От България |#ffcc00

Решението на Румен Радев да се оттегли от поста отваря вратите на "Дондуков" 2 за фигура, която през последните седем години не беше просто протоколна сянка на държавния глава. Илияна Йотова поема пилотирането на държавата като политик със сериозна биография, който отдавна е надраснал определението "вице". За пръв път жена ще бъде пълноправен президент на Република България и то в момент на остра институционална турбуленция.За Йотова вицепрезидентската институция бе платформа за активна дипломация и твърди позиции. Тя не е непознато лице за българската общественост. Нейната биография е съчетание от журналистически рефлекс, партиен опит в БСП и солидна международна кариера в Европейския парламент.

Френската възпитаничка с опит в телевизията

Пътят на Илияна Йотова към върха не е праволинеен, но е изключително последователен. Родена на 24 октомври 1964 г., тя е възпитаник на Френската гимназия и с диплома по френска филология. Йотова носи онзи специфичен европейски финес, който ѝ позволява да цитира класици и да води разговори на най-високо ниво в Париж и Страсбург. Кариерата ѝ стартира в БНТ през 90-те години, където от репортер стига до директор на дирекция "Новини".Специализациите ѝ в школата за висша администрация ENA и в Страсбург не са просто редове в биографията, а основата на нейния прагматизъм.Преходът ѝ към политиката започва през 1997 г., когато поема ръководството на Пресцентъра на Висшия съвет на БСП. В партията тя се утвърждава като една от водещите фигури, заемайки постове в Изпълнителното бюро и Градския съвет на БСП-София.Между 2005 и 2007 г. е народен представител в 40-ото Народно събрание, където оглавява българската делегация в Парламентарната асамблея на франкофонията.

Десетте години (2007-2017), прекарани като евродепутат, са периодът, в който Йотова успява да разгърне потенциала си далеч отвъд вътрешнопартийната дисциплина на БСП. В Брюксел се профилира като експерт по едни от най-чувствителните теми за Европа - миграционната криза, Шенгенското пространство и борбата с тероризма.

 

Като част от Групата на прогресивния алианс на социалистите и демократите, там тя заема ключови позиции, включително заместник-председател на Комисията за борба срещу организираната престъпност, корупцията и прането на пари (CRIM) и зам.-председател на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Йотова е и автор на първия доклад на ЕП за Черно море и рибарството в него.Именно в Брюксел Йотова показва, че може да отстоява националния интерес с дипломатически средства, но без да отстъпва. Тази школа проличава ярко през последните години в позицията ѝ за Северна Македония - тема, по която Йотова често звучеше по-категорично и безкомпромисно дори от самия президент Радев, настоявайки за спазването на правата на българите там като абсолютно условие.

Въпреки институционалната строгост, Йотова не крие, че властта има и човешко измерение. В специално интервю, дадено пред Dir.bg по време на втория ѝ мандат, тя повдига завесата пред личната мотивация и смисъла на политическото дълголетие:

"Аз наистина много вярвам в политиката, в това, че тази човешка дейност е създадена за това хората да живеят все по-добре. И тогава, когато има сблъсък на идеи, в този сблъсък да се раждат добрите решения", сподели тогава Йотова пред Dir.bg, допълвайки, че е от хората, които смятат, че "трябва да даваме, а не да вземаме от политиката".Зад протокола, когато камерите изгаснат, Илияна Йотова е съпруга на един от най-уважаваните травматолози у нас - проф. Андрей Йотов, майка и отскоро баба на малкия Максим. Дъщерята на бившия кмет на Сливница Малин Тодоров никога не е крила, че обича да пазарува сама и да готви, отказвайки да живее в изолацията на държавните резиденции.

Днешната ситуация в България вече не е просто обикновена политическа криза; тя се е превърнала в екзистенциална заплаха за функционирането на държавата. Оставката на правителството на Желязков през декември 2025 г. е не просто край на един кабинет, а документ за фалита на парламентарната система, която от 1991 г. насам се опитва да работи чрез „кърпене“. Страната не може да диша, икономиката боксува, а умората на народа от избори се е превърнала в ярост.
 
