Интервюта
Доайенът на левицата в Града на розите е категоричен, че социализмът на бъдещето, както в света, така и в България исторически е неизбежен
Забелязвате ли графитите вървейки по улицата. Поглеждайки ги какви чувства подбуждат във вас? Засичате ли го като изкуство или вандализъм?
Какво всъщност представляват графитите? Границата между изкуството и вандализма е тънка и трудно доловима. Изкуството се използва като инструмент за изразяване на трудно приети от обществото възгледи. Графитите безспорно са неизменна част от живота на съвременния човек. Това е вид улично изкуство, което представлява изписана дума или словосъчетание върху твърда повърхност, най-често стена. Макар да са проява на вандализъм, понякога могат да бъдат и вид украшение за градската среда, а също така и да носят добродетелно послание.
Дали графитите са изкуство или проява на вандализъм - има думата графити-художникът Георги с артистичното име Гопелекс. Гопелекс е уличен артист и художник. Може да сте виждали неговите „тагове”, както по оживени места така и по закътани улички из цялата страна. Зад този псевдоним се крие Георги, който се занимава с изкуство от ранна детска възраст.
Негови творби красят, както галерии, така и гаражи, изоставени сгради и постройки. Ето какво сподели Георги с читателите на вестник „Долина“:
Днес ще се срещнем и разговаряме с една ерудирана, смела и борбена жена. Не се страхува да каже - Не на страха и да подкрепя жените и да отстоява техните права. Тя е Илияна Балабанова. Илияна е председател и съосновател на Българската платформа към Европейското женско лоби. Има повече от 25 години опит в областта на защита на правата на жените. Тя е работила по различни проекти, различни анализи касаещи правата на жените. Илияна е била и изпълнителен директор на различни неправителствени организации в България, като и в продължение на две години е заемала поста вицепрезидент на Европейското женско лоби, което е най-голямата неправителствена организация. Европейското женско лоби включва над две хиляди неправителствени организации от цяла Европа работещи по проблемите на жените.
Илиана Балабанова гостува в Града на розите, където със Сдружение „Жените на Казанлък“ положиха началото на дискусионен клуб „Жерав“, който да бъде арена и място за дискусии защитаващи правата на жените.
За битката за защита правата на жените, за работата на Българската платформа, за това дали жените са по-силния пол ще си говорим с Илияна Балабанова:
- г-жо Балабанова, какви са проблемите на жените?
- Проблемите в Европа на жените, както и в целия свят, както и у нас са много. В различните географски райони те имат различна острота, различни проблеми. Ако трябва да ги обобщя те са най-вече свързани с дискриминация основана на пола, насилие основано на пола. И като говоря за насилие, имам предвид и скрито насилие – психологическо насилие, не само физическо. Говоря за сексизъм, говоря за стереотипи основани на пола. Стереотипи, които не създават условия жените да бъдат равнопоставени в обществения живот, а и в личния си живот заедно с мъжете на еднакво място. Говоря също за неравно заплащане, което води до разлика в пенсиите след години, което също е сериозен проблем. Говоря за бедност, която съществува повече при жените отколкото при мъжете. Сега за България най-вероятно ще ми кажат, че това не е вярно, но е факт! Вярно е, защото в България продължава жените да взимат по-малки пенсии, от колкото мъжете, въпреки че статистиката сочи, че ги взимат по-дълго време жените, но това е друга тема за разговор.
Участието на жените в политиката също така е много сериозен проблем. Анализът, който Българската платформа към Европейското женско лоби направи, стратегическите документи по отношение на парламентарните избори, сочи че няма нито една политическа партия в България, която да поставя наистина въпроси свързани с равнопоставеността на жените. В повечето от тях разглеждат жените предимно, като майки. Говорят за това как ще увеличат социалните надбавки и детските надбавки на жените. Има една партия „Да България”, която споменава проблема за насилието над жените, но не предлага никакви конкретни решения. Да не говоря обаче за новата партия „Има такъв народ”, която пък поставя един сериозен въпрос свързан с осиновяването и неравнопоставя биологичните родители със осиновителите, което от друга страна е много сериозен проблем за жените, не само за жените разбира се, но и за жената, която е осиновила детето. И на последно място ето още един пример, който е много фрапантен според мене – жената, която може да бъде управляваща или да бъде част от политиката в България, всъщност беше единствено представена от една единствена партия - ВМРО, по следния начин – Каракачанов каза: „Не се учудвайте, ние сме за равнопоставеност на жените. Ето ние имаме една жена тя за това е тука в нашата листа, която краси нашата листа” и жената беше поставена на последно място в тази листа. Очевидно с това послание Каракачанов ни казва, че жените сме само да красим определени листи, но не и за да вземаме решения и да работим на равни начала с мъжете в процесите на вземане на решения.
