на обществения посредник е да повишава правната култура на гражданите и да предоставя консултации. В тази посока са и предвидените инициативи, които всъщност в краткосрочен план съм предвидила. По отношение на многобройните жалби от жителите на общината към ВиК и елетроразпределителните дружества съм предвидила да направя една среща със ВиК и кметските наместници. Предвиждам и среща отново с кметските наместници, която ще бъде с представителите на Енергоразпределение Юг. Другите проблеми, които поставят гражданите като трайно неразрешени са невъзможността за справяне със мобилните оператори и рекламацията на стоки и услуги, в отговор на техните потребностите предвиждам организиране на щанд на предлаганите услуги на Комисията за защита на потребителите и Европейския потребителски център.

В работата си се старая дейността ми определено да бъде в отговор на потребностите на казанлъчани.

Искам да обърна внимание на гражданите по отношение на жалбите, които имат към Дирекция „Местни приходи”. Те твърде често считат, че Общината ги търси само за заплащане на дължимото. Колкото и да е парадоксално, когато има издадено едно изпълнително производство и лицето вече е на частен съдия изпълнител, на публичен изпълнител, това му старо задължение не го освобождава от формирането на новото задължение за новия период. Твърде често те казват: „Аз нали си плащам към частния съдебен изпълнител, защо пак да плащам?!“ Тук подчертавам: фактически на лицето тече новия период и той е длъжен да си заплати новото задължение, така и към частния съдебен изпълнител – старото задължение. Другото, на което искам да акцентирам е подаването на Декларация по чл.17 от Общинска наредба, която е свързана с освобождаването от заплащане на такса битови отпадъци. Декларацията може да бъде подадена през цялата година, но трябва да се има в предвид, че подавайки в рамките на 2020 година те претендират за освобождаването на техния имот за 2021. Гражданите като че ли на това не обръщат особено внимание. Това че ще подадеш Декларация за 2020 г. не означава, че ще се освободят за 2020 г.

Яница Станчева

Д-р Георги Желев е преподавател в Тракийски университет, доказан специалист в епидемиологията, инфекциозните болести и превантивната медицина.

На последното заседание на Местния парламент на Община Павел баня бе приета Декларация, в която бяха обобщени притесненията на граждани и общински съветници относно инвестиционните намерения на „Дънди Πpeшъc Meтaлc Чeлoпeч“ EAД.

В първите дни на годината, под лъчите на януарското слънце наш гост е професор Александър Маринов.

Александър Маринов е роден на 12 май 1957 г. През 1990 г. влиза в голямата политика, тогава е избран за член на Висшия съвет на БСП. През 1996 година той излиза от редовете на БСП.

Александър Маринов е професор по политология и доктор по социология. Той е преподавател във Философския факултет на Софийския университет. Също така води лекции в Пловдивския университет и други учебни заведения в страната.

С професор Маринов ще си говорим за голямата политика и малките неща от живота, за младите хора и имали нужда от възпламеняването на българския възрожденски дух, за България. Ще търсим отговорите на въпросите има ли философия в политиката и във властта.

Ето какво сподели той за читателите на вестник „Долина”:

- Професор Маринов, има ли философия в политиката?

- Да според мен има философия на политиката. Има философия и във властта. Това е обяснението и намирането на смисъла във властта, което е изключително важен въпрос. Защото властта без смисъл, без яснота, защо се упражнява, за кого се упражнява, защо поемаш това бреме. Да, властта е бреме, ако се упражнява отговорно. Според мен въпросът за философията на властта, на публичната власт е един от най-сериозните, най-болезнените в България и изисква не козметични промени, а кардинални. Властта в България във всичките си разновидности, на всичките си нива е безконтролна и безотчетна и затова властта в частност политиката, политическата власт се превърнаха във бизнес, в средство за бързо и безнаказано забогатяване. Това изроди българската политика, изроди публичната власт, изроди институциите и съвсем логично увреди тежко отношението на обществото към тях. Затова имаме дефицит на доверие във властите. Смятам, че в България трябва да се направят промени на всички нива от Конституцията и законите до политическите практики и гражданското съзнание, които да превърнат властта в нещо, което се получава за известен период от време и за свършване на определена работа и за което се носи отговорност. Най-лошото нещо, което може да се случи на един политик е да го накарат да си подаде оставката. Тъй като почти няма такива, които доброволно, съзнателно и убедено сами да си подават оставка, властта се превръща във враждебна сила. Това е и една от причините, за съжаление, голяма част от българите да възприемат своята държава като нещо враждебно. Защо? Защото това е сила, която е извън техния контрол, която не се съобразява с тях. Тези които имат властта  в момента в България се грижат само за своите интереси. Има изключения разбира се, но те са изключения, а не правило.