За кого бият камбаните?
Камбаните бият за оцеляването на българската държава. Годините на спирала от „служебни правителства“ превърнаха държавата в детска площадка за некомпетентни фигури, „слуги на старата комунистическа номенклатура“ и изнудвачески кръгове. България, влизаща в 2026 г. без бюджет, без цели и без стабилност, е обречена да бъде забравена в най-бедния ъгъл на Европа. Ако този възел не бъде разсечен, държавата ще изгние отвътре и ще фалира.
 
Какъв трябва да бъде историческият ход на Румен Радев?
Досега президентът Румен Радев изпълняваше ролята си на „арбитър“ повече от достатъчно. Но стана ясно, че в настоящата система, колкото и справедлив да е арбитърът, играчите са измамници, а правилата – порочни. За Радев остава само един път: да инициира конституционна реформа и да поведе България към президентска система на управление!
 
България няма още 4 години за губене. Радев трябва:
Да поеме лидерската роля: Да обедини силата на президентската институция с пряката подкрепа на народа и да изгради изпълнителна власт, която ще прочисти „старите зависимости“, блокиращи системата.
 
Да промени системата: Президентската система е единственото място, където ще приключат коалиционните пазарлъци, задкулисното изнудване и твърденията за „купуване на гласове“. Силното лидерство, бързото вземане на решения и механизмът за пряка отчетност пред народа са спасението за тази страна.
 
Възможност за прочистване от старата система: 2026
Началото на 2026 г. е възможност за голямо пречистване на България. Появата на честни и морални кадри, които никога не са били замесени в досегашната политика – и особено на чисти кандидати от народа в смесените региони – ще сложи край на статуквото.
 
Пътят към освобождението от старите комунистически слуги, от елитите, които гледат на държавата като на собствена бащиния, и от структурите, получаващи заповеди отвън, минава през поставянето на „Системна промяна“ начело на изборния процес. Радев трябва да поеме този риск и да сплоти народа около тази промяна.
 
Заключение: Радикална промяна или пълен фалит
Българският народ се умори да живее с надеждата, че „може би този път ще се състави правителство“.
 2026 г. не трябва да бъде просто поредната изборна година; тя трябва да бъде годината, в която една система се ликвидира и се установява нов държавен ред. Ако Радев не запали този факел, камбаните на опасността ще продължат да бият не само за политиците, но и за цялата страна.
 
Време е за прочистване на старото и изграждане на новото (Президентската система)!
"Балгьоч" никога не е бил просто една асоциация.
Поне не за нас.
 
Това име означаваше деца, чакащи на гранични пунктове, животи, побрани в един куфар, оставени назад домове, гробове и езици.
 
Затова случилото се днес не е обикновен спор около избори. Това, което преживяваме, е нараняване на колективната памет.
 
Организация, която се представя като „представител на всички Балкани“, чрез последния си общ конгрес сама показа колко изпразнено е това твърдение. Защото представителството не е само говорене – то изисква слушане, уважение и справедливост.
 
Днес вече не става дума само за твърдения за нередности.
Става дума за нещо много по-сериозно: криза на представителността, морала и демократичната култура.
 
Помислете само:
На този конгрес един от основателите на сдружението не е допуснат вътре.
И не само това – от него е поискан членски внос.
 
Това не е процедурна грешка.
Това е срам.
 
Ако към учредителната воля на една организация може да се отнасят по този начин, не е трудно да се предвиди какво очаква обикновения член утре. Сдруженията не се крепят на правилници, а на лоялност, памет и уважение.
 
Още по-тревожно е, че изглежда някои председатели на сдружения все още не са разбрали разликата между опонент и съперник.
 
А демокрацията казва ясно:
Пътят на онзи, който заявява „Аз мога да го направя по-добре“, трябва да бъде отворен.
Този път не се затваря, не се блокира, не се минира.
 
