Интервюта
В разговора ни Улутюрк припомни думи на неговите предци: „Грижи се добре за хората, за да е добре държавата!“ - подзаглавие
По повод провежданата военна операция на Русия в Украйна през изминалия месец Турция заема водещо място като страна, която осигурява воденето на преговори между двете страни. В тази връзка – за мястото и ролята на Турция в мирните преговори потърсихме за коментар Рафет Улутюрк – председател на най-голямото и влиятелното изселническо дружество в Република Турция „Бултюрк“. Ето и какво сподели той специално за читателите на вестник „Долина“
Теодора Рабошева e на 31 години. Родена е в град Казанлък. Тя споделя, че е израснала и живее в момента в китното подбалканско казанлъшко селце – Горно Изворово. Теодора е кметски наместник на селото от две години и половина. Слънчевата й усмивка жителите на селото я определят като „понякога е по-силна от лекарство и ликува сърцата и душите на хората“. Ето какво сподели Теодора Рабошева за нашите читатели:
Днес, когато света се тресе от клюки, интриги, болести и болни души, когато царува с разединението и разпад в обществата ще Ви срешна с едни млад мъж, на 22 години, които струи светлина. И този млад човек не я пази само за себе си, а щедро я раздава и разптъсква. Днес ще си говорим със слънчевия Димитър Драганов, който вярва в доброто, и в хората, вярва, че думите са феномен с голяма сила и мечате за една слънчева, ведра и силна България.
Димитър Драганов е част от Конфедерацията на българските писатели. Ето и какво разкива той за неговия пъстър и светъл свят:
- Здравейте, бихте ли се представили за нашите читатели…
- Здравейте! Нека да направя своя опит да Ви се представя и да Ви доближа до измеренията на личността си, скъпи читатели и скъпи смели мечтатели, способни да покоряват нечувани хоризонти, граничещи изключително често и с рамките на невъзможното! Казвам се Димитър Драганов и съм родом от град Стралджа. Завърших средното си образование в СУ „П. К. Яворов“ в родния си град, където положих моралните основи на личността си. Когато бях на крехката възраст 10 години, вдъхнах живот на своята поезия – пъстроцветната магия, която ме прави щастлив и ми помага да повярвам, че целият свят е едно красиво и безбрежно измерение. С течение на времето поезията стана моят най-добър и верен приятел, с когото и до ден днешен се намираме в прекрасни, хармонични отношения.
На 22 години и към момента изучавам специалността „Психология“ във Великотърновския университет. Спрямо нея бих обобщил с увереност, че непрекъснато ми предоставя ценно, актуално и задълбочено познание за механизмите на функциониране на човешката психика. В свободното си време обичам да чета, да пиша стихове, да излизам с приятели, да слушам музика, да спортувам, да съзерцавам природата и да фотографирам нейните променливи настроения. Искрено вярвам в доброто у хората, знам кой съм, какво мога и накъде вървя. Моят любим девиз, който винаги ми помага да се изправям и да продължавам напред, е: „Обстоятелствата са добри оправдания, но животът е по-скоро избор!“. Той е изписан на корицата на първата ми стихосбирка със заглавие „Моят глас“, която излезе от печат през месец юни на миналата година, а представянето ѝ се състоя на 9 юли в сградата на училището ми в Стралджа. В нея се представям накратко със следното стихотворение:
Обичащ Димитър
Аз пораснах в години нелеки
и в проблеми успях да порасна.
От дилеми изграждах пътеки,
от тъгата – словата прекрасни.
Аз изгубих и много спечелих.
Аз се лутах – самотен, уплашен.
Аз съзрях и утеха намерих –
щом простих на живота ни страшен.
Аз обичах момичета – много.
Днес жените обичам – безкрайно.
Не подхождам към никоя строго
и не ползвам словата омайни.
Аз обичам усмивки да има...
Много често наричат ме хитър
на шега. Аз съм лято и зима.
Аз съм просто обичащ Димитър.
- С какво се занимава в съвременна България един млад мъж на 22 години?
- В съвременна България един млад мъж на 22 години с отдаденост се занимава с творене на поезия и проза, старателно се обучава, за да бъде полезен с натрупаните си знания и умения след време на обществото, от което е част, както и всекидневно се бори за опазване и предаване напред на онези малки моменти от битието, които го правят голямо и цялостно. Този млад мъж вижда изключително добре посоката на пътя, по който върви, и не се страхува да крачи смело напред по него, макар и понякога да се измаря от прекалено динамичното движение, по време на което срещаните трудности като че ли стават прекалено много и го притискат. Но въпреки тях той продължава – смел, изплашен, силен, слаб, вдъхновен, устремен, щастлив, тъжен; реален... Обича живота и се държи с останалите по любезен и мил начин. Мечтите му го движат активно напред.