- Какво очаквате да се случи във България и за България през новото десетилетие?

- Ако трябва да избираме чисто граматическата форма на въпроса Ви, може би най-точно е – Какво на България ще й се случи? Тъй като за съжаление, ние сме в ситуация, която в много малка степен контролираме съдбата си! Аз очаквам, че през 2020 година и следващите години да берем плодовете на един порочен модел на управление на държавата. Порочен модел на уреждане на обществените отношения. Вие виждате, че от година на година, от месец на месец дори кризите зачестяват и те вече не са свързани, толкова с някакви индивидуални грешки или гафове. Виждаме, че лошото управление вече убива буквално. Виждаме, че ако преди ставаше дума за откълсечни епизоди, някои от които разтърсили обществото. Сега сме я докарали до там, че едновременно вървят кризи 4 – 5 тежки кризи, които засягат милиони хора, които засягат техни фундаментални човешки, дори и биологични потребности - вода, боклуци, въздух, епидемията на свинската чума и прочие. Което от своя страна означава, че процесите в обществото вече са спаднали под един критичен праг на управляемост. Никой не желае да носи отговорност за това, никой не предприема мерки, само се отлагат проблемите или се запушва недоволството с едни такива харчове инцидентни, които не решават проблема. Искам да кажа, че доближаваме чертата отвъд, която не може повече да продължи така. За съжаление отлагането през годините в името на властта и нейната употреба, доведе до това, че от тук нататък цената ще бъде много тежка, която ние ще трябва да платим и то само ако говорим за вътрешните си проблеми. Държавата е в окаяно състояние - администрацията е разбита, бъка от партийни протежета - малкото останалите професионалисти са демотивирани. Много е трудно да се намери опорна точка и лост, за да се бутнат нещата напред. Картината е много тежка и особено ако разсъждаваме в по-дългосрочен контекст. Има процеси, които са много по-силни, мощни и инерционни, които не могат да се овладяват за година или две. Типичния пример е с демографската криза. Това е един очеваден пример за пълна неспособност и безотговорност. От година на година се приказва, харчат се много пари има цяла национална стратегия. Обаче същите тези демографски проблеми се задълбочават и вече са достигнали критично равнище. На практика има недостиг на хора във всички области. Ние трябва да си дадем сметка, че неможе да се излъже живота, не може да се излъже действителността! Това са материални процеси, някои от тях са дори природни процеси. И няма как „послушни” медии, пиар и пропаганда да помогнат. Иначе казано, ние се сблъскваме с финалната фаза на заболяване, което дълги години се е развивало. Тези, които е трябвало да говорят, да посочат истините, да вземат мерки са лъгали, замазвали, заблуждавали обществото и сега идва време да се плаща цената. Аз се опасявам, че тя ще бъде скъпа цена.

- А има ли надежда?

- Ще стигнем до надеждата, но искам да добавя преди това още малко безнадеждност. Тук говоря само за вътрешните ни проблеми. Ние сме поставени в един нов международен контекст. България е заклещена, затисната между мощни сили и мощни интереси. Това е много сложна ситуация дори ако имаше политици, които са достатъчно образовани, интелигентни и смели да водят кораба между сила и пари. Докато управниците действат с едни дребни, селски номера. Сутринта ще се видя с американците, след обед ще отида в Истанбул при Ердуган и Путин… Няма да стане така! Заплахите нарастват, променя се средата, Европейския съюз, в който се кълнем. НАТО пък е нещо съвсем различно и независимо. Ние нямаме отговор - Кои сме, какви сме и къде искаме да отидем?!

Това е много голям проблем.

Надеждата… Надеждата умира последна. Но бих искал да кажа -това че сме малка страна не е само недостатък. Една малка страна за разлика от големите страни има своите преимущества - от гледна точка на управляемостта при определени условия. Не случайно Конфуций е казал велика мисъл, че е много трудно да управляваш голяма държава. Да управляваш голяма държава е като да пържиш малка рибка, която много бързо можеш да я прегориш. Докато малката държава, тя може бързо да се мобилизира, да се консолидира, да насочи ресурсите си в правилна посока - ако има добро управление. Надеждата е в това, че все още не е безнадеждно късно! Все още може да се поправят нещата. Вярно е че за момента няма видим прогрес. Всъщност за момента няма нито човек или хора, които да поведат нацията, няма ясна стратегия, няма добре премерени политики, няма критична маса с импулс за обединение. Няма ги всички тези предпоставки, които са позволили на други нации, в други времена да излязат от невероятни кризи и да тръгнат напред.