В "Балгьоч" се случи точно обратното. Всеки, който каза „Мога да направя повече“, беше систематично изтласкан.
Членства бяха задържани, плащания на внос възпрепятствани, врати – затворени.
 
А после се заяви, че е проведен „демократичен избор“.
 
Истината обаче е следната:
Налице е картина, в която четири основни функции – прозрачност, участие, отчетност и представителство – са едновременно погазени.
Това е очевидно и не може да бъде отречено.
Провалът и на четирите функции е ясен.
 
Питаме:
Има „Балкани“ в името, но няма представителство от Балканите.
Има „изселници“, но няма глас на изселниците.
 
Какво е това?
 
Това е подигравка с балканските изселници – и най-вече с българските турци.
 
А българските турци знаят много добре какво означава да бъдеш игнориран.
Тези хора знаят какво означава да бъдеш заглушаван, връщан от вратата, да ти се казва „ти не съществуваш“.
Затова днешният глас не е глас на загубени избори, а глас на чест, памет и разбито доверие.
 
Най-болезненото е следното:
Този път не наранява държава.
Не режим.
Не граничен пункт.
 
Този път наранява организация, която казва: „Аз говоря от ваше име.“
 
"Балгьоч" беше кауза.
Беше идентичност.
Беше убежище.
 
Ако днес хората се чувстват чужди под този покрив, проблемът не е в онези, които възразяват, а в тези, които избягват да се погледнат в огледалото.
 
Сдруженията живеят не от табелите си, а от волята на хората. Те черпят легитимност не само от урните, а от съвестта.
 
В противен случай остава само едно име.
В него пише „Балкани“, но духът на Балканите липсва.
Пише „изселници“, но гласът на изселника не се чува.
 
Трябва да се знае:
Балканските изселници не могат да бъдат заглушени.
Българските турци не са без памет.
И някои рани не говорят с времето, а чрез помненето.
 
Това не е борба за столове.
Това е борба за чест, представителство и памет.
 
И тази памет не може да бъде изтрита с никакви сметки на маса.