- Какви са целите и задачите на Българската платформа към Европейското женско лоби?
- Най-напред да кажа, че сдружение „Жените на Казанлък” е най-новата организация член на Българската платформа към Европейско женско лоби, което много ме радва. Всички нас, членовете на Лобито ни радва, защото това е и идеята и една от големите целите на Българската платформа и на Европейското женско лоби - да обедини всички онези организации, които по някакъв начин работят по темите за проблемите на жените и за равнопоставеност на половете. Всъщност Европейското женско лоби представлява мнението, исканията, позицията на всяка жена в Европа. В този смисъл българската платформа споделя тези ценности и затова е важно да имаме, както големи неправителствени организации, които отдавна съществуват, така и малки, които сега са създадени или от малки населени места, включително и от селските райони.
Нашите задачи са, на първо място, защита от насилие основано на пола във всякакъв смисъл – сексуално, физическо, психологическо, емоционално… Като говорим за защита от насилие имаме предвид на всички жени, без значение възраст, религия, просто всяка жена, всяко момиче трябва да бъде защитено от насилие. Факт е, че в България насилието над жените все още съществува. Изследванията сочат, че всяка трета жена в България е била под някаква форма жертва на насилие. Напоследък онлайн насилието е много силно застъпено, така че говорим и за това, като една основна тема в нашата работа.
Другата тема върху, която работим е участието на жените в политическото пространство. Не само на национално ниво, но и на местно. В този смисъл неправителствените организации, които съществуват на местно ниво са изключително ценен инструмент и подкрепа за онези жени, които са се осмелили да станат част от политическа партия или независим кандидат за определена местна или централна власт.
Темата за сексизма е една от последните теми, по които работим напоследък. Съвета на Европа прие една препоръка през 2019 г., която е насочена срещу сексизма във всяка една сфера включително и в личното пространство. Тя е препоръка, не е задължителен регламент. България е една от 128-те държави членки. Препоръката е много важна, защото в основата на сексизма стоят много проблеми на жените. В България не се говори за тази препоръка, а е важно да се говори и е важно да се знае, какво се случва извън България и какви документи и политики се предприемат. Даже не говоря за законодателство, говоря за политики, говоря за някакви практики, които хората са установили някъде, че са положителни и водят до положителни резултати.
- Само преди дни се учреди Дискусионни клуб „Жерав” в Казанлък, разкажете за целта на неговото „раждане“?
- Дискусионни клуб „Жерав” се „роди“ много спонтанно. Това е инициатива в рамките на „Равни БГ”, неформална коалиция финансирана от Български фонд за жените, които организираха една неформална среща през месец май в София. Там се запознах с председателката на „Жените в Казанлък”. Там с нея се обединихме, че само едни критични дискусии по наболели проблеми, между различни представители на различни организации, институции, поколения, личности биха могли да променят действителността, тоест дискусията по определени проблеми. И затова решихме да създадем един дискусионен клуб. Как да се нарича… След кратък размисъл решихме да се нарича „Жерав”, защото идва от жени и равнопоставеност. Но от друга страна пък „Жерав” дава свобода в замисляне, полет на мисълта.
