От Казанлък |#c874a5
По случай 150 годишнината от Априлското въстание , тракийци почетоха паметта на загиналите , като посетиха паметници на героите . Единственият участник във въстанието от гр . Казанлък е Стефан Почеков , убит край село Чифлик , близо до Троян .
09:00/17:00 с. Ягода - без вода източната част, поради аварии на ул. Витоша и ул. Балкан.
09:00/17:00 с. Манолово - частично без вода, поради подмяна на водопровод.
08:00/12:00 гр. Казанлък - отстранява се авария на ул. Балатон.
"Моята религия е да живея и да умра без съжаление", изповяда поетесата
"Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез."
Този стих на Дамян Дамянов сякаш е събрал горестта и смелостта да живеят заедно."Дамяне, ти си луд!" - отвърнала младата Надежда с усмивка на Дамян, когато й предложил брак. Само половин година по-късно става негова съпруга. На 23 юли 1964 г. техните души се сливат в една цели 35 години, не достигнали само 27 дни до кръглата годишнина.
Тя беше до него в славата и в паденията, във вдъхновението и в болестта.
Надежда Захариева-Дамянова е родена на 3 ноември 1944 г. в село Радово, Трънско, но е израснала в Сандански. Завършва френска филология в София. Майка е на 3 деца. Освен прекрасната си поезия, Надежда Захариева пише текстове за песни на редица фолк изпълнители.
По-слабо известен е фактът, че Надежда е автор и на много други любими на българина песни като "Може би" на група "Сигнал", "Разпилей ме ти цялата" на Лили Иванова и "Любовта е" на Хайгашот Агасян.
Казваха за нея, че пише с душата си.Когато нейната половинка си отиде от този свят, част от него си отиде и от нея.
Надежда премина през тежки изпитания - тежки загуби, болести, отчаяние - но никога не се предаде.
На 81 години, през юли 2026 г., Надежда Захариева отлетя от нас. Но както самата тя би казала - без съжаление. Защото остави след себе си не просто книги, а пламък в сърцата и смелост за живот. Въпреки всичко...
Признава, че не е могла да пребори мъката по сина им Петър. Но... "Дори мъката не трябва да ни е алиби!" А това - научила от родителите си.
В интервю разказва за загубата на сина си, който си отива на 47 години от масивен инфаркт.
"Очаквах да се случи нещо неприятно, да преживея някакъв яд, свързан с Петьо, но за смърт изобщо не съм си и помислила. Сънувах, че заминавам за някъде. Готова за път, излязох от моята спалня. Вратата на Петьовата стая беше отворена. Него го нямаше. До прозореца видях клюмнало цвете. Отидох да го изправя. Няколко пъти го повдигах, но то все падаше. А бързах...
И си казах: "Като се върна, трябва да измисля как да го закрепя". В този момент видях, че на него има зелени плодове, подобни на орехи. Преброих ги, бяха 6-7... След седмица сънят ми се оказа пророчески. Петър беше на работа нощна смяна.
В полунощ говорихме дълго по телефона. Правехме си планове какво ще си купим за нашите планински преходи - двамата обичахме да ходим по Витоша. И за издаване на първата му стихосбирка се готвехме... Той с нетърпение очакваше да види публикация на свои стихове в сп. "Везни"...
Рано сутринта, преди още той да се е прибрал от работа, заминах за Габрово. Вечерта там щеше да има рецитал по мои стихове. Рециталът завърши със стихотворението:
"По-силна съм от теб, живот.
Веднъж ли се опита да ме смачкаш,
да ме захвърлиш като счупена играчка
зад своя борд!"
После включих телефона. Имах неприет разговор. И чутото беше като гръм от ясно небе. Явор ми каза: "Мамо, намерих брат ми паднал без дъх."
Веднага поех обратно към София. Не знам да има по-голяма мъка на света от загубата на дете. Не пожелавам никому да го преживее, за да разбере какво е. Но... Но имам още две деца. Не си позволих да рухна. Не си дадох това право! На тях също им беше много тежко.
В интервю разказва и за тежката си "среща" с тумора.
"Излязох на кухненската тераса, където ми е печката. Беше студено. Спомних си, че преди няколко нощи майка ми ме попита насън:
"Мама, защо не си облечеш елечето?" Имам вълнено елече, подарък от майката на моя приятелка. Послушах майка си, облякох топлото елече. Малко след това съм припаднала и съм лежала почти 24 часа на пода, на плочките. Предполагам, че това елече ме е отървало от фатална настинка.Един месец по-късно беше втората операция. На втората или третата нощ след нея ме хвана безсъние, внезапно се уплаших - ами ако стане нещо... Заспала съм по някое време и пак сънувах майка си. Както често ми се е случвало наяве, в този сън се връщам от някъде, влизам в кухнята у дома, а там - майка ми със запретнати ръкави, а на масата пред нея - прекрасно ухаещ кръгъл бял хляб. Усмихнах се щастливо, но нали всички се преструваме понякога, казах: "Мамо, нямаше нужда.." Тя завъртя глава и се засмя: "Имаше, мама, имаше!"