29 декември 1989 г. е историческа и паметна дата за България, за българските турци и за мюсюлманите в нашата страна. На този
ден започва трансформацията на тоталитарния режим към новото бъдеще – началото на демокрацията. Със сериозни
вътрешнопартийни колебания и „родилни мъки“ Българската комунистическа партия, начело със стратега, идеолога и
държавника Александър Лилов, провежда заседание на ЦК на БКП, Държавния съвет, Министерския съвет и други държавни институции
на НРБ. Взето е трудното, но историческо решение – връщането на имената на тюркоезичното население и мюсюлманите в България.
Тогава колективният разум на новото начало – БСП и демократично мислещите държавни мъже, начело с Александър
Лилов – правилно отчете настроенията в районите със смесено население, последователния международен натиск от страна на
Република Турция, Арабския свят, Западна Европа, както и процесите на перестройката на Михаил Горбачов в КПСС – СССР.
Възтържествува правдата, справедливостта и човечността. На бял свят излиза дълго налаганата лъжлива реалност по отношение
на едно трудолюбиво, честно и обичащо своята родина България турско и мюсюлманско население. С това решение се поставя край
на партизанщината и болестния активизъм, довели до изкривяване на истината. Александър Лилов – мъдрецът и стратегът, последният
ръководител на БКП и Първи на БСП – пръв показа висок морал и мъжество на националния форум, на който бе поставен въпроса с
имената и беше взето решението за връщане на имената и правата на турското население и мюсюлманите в България. Това решение бе
прието от хората с радост и въодушевление, че се върнаха към своята истина, и към своята етническа идентичност. Хората
ликуваха, празнуваха! За огромно съжаление беше направен опит радостта на хората
да бъде огорчена и помрачена от няколко дузини остатъци, задръстени от историята, с ултра уклон – Бандеровци, някои бивши
мои „другари“ и други. Те излязоха пред общината и културния дом в Кърджали с лозунга „България за българите, турците в Турция“,
като застанаха срещу решението на държавата и съгражданите си (етнически турци). Това беше изключително жалко и срамно. Добре,
че мъдрия, толерантния целокупен български народ, отхвърли тези ретроградно мислещи и се продължи пътя на големия БАЩА –
истинския българин патриот и интернационалист Александър Лилов. Формулировката „модерна лява партия“ е дело на Александър
Лилов. Всичко, което той прогнозира, се потвърждава и днес. На него дължим търсенето на съгласие, мирния характер на прехода и
новата българска Конституция. По него актуалното днес е да се учим на реинтеграция на лявата мисъл сред малцинствата (турци,
роми, миллет, помаци и др.) в нашата обща родина – държава България. Огромна благодарност към този български държавник –
българина „Стара планина“ Александър Лилов. Днес покойният държавник, истински българин – патриот, заслужа цветя и венци на гроба му от Атанас Зафиров, Ахмед Доган и Делян Пеевски. В този смисъл нито Доган, нито Делян, нито други са първоучредители за връщането на имената. А кълновете на новото демократично, което идваше на бял свят – БЪЛГАРСКАТА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ! Така, че приписването на заслуги не е в интерес на историческата истина. Именно БСП ВЪРНА ИМЕНАТА и ПРАВАТА отнети от БКП. Раждането на ДПС Доган по-късно е следствие на горе казаното държавно решение. 36 години по-късно, за съжаление, в административната
практика въпросът все още не е напълно решен. И днес има хора, чиито родители и деди са починали с наложени български имена и
остават така записани в архивите. Други са принудени да търсят адвокати, за да възстановят майчините си имена. Тук остава открит
въпросът за въвеждането на майчиния турски език в задължителната учебна програма. Приносът на ДПС през последните
повече от три десетилетия по тези проблеми е незадоволителен и ограничен. Както в личен план, така и в обществен, до тази дата ние
проявявахме строга дисциплина и отговорност към държавата – БКП. Изпълнявахме чинно заедно с хората партийните решения и
Наредба №1. В бури и в слънчеви дни бяхме плътно с нашите братя и сестри, роднини, приятели, комшии и всички др.
Още през първите седмици, дадохме личен пример – пред съдия в окръжния съд, заедно със своите семейства, роднини и
приятели, първи си върнахме майчините имена. Отново личен пример и подчинение на закона и на решението на българската
държава. Законът над всичко! В началото на 1990 г., започнах нов живот – такси, търговия, излъган, изоставен от партията държава – БКП. После припознат от хуманните, истинските български социалисти, ИСТИНСКИТЕ ДРУГАРИ К. А., Димчо Михалевски, Сергей Станишев и др. За
чистите и честни редови социалисти сърдечна благодарност за подкрепата през годините. Честит 29 декември – Новото начало на България, на всички чеда на майка България.

Честито Рождество Христово и весели новогодишни празници на всички!
Назми Мюмюн
бивш член на Националното ръководство на БСП

Днешната липса на самочувствие в българското общество, политическата плиткост, външната зависимост и „малката държавна психология“ не са проблеми, родени през последните 10 или 20 години.Тези пукнатини тръгват много по-назад – към 3 юли 1895 г., когато кръвта на Стефан Стамболов попива в паважа на една софийска улица. Убийството на Стамболов не е просто атентат.
То е верига, хвърлена върху бъдещето на България. А най-тъжното е, че през следващите поколения народът привиква да живее с тази верига, дори да я защитава.
 
България забрави своя най-голям модернизатор. А когато един народ забрави собствената си сила, започва да живее като малък.
 
1. Забравеният лидер – смаленият народ
 
Днес в българските училища за Стамболов се споменават няколко сухи реда. Младите не знаят какъв държавник е бил, нито каква идея е носел. Сериозни книги за него почти липсват.  А Стамболов беше:
 
създател на модерното българско държавно мислене;
държавник с реалистични решения за Македония;
визионер, тласкащ България към Европа. И нека бъдем честни, на Балканите фигури като него се раждат изключително рядко.
 