Открихме и първата среща на Дискусионния клуб „Жерав” в Казанлък, при най-новите членове на Българска платформа - „Жените на Казанлък”, защото заедно създадохме този клуб, заедно го измислихме. Целите на клуба - критични дискусии по различни теми, които са не само на национално, но и на местно ниво, по различни проблеми. Например, Стела Кехайова ми сподели, че в Казанлък няма Кризисни центрове за жени жертви на домашно насилие. Това ще бъде втората тема, по която ще работим. Имаме идея тя да бъде в Бургас, темата ще бъде: „Как да се открият кризисни центрове”, „Ролята на местната власт при откриването на кризисни центрове”. Тоест това е основната цел на „Жерав”, да обедини хората, да мислят критически, да решават заедно проблемите. Като казвам хората имам предвид хората от различни институции, организации или дори отделни личности. Според мен е много важно, защото липсата на диалог води до увеличаване на проблемите, а не до тяхното решаване. А диалог почти не съществува особено по тези проблеми.
- И в този дух на разговора, г-жо Балабанова, жените ли са силния пол и днес?
- Жените са силния пол по отношение на това да оцеляват, защото ние оцеляваме въпреки всичко. Мъжете ще бъдат силния пол, ако признаят, че жените са равни на тях.
- Какво искате да кажете на българската жена, на казанлъчанката?
- Да вярва в себе си, да е достойна, да не забравя за достойнството си, да не забравя, че е силна и да не забравя, че винаги има някоя друга жена до нея, която е готова да й помогне.
Яница Станчева
В свят на забавления с широка гама от музикални жанрове е непосилно да се спрем на един. Освен ако не си устойчив професионалист като Константин и не си се спрял на най-дехуманизираното изкуство, а именно техно музиката. Константин с псевдоним KR:KD K е техно DJ и съорганизатор, който с ексцентрично мелодичните си тракове и позитивно настроение ще ви накара да си изтъркате подметките от танци. Същевременно докато е зад пулта през нощта, през деня работи като финансов анализатор.
Днес ще ви срещен с Йоана или още както я наричат – Tvorilo, Това творило, което с „Палитра от знания“ изрисува училищна стена и вдъхнови павелбенци. Тя израства в гр. Павел баня. Завършва висшето си образование във Велико Търново, специалност
„Педагогика на изобразителното изкуство – скулптура“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. В момента се занимава със живопис и съвременен стенопис. Ето какво сподели тя за читателите на вестник „Долина“ за реализирания си проект „Палитра от знания“:
- Йоана, ще ни разкажете ли как се роди идеята за „Палитра от знания“?
- Повечето от нас имат нощи, в които разсъждават над миналото и мислят за предстоящото. В една такава нощ в мен запърхаха пеперудите на вдъхновението – да нарисувам картина на голямо платно, а то, от своя страна, се превърна в училищна стена, където учениците могат да се срещнат с изкуството, което да ги вдъхновява, мотивира и възпитава да обръщат поглед към красивото.
„Палитра от знания“ е името на проекта. Знанието, обагрящо нашата същност и мислене. Това е тема, която засяга всеки един от нас, а училището е едно от местата, където го придобиваме.
Замислих се за мястото, където мога да реализирам идеята си. Тогава си казах: „Защо не в моя роден град, в моето училище?!“.
Осъзнавах колко мащабна е мечтата ми и колко много средства изисква тя. Започнах да търся начин и тогава попаднах на конкурсната сесия от Национален фонд Културна програма „Дебюти“.
Чудесно – казах си, - та нали ще е първият ми проект с този мащаб. Значи мога да пробвам – и започнах създаването на творбата.
- Какво успяхте да съберете в „Палитра от знания“?
- На картината съм изобразила ученик, върху чиито дрехи са изписани различни букви от нашата азбуката – символ на началото към познанието. Знаем, че без език и азбука, няма наука.
Палитрата и перото върху книгата в ръцете на момичето са символ на изкуството – изобразителното и литературата.
Физиката, химията и биологията, са представени чрез дъгата, молекулата на водата и веригата на ДНК.
Географията е представена посредством нашия общ дом – планетата Земя. От нея се заражда животът, изобразен чрез покълването, а то, от своя страна, води до съзряването и мъдростта – философията.
Музиката е представена чрез ксилофона, върху който е седнала ученичката.
Отделила съм място и на символи, които представят историята и математиката.
Съвсем спонтанно картината премина и на другата стена. Появи се пеперуда – символ на метаморфозите в живота и природата.
И всеки, който наблюдава стената, може да открие нещо различно, нещо свое.