Има нещо, което е голям плюс на българина. Парадоксът е, че той много често се посочва като наш голям недостатък. Това е способността да се приспособяваме, някои го наричат робски синдром. Ще припомня само, че теорията на еволюцията посочва, че оцеляват не най-силните, а най-приспособяващите се. Поради тежката си история и големите перипетии българите сме си изработили, генетично сме усвоили способността да оцеляваме. Целият въпрос е в това, тази способност да бъде насочена в правилната посока, не като навеждане на главата, не като примиряване, а като способност да решаваме трудни задачи с недостатъчни ресурси и на пръв поглед при безнадеждни обстоятелства. Да повярваме, че можем да преодолеем и това, колкото и да е трудно, след като сме преодолявали много други неща. И не просто да оцелеем вегетирайки биологично или по единично, а да оцелеем като общност.

- Вие очертахте пътя на надеждата за България. Има ли според Вас личност, лидер, идея зад която, да тръгне българина?

- Да това също според мен е аргумент в полза на надеждата. Вероятно всеки от нас може да посочи поне няколко души, които биха били със сигурност много по-сериозни, по-стойностни и достойни за уважение министър-председатели на страната. Всеки от нас може да посочи хора около себе си достатъчно добри професионалисти, почтени хора, които могат да бъдат много по-добри министри, депутати, кметове, администратори. Тоест проблема в България не е в липсата на човешки материал, капацитет и стойност, а в това, че по някакви необясними противоречащи на естествените закони причини нагоре в обществената пирамида са изпълзели тотални недоразумения. И тук е големия проблем, големия грях на българската политика. Политиката трябва да осъществява преди всичко селекция, за да бъдат поверени обществените дела в ръцете на достойни хора, способни хора. При нас това е антиселекция.

Така, че хората в България ги има. Големият въпрос е как те да получат възможност да приложат своите способности. Една част от този отговор е как да станат обществено достояние. Как тези хора, които биха могли и имат желание, имат идеи да се справят да станат достъпни до обществото, за да може обществото да повярва, да ги припознае и да ги последва.

Тук естествено ние сме изправени пред една умишлено създадена информационна завеса. Не случайно не ни показват много неща, дела и хора, които заслужават да бъдат показани. И знаете ли защо?! Защото сравнението ще бъде унищожаващо, за тези които сега се наричат елит. Аз смятам, че това е въпрос първо на самоорганизация на обществото. Когато е в криза едно общество, то има две възможности: да извиква на живот своите съпротивителни имунни сили, а това означава, че извиква на живот хората, от които има нужда да го поведат или втората възможност е то да загива. Надявам се, че България няма да загине поне като нация и държава, не като географско понятие. Убеден съм, че тази самоорганизация в един момент - не далече, ще изтласка на повърхността такива хора.

- Професор Маринов, с Вас заговорихме за процеси. И тук е мястото да попитам, какво всъщност преходи българското общество, българската политика през така наречения Преход. И сега накъде?

- По тази тема може да се говори много дълго. Според мен това не беше преход. Преходът е от нещо към нещо. Горе долу беше ясно, от какво въпреки, че колкото повече време минава толкова по-големи неясноти и манипулации има за миналото. Но съвършено не беше ясно към какво вървим - имаше една утопия, една абстракция, едно такова измислено ново състояние. Но много бързо се разбра, че е невъзможно и се случи нещо съвършено различно. Чисто и просто стана едно преразпределение на богатствата и на властта в ръцете на едно малцинство, което за съжаление не се грижи за нищо друго освен за своите собствени интереси. Най-важното, което не се случи беше, че ние не създадохме реална демокрация. Аз съм дълбоко убеден и мога да го докажа, че това в което живеем днес не е демокрация! Защото от народа нищо не зависи практически – въпреки, че често го обвиняват, че не избира, както трябва. Също така, че една много малка тясна група от хора нищожна като количество и като качество контролира практически цялото обществено богатство. Това със сигурност не е демокрация. Затова няма причини да се чудим, защо при нас това, което наричаме демокрация не дава резултатите, които дава в други страни. Това при нас даде исторически опит. Големият въпрос е дали ще бъдем способни като общество да се поучим от този опит. Аз смятам, че в недрата на обществото се заражда една осмислена преценка на това докъде сме стигнали. Най-важната характеристика на тази осмислена преценка е, че огромното мнозинство от българите смятат сегашното ни обществено положение за несправедливо. Много голям брой от хората, включително и такива, които нямат чак толкова големи основания да се чувстват зле. Те се чувстват поставени в едни несправедливи условия. Според мен това е големия и съдбоносен въпрос за продължаването на прехода. Трябва да се изцери, да се възстанови социалната справедливост във всичките й фундаментални измерения. Съвсем логично е, недоволството от несправедливостта да се насочва към политиците, защото те носят основната отговорност за тази несправедлива действителност, в която живеем - къде поради неспособност, къде поради малодушие, а най-често поради лична изгода. Това, до което стигнахме след 30 години ни прави неконкурентно способни като държава и като нация. И нещо повече поставя под заплаха съществуването на нацията. Естествено гневът сам по себе си е лош съветник. Трябва да имаме не просто удушник, не просто някакви посочени жертви, пък било то и на действителни виновници. Ние категорично трябва да имаме път - да констатираме какво е повредено и как да го поправим. Трябва реформиране на всички основни елементи. Аз например съм твърдо убеден, че е нужно не просто промяна, а е нужна нова Конституция на България. Знам, че някои изпадат в бяс от такова твърдение. Тази Конституция, макар че съдържа добри намерения, добри пожелания трябва да бъде изцяло променена. Така че властта да бъде използвана за целите на социалната справедливост, а не за лично облагодетелстване. Вероятно едно нещо ще ви илюстрира моята мисъл: Американската Конституция започва с израза: „Ние народът на Съединените Американски щати…”, а българската Конституция започва с: „Ние народните представители …” Усещате каква е разликата, нали?!