Но защо тогава не го припомняме? Защо не го наричаме това, което е – българския Ататюрк?
 
Отговорът е болезнен.
 
2. Да се помни Стамболов означава да се видят собствените слабости
 
Големите лидери правят народите горди. Но и ги изправят пред труден въпрос:
 
„След като имахме такъв човек, защо днес не сме като него?“ Припомнянето на Стамболов би показало:
 
посредствеността на много днешни политици, липсата на дълбочина в държавността,зависимото мислене в дипломатическите рефлекси,
комплексите, които владеят обществото.
Затова Стамболов е „опасна памет“. Той е огледало – а не всеки има смелост да се огледа.България толкова свикна да се чувства малка, че големите фигури започнаха да я плашат.
 
3. Култура на страха: държавата, която се страхува да бъде силна
 
Българската политическа култура дълго време се е опирала на външни сили.
Ту към Русия, ту към Европа…Така възниква страх от самостоятелно мислене и независими решения.
Стамболов обаче казваше обратното:
„България трябва да определя своята съдба сама.“
„Зависимостта разлага народния дух.“
„Истинската държава се гради с уверен народ.“
Дори днес подобна позиция тревожи мнозина в политическия елит.
Да учиш Стамболов означава да учиш да не се страхуваш.
Това не се харесва на слабите.
 
4. Националната травма: народ, който убива собствения си герой
 
Убийството на Стамболов е извършено по жесток, символичен начин. Разкъсването на лицето му е послание:
„Твоята България няма да бъде тази, която ти мечтаеш.“
Умира не просто държавникът.
Умира:
независимата външна политика,
модерната и силна държавна идея,
самоувереният български дух, който той олицетворяваше.
Тази травма проникна дълбоко в националното подсъзнание. Оттогава България живее със страх от собственото си величие.
 
5. Защо Стамболов трябва да бъде преоткрит?
 
Защото самочувствието на един народ се ражда от неговите велики личности. Турция не забрави Ататюрк – затова създаде силна държавна традиция. Франция помни Дьо Гол – затова има гръбнак. Англия пази Чърчил – затова не се огъва.
 
А България? Остави Стамболов в мрака и заедно с него потисна собствената си мощ.
Да се върне Стамболов в учебниците не е исторически жест. Това е терапия. Възстановяване на националното самочувствие.
Един народ първо вярва в героя си, после в себе си.
 
6. България трябва да постави Стамболов в центъра на своята памет— защото той може да бъде „българският Ататюрк“
Стамболов не е идентичен с Мустафа Кемал Ататürk – никой лидер не е на другия копие.
Но има точка, в която двамата се срещат:
модернизация
светска държавност
самостоятелна външна политика
разкъсване на зависимостите
нов национален дух
смелост пред големите сили
 
Разликата е трагична: Ататюрк довърши своя проект.
Стамболов – не успя. Убиха го. Затова България трябва да довърши задачата, която историята прекъсна:
 
да постави Стамболов там, където заслужава – в сърцето на нацията. Докато не го направи, България ще продължи да живее с комплекси, с несигурност, с навика да се оглежда за покровители. Стамболов не е минало – той е незавършено бъдеще
 
Стефан Стамболов не е просто един от българските лидери.
Той е символ на това каква България можеше да бъде.
И каква още може да стане.
 
Да го забравим е второ убийство.
Да го възкресим – това вече е избор.
И може да бъде спасение.
 
България има нужда от своя Стамболов отново.
От неговата смелост, неговата мисъл и неговата вяра в народа.
 