- Ще има ли следваща стена, която да изпъстрите с красота и знания?
- Стени много, чакащи своя Streat артист да остави своето послание. Аз съм силно вдъхновена от изразителните възможности на съвременното стенописно изкуство и ще се стремя и търся начини да реализирам и други идеи, които биха били по-впечатляващи на голям формат и споделени в градското пространство. За едно по-цветно ежедневие.
- От какво има нужда, според Вас, българското образование и култура?
- Хм, може би съхраняване на старите ценности и отваряне към нови. Даване на повече шансове на младото поколение и доверие към тях. Децата могат да променят света към по-добро.
- Какво обича да рисува Йоана?
- В творчеството си търся философията, свързвам предметите с човешкото тяло и дух, материята с не материята. Напоследък използвам илюстративен подход изпълнен с цветове насочен към децата. Рисувам винтидж предмети, навяващи спомени по едно отминало време и криещата се в тях нечия история. Обичам да излизам от рамките на комфорта и често сменям формата и материалите за изразяване на вдъхновенията си. От миниатюра към някоя стена, от четката, към туш – перо, хартия, вълна или спрей. Не на заден план е и любовта ми към триизмерното изкуство и инсталациите. През студентските си години имах възможността да се докосна и създам няколко скулптури от камък, дърво.
- А за какво мечтае…
- Мечти! Мечтите са онези гласчета, които ни прошепват и напомнят, за какво сме тук и каква е нашата същност. Но за някои мечти се изисква голяма борба и смелост, за да помогнем реализирането им. Мечтая за изкуство, пътуване, за добруването на другите, здраве, за развитие към по-добро. Искам да не спирам да мечтая и да имам смелостта и възможността да вдъхвам живот на мечтите, осъществявайки ги. Именно тогава човек се чувства жив, чувства себе си.
- Какво е за теб България и … Павел баня?
- България е една малка част от нашия общ дом – планетата Земя. Тя е природа, история, културни ценности, моята родина. А Павел баня е още по-малка част от тази натура, но не по-малко белязана от следите на миналото, съхранява народни традиции и обичаи. Тя за мен е начало, почва, корени, път към покълване, пристан на духа.
След изминалите преди седмици парламентарни избори в България решихме да потърсим за разговор и коментар Рафет Улутюрк - председател на най-голямата неправителствена изселническа организация в Истанбул. За случващото се в България, за процесите тук през погледа на съседна Турция разговаряме с г-н Улутюрк. Ето какво сподели той за читателите на вестник „Долина“ и за сайта kazanlak.co
Бойка Андреева е родена в град Симеоновград. Завършва история във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий” и право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Носител е на награди от национални конкурси за поезия. Тя е един от авторите на казанлъшкото списание за култура „Кула”. В града на розите тя гостува с първата си книга „Неспокойни ритуали”. С Бойка ще си говорим за човешките ценности, за очите на поезията, за светлината… Ето какво сподели за читателите на „Долина” Бойка Андреева:
- Как бихте се нарисували с думи?
- Упорита, чувствителна, често ранима за съжаление, решителна, когато е необходимо и определено обичаща.
- Обичаща …живота…?
- Живота, близките, поезията, всичко, което си заслужава.
- „Неспокойни ритуали” е първата Ви книга, първото й представяне и то пред казанлъшка публика. Защо избрахте Казанлък?
- Казанлък избра мен! Книгата е готова от пет години почти в този вид, в който излезе с малки промени. Но тъй, като считам, че поезията, която пиша и публикувам в един литературен сайт от доста време, достатъчно ми е било да пиша и публикувам само там. Не съм мислила сериозно за издаването на книга, докато моя редактор не ми каза, че е време да се направи, и че това което пиша е нещо, което заслужава да бъде издадено. По отношение на себе си, имам лошия навик да вярвам повече на другите, отколкото на самата мен. Повярвах му, но след това отново ме обхвана някаква нерешителност и книгата отлежаваше въпреки неговите настоявания. Когато Румен Данев се обади, за да ме покани да гостувам в „Очи в очи с поезията” изведнъж осъзнах, че аз нямам книжно книжно тяло, което да донеса и това изигра ролята на катализатор. Това е причината книгата, да се появи точно сега, след нейното дългогодишно отлежаване. Изцяло на Румен го дължа. Аз ззключително го уважавам, като поет и като човек. И неговата покана стана причина, всъщност точно сега, в този момент, тази книга да види бял свят.