– Господин Драганов, удобно ли се чувствате в Конфедерацията на българските писатели?
- Конфедерацията на българските писатели е културен център с ключово значение за планомерното развитие на литературните заложби на множество автори от цялата страна, които се срещат на живо, обменят ценен опит, дискутират идеи и заедно реализират редица творчески проекти, раздвижвайки бурно пластовете на духовния живот в България. Радвам се, че през изминалата 2021 година успях да стана част от Конфедерацията на българските писатели, защото това неимоверно много ми помага да се развивам като поет, позициониран в атмосфера на мисловна и сетивна споделеност, в която придобивам от опита на други личности в тази област в хода на нашата съвместна интеракция.
- Автор сте на две стихосбирки, едната от която е „Моят глас“. Господин Драганов, какво искате да кажете с вашия глас на читателите?
- Както вече споменах, първата ми стихосбирка „Моят глас“ излезе от печат през месец юни на изминалата година, като неин редактор бе господин Станислав Марашки от Конфедерацията на българските писатели, а за оформлението на корицата се погрижи моят добър приятел Денислав Петров, който ми е и колега от специалността психология във Великотърновския университет. Това, което искам да кажа с моя глас на читателите, е, че в съвремието всеки от нас има какво да каже, покаже и докаже, а неговият глас е безценен и трябва да бъде чут от останалите. Също така искам да им напомня, че обстоятелствата са добри оправдания, но животът е по-скоро избор – което е изписано и на задната корица на дебютната ми стихосбирка. Хората притежават огромна вътрешна сила. Огромната вътрешна сила, която притежават, е тази, която ги отличава и прави неповторими.
- Позволете ми да ви попитам какъв е портретът на живота?
- Портретът на живота е цветен, замечтан, устремен напред, щастлив! А както пише и госпожа Ивелина Цветкова, редактор на книгата: „ ….„Портрет на живота“ ни подсказва, че всеки в един или друг момент е изправен пред избор, а когато сме на кръстопът, изплашени и сами с тъгата си, винаги можем да открием сами верния път, този към сърцето и добрите дела.“ Всеки ден се опитвам да държа уверено четката и да го рисувам с изборите и решенията си. Със спокойно и чисто сърце мога да кажа, че засега ми се получава.
- Вярвате ли в силата на думите?
- Вярвам неимоверно много в силата на думите, които за мен са същински феномен! Както казва и българската поетеса Ели Видева: „Думата е оръжие, което трябва да се пипа внимателно“. Използвайки думата, можеш да разрушиш човек, но и да го... възродиш... Както вече посочих – думата за мен е същински феномен, причудлив като Ниагарския водопад и притихнал като море през топла лятна нощ.
- Бихте ли подарили един стих на нашите читатели?
- С усмивка, топлина, любов и грижа подарявам на Вашите читатели следния мой стих:
Вяра в Човека
Когато падаш ти в тъга и чезнеш в шеметна умора,
вдигнѝ глава над пепелта и знай, че нейде има хора,
които мислят си за теб и в късни нощи те сънуват.
Дори сънят им да е блед, в света си цветно те рисуват.
Когато нямаш светлина и сякаш мракът те поглъща,
подай ръка! Ще те спася, когато всеки се обръща!
Познато чувство ми е то – да няма никой в тъмнината,
да тичаш в огнено кълбо и да трепериш в самотата.
Намерил своето гнездо – навярно ти ще се отпуснеш.
Разперил слънчево добро, в сърцето някой ще допуснеш.
Човек с човек красѝ света и дните както повеляват,
любов, дете и в старостта косите славно побеляват.
Когато плачеш, ще съм там и двама с теб ще се изправим!
В очи ще грее буен плам! Да плачем, май не ни се нрави?
Когато луташ се в студа и даже давиш се наплитко,
помнѝ, че има топлина – и тя е в твоя верен Митко!
- И като за финал не мога да не попитам един млад човек, в каква България искате да живеете?