Народ, който си спомни героя, си спомня и себе си.
Рафет Улутюрк
Петък, 28 Ноември 2025 16:24

Мандатът на Диаспората

Историческа Възможност за 32-ри и 33-ти Район
България от години е в плен на безкрайни изборни цикли, крехки правителствени модели и дълбока политическа умора.
Въпреки тази нестабилност обаче, се обсъжда една тиха, но революционна идея, която може да преобърне страната както отвътре, така и отвън:
 
Създаването на два нови избирателни района – 32-ри и 33-ти – за българските граждани, живеещи в Европа и Турция.
Макар и да звучи като чисто техническа промяна, тази стъпка е достатъчно голяма, за да повлияе на политическата архитектура, идентичността на диаспората и социалния мир в България.
А конкретният сценарий, който се обсъжда днес, е следният:
32-ри район → 5 депутати
33-ти район → 3 депутати
Отварянето на осем мандата за диаспората е праг, който ще промени не само начина на броене на гласовете, но и духа на отношенията между държавата и нейните граждани.
 
32-ри Район: 5-те Мандата на Европа – Новият Двигател на Реформаторите
Българските граждани, живеещи в Европа, отдавна са създали един „невидим гръбнак“ на страната, като изпращат финансови ресурси, издържат семействата си и установяват модерна културна връзка. По-голямата част от тези хора са образовани, с висока работна дисциплина и са настроени реформаторски.
 
Ето защо 5-те мандата, предвидени за Европа, могат да бъдат глътка свеж въздух за прозападно настроения и реформаторски блок в парламента.Гласът на избирателя в Европа вече няма да бъде „статистически прибавен файл към Кърджали“; той ще се превърне в сила, която сама определя съдбата си, избира свои кандидати и създава пряк глас в парламента.
Това изпраща и следното послание към България:
 
„Дори да си извън страната, ти имаш думата за нейното бъдеще.“
 
33-ти Район: 3-те Мандата на Турция и Нова Страница за Турската Общност
живеещи в Турция, от години носят огромен гласов потенциал, който обаче не можеше да покаже реалното си въздействие, тъй като беше разпръснат между 31 района.
 
Отделянето на 3 мандата за 33-ти район променя тази картина коренно.
Монополът на представителство, поддържан от Движението за права и свободи (ДПС) в продължение на години, за пръв път се превръща в поле за конкуренция. Тази конкуренция не е задължително да създаде етническо напрежение; напротив, тя може да осигури на турската общност повече избор и по-силно представителство.
И може би най-важното:
 
Отваря се нова врата за хора, които наистина служат на общността, които имат съзнание за кауза и искат чиста политика.
 
Турците за пръв път се превръщат в избиратели, които интересуват всички партии, които са включени в програмите им и имат стратегическа тежест.
Отварянето на този район легитимира и прави видими политическите искания на турците. Линията на идентичност, простираща се от Родопите до Истанбул, се възстановява не чрез вражда, а чрез мирен и демократичен вот.
 
Социална Перспектива: „Не за Разделение, а за Обединение“
Въпреки че някои могат да видят новите райони като „сепаратизъм“, истината е точно обратната.
Целта не е да се отдели диаспората, а да се включи напълно и справедливо в политиката. Днес избирателите в чужбина или са игнорирани, или се губят в 31-те района.
 
В същото време стотици хиляди граждани, живеещи в Европа и Турция:
плащат данъците си там,отглеждат децата си там,но сърцето им все още тупти за България.
Отделянето на 8 мандата за тези хора не само показва, че страната ги цени, но и сближава обществото.
Защото, когато представителството се увеличава, гневът намалява; когато справедливостта е осигурена, поляризацията омеква.
 
Най-важното е, че районите за диаспората извеждат политиката от „системата на облагодетелстване“ и отварят пътя за добри хора, които работят за обществото.
 
По този начин млади лидери, хора, които искат чиста политика, идеолози, готови да служат на общността, могат да се изявят в новите райони.
 