- В обществото ни силно се разви индивидуализма, идеите отстъпиха в партиите, в политиката, няма го българския национален дух и интерес. Не е ли време да се „възпламени” искрата на българския възрожденски дух или както обичам да казвам, ще дойде Ново Българско Възраждане?

- Дай Боже, колкото по-скоро толкова по-добре! За съжаление, ние сме се докарали до необходимост от второ възраждане. Въпреки, че формално не сме били под чуждо робство, не сме били подложени на открита духовна и морална репресия, но упадъка е очевиден. Още повече, че една част от ценностите, които са пренебрегнати, изтикани на заден план засягат не само духа. Ще ви дам един пример - една голяма част от нашите проблеми, демографските идват не само от това, че българското семейство е низвергнато. Семейството като ценност, отношенията в семейството, отношенията между поколенията, които винаги започват да се градят в семейството, след това прерастват в обществото, семейството като фактор в социализацията, като фактор във възпитанието на подрастващото поколение, най-вече чрез утвърждаването на определени ценности ако щете дори в единството между семейството и училището, което винаги е било в основата на всеки напредък. Тук естествено е нужна някаква искра или идея, която да възпламени процеса. Очевидно това трябва да е някаква нова версия на идеята, която е идеите, които са в основата на българското възраждане. Тогава Паисий пише своята „История славянобългарская”, за да припомни забравени истини. Ние в дадения случай нямаме чак такъв проблем, въпреки, че доста истини се изопачават - става дума за способността, за искрата, която да ни накара да повярваме в себе си. Да повярваме в силата на фактори, които единствено могат да ни водят напред - духа, вярата, знанието.

Аз лично смятам, че безверието, апатията, безнадеждността са много опасни симптоми и смятам, че много хора жадуват за послание, за знак, за начало, за някакво ново начало. Като нация можем да се обединим около някакво духовно начало. Духовното начало въобще не означава да се изолираме от материалната действителност. Напротив, духовното начало е искрата, източника на трансформирането на материалната действителност.

- Като преподавател в редица български университети и контактувате с младите хора в тях виждате ли пламъка да работят и останат в България? Обичат ли държавата си?

- Предпазлив съм да правя обобщение. Младите хора, с които общувам са предимно тези, с които се срещам по силата на академичните си занимания. Смесени са чувствата! От една страна българското образование, в това число висше образование, е тежко увредено. То е системно объркано. В това отношение младите хора са жертви на серия виновници. От друга страна виждам, че през последните години има все повече млади хора, които искат да останат тук. Искат нещо да променят, но им липсва водач и посока. Тоест нещо, в което да повярват, за да го последват. В никакъв случай не са конформистки настроени. Усещат, че не могат да разчитат на добро бъдеще в едно болно общество. Опитвам се да им кажа, че в края на краищата ще живеят в един свят, в едно общество, което те самите ще направят или ще търпят. Според мен по-големия проблем е друг. С всичките недостатъци на новото поколение, които част са и недостатъци на новото време, в което живеем. Голяма част от големите постижения на новите технологии имат противоречив ефект. Компютърът може да носи много знания, но може да носи и ефекта „копи - пейст”. Но те разбират възможностите на новите технологии, тези от тях, които имат желание, се очертава да бъдат много способни и перспективни в своята област. Проблемът е че обществото не им дава тази възможност. Обществото не е създало условия да привлича, мотивира и допринася за реализацията на младите хора. Според мен младото поколение в по-голяма степен може да изиграе ролята на един скрит резерв, ако се появят фактори, които да го увлекат. Но тези фактори вероятно няма да излезнат от самите негови среди. Няма вече млади лидери има измислени назначени такива, а те не са лидери.