Когато се събудих, ми стана едно такова драго, приятно. Усетих, че майка ми продължава да ме закриля и от отвъдното. Те са с нас винаги. Даже Дамян, който уж беше голям атеист, в поезията си пише за безсмъртието на душата. Човекът Дамян може и да се е съмнявал в това, но поетът Дамян е знаел, че е така. Много негови стихотворения показват това му знание. Аз вярвам. Знам, че е така.
Всичките ми близки, които са там, ми помагат да се справям с живота тук.", изповяда поетесата.
Първата й среща със смъртта е още като бебе.
И връща лентата... "Било е през 1945-та година, пролетта. Преди Великден. Била съм много болна. Родителите ми са ме водили при всички лекари и при всички баби в Сандански. Навремето имаше баби, които баеха на болните деца.
Преди 71 години не е имало нито толкова лекари, нито такива лекарства, както сега. Било е в края на войната. Дълго съм боледувала. В събота на обяд, преди нощта на Възкресение Христово, съм изстинала и посиняла.
Майка ми се разплакала, помолила съсед на баба, който минавал покрай нас, да й каже, че съм умряла. Баба дошла след малко, изкъпали ме, повили ме в чисти пеленки и ме оставили настрана. Двете ми по-големи сестри били на 2 и на 4 години - майка ми трябвало да се погрижи за тях.
В неделя сутринта от моето "вързопче" се чул слаб гласец. Като котешко мяукане. Майка ми, сигурна, че няма да ме бъде, решила да ме занесе в църквата, та след тържествената литургия попът да ми прочете молитва. В църквата непозната жена, която стояла до майка ми, долавяйки "мяукането", идващо откъм "вързопчето", попитала - какво носиш, това дете ли е, коте ли е...
Майка ми отвърнала: "Дете е, но е много болно и умира...". Жената й дала съвет: "Като се върнеш вкъщи, вземи прясно яйце, разбъркай го с оцет, намажи една пелена и завий цялото детенце. Само внимавай да не попадне на пъпчето". Като се прибрала, майка ми изпълнила съвета на жената. Бях много голяма, когато чух за това премеждие в живота ми.
Съвременниците описват Надежда Захариева като искрена, силна, талантлива и много човечна жена - поетеса с дълбока емоционалност, която е преживяла много и е раздавала душата си без остатък.
Семейството й написа накрая (след кончината ѝ на 8 юли 2026 г.): "С огромна болка съобщаваме, че нашата обичана майка и баба Надежда вчера пое по своя последен път. Тя остави след себе си следа в сърцата на много хора и ще продължи да живее в паметта ни! Ще ни липсва безкрайно!"
Читатели и почитатели често я наричат "поетесата на тъгата", но и на надеждата. В срещи и събития я описват като "вдъхновяваща, искрена и непринудена" - жена, която говори от сърце и докосва душите. Много хора подчертават, че стиховете й са "като изповед" и помагат в трудни моменти.
Мнозина я определят като "южнячка с голямо сърце" - страстна, пряма, способна да прощава и да се бори.
Много българи днес, след загубата й, споделят, че стиховете й продължават да звучат актуално и да дават утеха. Тя си отиде, но остави ярка следа в сърцата и в българската литература.
Какво ни каза Надежда:
За любовта:"Любов е да раздаваш душата си без жал и мигом да забравяш кому какво си дал."
Това е нейният "химн на любовта" - често споделян и цитиран в социалните мрежи.
За любовта като даване:"Любов е да помогнеш,
любов е да дадеш
на гладния - надежда,
на сития - копнеж,на силния - неволя,
на слабия - кураж...на роба - доброта."
За поезията и живота: "Поезията е сваляне от кръста. Кръстът ми е друг - той се нарича живот. И като избягам от този кръст, пиша стихове."
(интервю от 1997 г.)
За наследството и силата:"Благодаря ви, тате и мамо, че нямахте къщи и тежки имоти,
та за наследство ми дадохте само
гордост, и труд и любов към живота!"(стихотворение "Наследство")
"Аз мога да съм много радостна
и - много да съм тъжна.Да браня истината с ярост, но
внезапно да излъжа...
И мога всичко да изгубя,но не - и свойта дързост!"
("Южнячка")
"Моята религия е да живея и да умра без съжаление."
Поезията на Надежда Захариева е искрена изповед, а не литературна поза. Тя пишеше от болка, от радост, от преживяното - без филтри и без претенции за "висока" естетика. Нейният глас е женски, южняшки, земен и дълбоко човешки.
Стихотворението "Южнячка" е един от най-ярките й автопортрети: "Аз мога да съм много радостна и - много да съм тъжна...
И мога всичко да изгубя, но не - и свойта дързост!"
Поезия на оцелялата душа, която отказва да се предаде.
Поклон!
09:30/14:00 гр. Казанлък - авария на ул. Индустриална.
09:30/12:00 гр. Гурково – без вода ул: Младост, Раковска, Първи май, Градинска, Мих. Греков – южно от Хан Аспарух, поради авария на водопров. Отклонение;
10:00/17:00 гр. Крън - без вода поради отстраняване на аварии (ул. Ген. Столетов и ул. Бузлуджа).
10:00/12:00 с. Паничерево - поради авария се спира водоподаването по ул. Бистрица и ул. Бор.