Две Крила, Една Нация
Новата Стратегическа Сила на България 5 депутати от Европа, 3 от Турция… Тези осем народни представители не са просто бройки.
Те формират стратегически център, който: засилва връзките с ЕС, утвърждава културните мостове с Турция,
превръща българската популация в чужбина в национална сила. За една страна с намаляващо население това не е просто политика, а изграждане на бъдещето. Заключение: 32-ри и 33-ти Район – Праг към Трансформация. Ако  32-ри и 33-ти район бъдат създадени и 8 мандата бъдат заделени за диаспората:
 
⭐ Реформаторският избирател в Европа ще даде нов дъх на парламента.
 
⭐ Турската общност в Турция ще получи реална представителна власт.
 
⭐ България няма да се разпадне; напротив, ще се интегрира.
 
⭐ Политиката ще се изчисти, отваряйки поле за добри и правилни хора.
 
⭐ Държавата за пръв път ще види гражданите си в чужбина като „стратегическа ценност“.
Тази стъпка, ако бъде предприета правилно, може да бъде вратата към нов обществен договор, нов политически морал и нова национална визия за България, а не към хаос.
Това ще бъде най-голямата реформа, която може да пренесе България в XXI век.
Рафет Улутюрк
В дипломацията понякога най-големите послания са скрити в най-кратките визити. Такова беше и няколкочасовото посещение на унгарския външен министър в България. Тази визита говори не само с това, което се вижда, но и с онова, което липсваше.
 
Според протокола, когато външен министър пристига в България, той трябва първо да се срещне със своя български колега, след това с министър-председателя, и накрая – с президента. Но унгарският министър изцяло прескочи тази последователност; направи едноединствено посещение, при един-единствен събеседник: президента Румен Радев. Срещата приключи, и той напусна София.
 
В дипломатическия език това не е детайл, който се подминава.
 
Прескочените стъпки: кой носи посланието?
 
Особеното в тази визита не е само нарушаването на протокола; важно е, че този ход е направен по указание на Виктор Орбан. Орбан е известен със своята независима, често противопоставяща се на Брюксел политика. Освен това, все по-често се възприема като носител на послания, особено след активните му контакти с кръговете около Доналд Тръмп в САЩ.
 
Затова посещението в София не изглежда като обикновена дипломaтичeска учтивост; по-скоро като предаване на специално послание. И то не към правителството, а директно към държавния глава.
 
Прескоченото правителство: недоверие или стратегически избор?
 
Фактът, че унгарската страна напълно изключи българското правителство от комуникацията, поставя въпроса за доверието.
 
Това действие подсилва две възможности:
 
1.Унгария няма доверие на сегашното българско правителство.
Това е изключително остро послание между две държави членки на ЕС. Когато държавите не вярват на правителствата, те комуникират с лидера, представляващ „държавния разум“.
 
2.Информацията, която се предава, е твърде чувствителна, за да бъде споделена с кабинета.
Такава ситуация подсказва, че темата е далеч от обикновена.
 
И в двата случая изводът е ясен:
Унгария не говори с правителството, а с държавата.
 
Защо Румен Радев е ключовият адресат?
 
Президентът Радев е познат като фигура, която често заема по-независима позиция от правителството и стои по-близо до институциите за сигурност и външна политика. В периоди на политическа нестабилност той често се възприема като най-стабилния и предвидим събеседник.
 
Затова изборът на унгарската делегация изглежда като външна оценка на вътрешната българска картина:
 
„Ако искаме да говорим с държавата, адресът е президентът, а не правителството.“
 
Това е ясен външен прочит на ситуацията в София.
 
Какво послание носеше Орбан?
 
Не може да се игнорира фактът, че Орбан наскоро се срещна с Доналд Тръмп в САЩ. Възможно е от Вашингтон да идва предупреждение, стратегическа промяна, план за региона или информация за предстоящи международни събития. Всичко това е в кръга на вероятното.
 
Балканите отново се превръщат в арена на геополитическо съперничество:
 
напрежението НАТО–Русия
 
търсенето на нов европейски баланс
 
преразпределението на енергийните коридори
 
влиянието на изборите в САЩ
 
китайските инвестиции в Източна Европа
 
На този фон България придобива ново значение, а едностранното посещение на Радев от страна на Унгария подсказва, че Балканският пъзел се пренарежда.
 