- И днес се срещнахте очи в очи с поезията… Какви са очите на поезията?
- Човешки, топли, истински! Това е поезията и такива са очите й.
- 21 век, не е векът на човешките ценности и добродетелите. Вашият кът и островче поезията ли е?
- Това е един от тези кътове. Напълно съм съгласна с това, което казвате. За съжаление този век не е уютен. Аз съм историк по образование, след това завърших и право във Пловдивския университет, но любовта на моя живот си остана историята. Обяснението за това може би се корени във въпроса, който зададохте и отговора, който давам. Миналото със сигурност ми е по-уютно. Винаги ми е било по-уютно точно заради по-ясните категории на чест, достойнство, мъжка дума, на понятия които днес не отсъстват изцяло от живота ни, но все по-рядко се срещат за съжаление. Всеки човек, който усеща по този начин нещата търси кътчетата, където да се чувства уютно и да поезията е един от тези кътове за мен.
- Какво искате да кажете на Вашите читатели през първа Ви книга „Неспокойни ритуали”?
- Незнам дали нещо определено искам да кажа. По-скоро се надявам всеки от тях да намери нещо за себе си в тази книга. Това, което мога да кажа със сигурност, че всички стихове в тази книга са искрени и написани с любов. Не съм търсила широка публика, като адресат. Но както аз, или съм се припознавала, или съм попадала в друг, но красив цвят в поезията на любимите ми автори. Надявам се хората, които ще прочетат по същия начин, да намерят нещо красиво, нещо, което да ги стопли, нещо което за миг дори да направи деня им по-светъл и по-добър.
- Можем ли да определим тази книга, като ваша мисия като на поет, с която да направите света по-добър и да вдъхнете надежда на хората, които са изгубили вяра в доброто?
- Да, може би един от начините ми. Не съм се замисляла за това… Сега мога да кажа, че ако не съм очаквала, че книгата ще донесе нещо добро, за тези които ще я прочетат, не бих го и направила, не бих я издала. В крайна сметка, след толкова дълго чакане можеше да си остане и без нея. Но ето, че тя дойде на бял свят и ще се радвам, ако хората, които я прочетат за миг да се почувстват по-щастливи.
- Казахте, че историята е вашата любов, според вас тогава кое е събитието от историята на България, което ние, като българи не бива да забравяме?
- Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Защото това е единствения случай в нашата история, когато сме оправдали девиза, който стои над Народното ни събрание „Съединението прави силата!”. Когато бъдем единни, силни и мислим на първо място за народа си, а не в частност винаги на първо място за себе си, тогава мисля, че страната ни ще тръгне по по-добри пътища на развитие. Това е най-важното събитие според мен, защото сме показали, че можем да го правим за съжаление един единствен път. И разбира се примерите в другата насока са също толкова ясни, винаги когато народа ни се е цепил, когато държавата ни е била слаба и това е водило до трагични последици в историческото развитие по пътя ни.
На 22 май 2021 година се навършиха 90 години от рождението на талантливия казанлъшки художник Никола Заров.
„Станал известен с големите си битови платна, изобразяващи живота на каракачаните, Никола Заров сам разказваше за себе си, че е роден в каракачанска колиба в Карловския Балкан през 1931 г. Като бебе е оцелял, след като конят, на който го пренасяли родителите му, паднал в пропаст и загинал, но вързопчето с бъдещия художник се спасило като по чудо.“, припомнят неговите близки. Те споделиха оюе, че интересе е факта от живота на художника как е открита неговата – докато пасял овцете на Шипка, негова рисунка видял пратеник на в. „Правда“.
През 1956 г. Заров завършва първия випуск на Художествена гимназия – София. После учи в Художествената академия при проф. Илия Петров. Изпратен е от Министерството на културата на специализация в Суриковската Московска академия. Докато е в трети курс, там получава златен медал за портрета „Кавалджия“ на Седмия Световен фестивал във Виена.