Вие говорихте съвършено основателно за индивидуализма и при това той в България се проявява в един увреден вид - имам всички права, нямам всички задължения, които произтичат от индивидуалистичната философия. Някак си няма изявени хора, които искат да водят, да се борят, да влезнат във битка. Но аз съм сигурен, че това не е някакъв траен дефект, просто и младото поколение се стреми да оцелява по някакъв начин. Пак казвам има голям дял от способни хора, които могат много бързо да се включат и да дръпнат страната ни напред. Но всичко зависи, от това дали ще има голяма сплотяваща, обединяваща и възпламеняваща нова кауза, нова цел, национална цел. 

- На какво искате да научите и какви послания отправяте към младите хора?

- Опитвам да отправям послания - една част извлечени от моя житейски опит, а също и от моите ценности. Внимавам, защото днешното младо поколение не понася назидателността. То вероятно никое поколение не го е понасяло! По-скоро се опитвам да ги предпазя от някои грешки или от илюзията за това, че са застраховани от грешки. Стремя се да ги накарам да се изграждат като сериозни хора, като професионалисти. Тоест човек на който може да се има доверие, човек който независимо какви са му настроенията днес или утре работи каквото трябва и най-вече работи върху себе си. Още от първият ден им казвам, че те не са някакъв материал в нашите ръце. Те работите върху себе си, те изграждате себе си с наша помощ. До къде ще стигнат – това е тяхно дело и решение.

Естествено много обичам да им повтарям една житейска мъдрост: „До 30-та си година човек работи за името си, след това името му започва да работи за него!”. т.е. необходимостта да имаш истински добра репутация, да си почтен човек, да си уважаван човек, дори това да не ти носи най-желаните моментни изгоди. Защото, както се казва пари се печелят и се губят, когато веднъж загубиш доброто си име практически е невъзможно да го възстановиш.

А иначе се ръководя от една максима, която прилагам към всички - от студентите до най-високопоставените си партньори: Не давам не поискани съвети!

- Професор Маринов, какво е за Вас България?

- Много труден въпрос е това, защото крие опасността от възпроизвеждане на някакво клише. Бих отговорил по два начина. Има една много хубава руска песен „С чего начинается Родина” и в нея се казва, с какво асоциира човек родината си. Като изключа поетичните похвати, много неща са универсални - паметта, близките, десетките поколения, родословното дърво и всичко, което тези хора са правили за България. Тук е моята среда и не мога да си представя друга, не съм и се опитвал. Това е място, което ме е създало и място, за което смятам, че всеки трябва да се опита да направи всичко, което е по силите му. Надявам се, все още да имам възможността да направя нещо наистина смислено и полезно за страната си, за хората. България не е само географско понятие, България това са хората, историята. Това означава да съм българин, не просто местоживеене, а част от една общност, която е съществувала хилядолетия и се надяваме да продължи да съществува. Това обаче зависи от всеки един от нас. България е това, за което всеки ден мислим.  

- През новото десетилетие каузата, на която се посвещава вестник „Долина” е Мисия: Да бъдеш човек! Как ще продължите тези думи…

- Възможни са различни продължения. Аз лично си мисля, че ние сме човеци, защото живеем заедно, живеем заедно с други хора. Човещината се проявява в отношенията с другите. Отделно взетия човек, трудно може да бъде определен. Да се върнем към литературната класика - Робинзон Крузо не може да се прояви като човек преди да се появи Петкан. Преди това той се проявява като оцеляващо биологично същество.

Тази кауза, която сте инициирали - наистина е кауза в добрия смисъл на думата, а не в „изтъркания” смисъл на ФБ - да се събуди човешкото, човещината. Според мен означава да разберем, че като нация, като общност можем да вървим напред, да се справяме с проблемите, ако се грижим едни за други.

Въпросите зададе: Яница Станчева

Малко след като се потопих в стъкълцата, на които Деница Добрева им бе вдъхнала живот, защото тя в тях е вградила и светлината, и любовта, които самата тя носи в сърцето си, се срещнах със самата авторка на стъклопластиките.

Страница 10 от 33

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co