 Кратка визита, силен сигнал
 
Това посещение не е просто пропуснати срещи; то е ясно посочване коя врата умишлено е била почукана.
В дипломатическия свят понякога пропуснатите срещи казват много повече от проведените.
 
Ходът на Унгария показва как държавите виждат България в настоящия момент.
И подсказва, че региона го очакват сериозни промени.
 
Тишината понякога е най-ясният сигнал за предстояща буря.
 
Рафет Улутюрк
 
10 ноември… дата, представяна като повратна точка в съвременната българска история. Мнозина вярваха, че това е краят на комунизма и началото на свободата. Но когато погледнем последните тридесет години, става ясно: тази дата не откри ново начало, а запали фитила на едно дълго и тихо разпадане.
 
Не рухване на комунизма, а преобразуване на системата
 
В България комунизмът не бе свален – той бе преобразуван. Докато в Унгария, Чехия и Полша промяната бе движена от силни обществени движения, в България тя бе резултат най-вече от перестроечни политически маневри, които целяха да защитят интересите на определени кръгове. Дори свалянето на Тодор Живков бе по-скоро инженеринг, отколкото народен натиск.
 
Днес виждаме парадокс:
Потомците на онези, които запазиха системата чрез перестройка, са сред най-гръмките защитници на евроатлантическите ценности.
Но страната не е изгубила ценности — изгубила е посока.
 
От 9 милиона до 6: тихата демографска катастрофа
 
Някога България имаше 9 милиона жители. Днес не са и 6 милиона.
Това не е просто спад в раждаемостта — това е знак, че държавата не може да задържи собствените си млади хора.
 Младите напускат не само заради по-добри заплати, а заради по-добро бъдеще. Сред заминаващите има лекари, инженери, учени, IT-специалисти — самото ядро на бъдещето. Оставащите застаряват. Така България губи собствената си демографска опора.
 
Страна, която някога произвеждаше, днес само потребява
 
България някога произвеждаше компютри, електроника, мотори и машини. Днес тези отрасли или са унищожени, или са сведени до подизпълнение на чужди компании.
 
Икономиката понякога расте, но развитие няма.
Защото растежът се крепи на външни инвестиции и евтина работна ръка. Това не носи бъдеще — това само поддържа настоящето.
 
Политиката се променя, но логиката остава същата
 
Днес един от най-мощните политически фигури в България — Бойко Борисов — е човек, който някога е бил част от кабинета на Тодор Живков.
Само този факт говори достатъчно: В страната се сменят имената, но не и политическата култура.
 
Голямата промяна, която хората очакваха от 10 ноември, така и не дойде.
Защото страната продължава да се управлява от стари рефлекси — в нова опаковка.
 
Истинската опасност не е отвън: разпадането идва отвътре
 
Днес опасността за България не идва нито от Москва, нито от Брюксел, нито от Вашингтон.
Истинската опасност е вътрешна:
 
населението намалява,
 
институциите отслабват,
 
производството се разпада,
 
младите напускат,
 
обществото застарява,
 
политиката буксува.
 
 
Това не е външна заплаха. Това е национално разпадане.
 
Това не е рухване с танкове — това е ерозия на надеждата.
 
Отива ли България към изчезване?
 
Ако тази тенденция продължи — да,
България върви към тихо изчезване.
 
Една страна може да изчезне, без да промени границите си.
Тя изчезва, когато надеждата свърши.
 
Най-голямата трагедия днес не е бедността, а липсата на бъдеще.
 
Финал: 10 ноември не е празник — той е предупреждение
 
10 ноември не трябва да бъде честване.
Той трябва да бъде ден на осъзнаване.
 
Ако България иска да се възроди, трябва да приеме една проста истина:
Страната се движи към изчезване — и това не е съдба, а процес, който може да бъде обърнат.
 
Рафет Улутюрк
Страница 1 от 234

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co