- Искам да живея в България, в която царува сплотеността между хората, заедността, сърдечната помощ и приятелската ръка, подадена навреме към другия, когато той се намира в своята най-тежка беда и е изпаднал в собствената си емоционална бездна; една България, в която сърдечно се оценяват малките детайли – усмихнатите и весели деца в парка, прегърнатите старци, вървящи на фона на залеза и отличаващи се ярко в градската забързаност, котетата, които се умилкват на случайните минувачи, изгревът, залезът, любовта и романтичното себеотдаване. Искам да живея в такава България и всеки ден полагам усилия, за да допринеса за осъществяването на добрите времена в нея за всички нас, защото... животът е по-скоро избор.
Да направим добрия избор!
Яница Станчева
Пенка Ганарева oт 22 години работи в социалната сфера, като 19 от тях е директор на Дом за стари хора №3, гр. Казанлък. В Навечерието на 8-ми март се срещнахме с нея. Ето какво сподели тя за читателите на вестник „Долина“:
- Част сте от Сдружение „Жените на Казанлък“ каква е Вашата мисия и цел да се включите в сдружението?
- Сдружението е създадено да работи против насилието над жени и деца. Подпомага и оказва съдействие на пострадалите. Мотивите за моето включване в сдружението са както професионални, така и лични. Знам колко е трудно на една жена да се справи с предизвикателствата в живота, когато реши да напусне насилника, с когото е живяла до момента. Ако има и деца, става още по-трудно. Тя има нужда да получи помощ и подкрепа, за да премине през това изпитание. Бих била доволна, ако мога да допринеса с нещо това да се случи.
- г-жо Ганарева, какво е усещането да се грижите за толкова хора?
- Преди всичко отговорност, но и голямо удовлетворение. Всеки възрастен идва при нас със своите проблеми и очаква да получи човешко отношение и грижа. Винаги е хубаво да усетиш, че този човек се чувства добре и започва да те приема, като част от най-близките си хора.
- Удовлетворена ли се чувствате от Вашата работа?
- Мисля, че успях да изградя много добър екип, съвместно с който да реализираме качествена услуга за възрастните хора. В домът работят много сърцати хора, които полагат грижи и се стараят всеки, който има нужда от помощ и подкрепа да я получи в максимална степен. Няма как да не се чувствам удовлетворена от постигнатото.
- Каква е рецептата според Вас, за да се намали агресията във всичките й измерения в обществото?
- Агресията в обществото, особено в семейството, е сериозен проблем. Все още за това не е прието да се говори открито. Знаете, че много жени загубиха живота си, като търпяха и не търсеха помощ. Много ми се иска, това да не може да се случва в нашето общество. Голяма част от проблема е, че жертвите все още не срещат нужната подкрепа от институциите. Няма реална помощ, на която да разчитат. Вярвам, че неправителствените организации са тези, които могат да променят много неща в положителна посока и реално да помагат. Не знам каква е рецептата да се намали агресията в обществото, но знам, че все повече ще има нужда да се обединяваме около добри каузи и да си помагаме.
Яница Станчева
Теодора Георгиева е дългогодишен служител в Общинска библиотека „Искра” – Казанлък. В момента тя е ВрИД директор на този утвърден съвременен информационен, културен и образователен център, който доказва, че е ценен и необходим за общността. С Теодора Георгиева ще си говорим за жените на Казанлък
- Партньори сте на Сдружение „Жените на Казанлък”. Каква е Вашата мисия да работите с тях?
- Това, че работим съвместно за утвърждаване на семейните ценности, запазването на традициите. Взаимната подкрепа и съпричастност в значими публични изяви и кампании с фокус към младежката аудитория.
- Госпожо Георгиева, колкото и да сме еманципирани, лесно ли е да живеем и да се реализираме в този мъжки свят?
- На жените като цяло е присъща склонността към самокритичност и перфекционизъм, което позволява по-добро личностно и професионално развитие.
- Агресията в обществото става все по-ярка. Какъв според Вас е начина да се върне нормалния диалог?
- Свидетели сме на всекидневна проява на вербална агресия под всякаква форма и на различни места. Трябва да се опитаме да не реагираме по същия начин. Да проявим необходимото разбиране и да съдействаме според конкретните си възможности за справяне с проявата на агресия.
- Вие работите в ОБ „Искра”. На какво ни учат книгите?
- Работата ми в библиотеката носи голямо лично удовлетворение. Четенето на книги е повече от умение да разчитаме думи и изречения. Четенето е завладяващо, увлекателно и изключително полезно за развитието и надграждането на езиковата ни култура.
- Ще ни кажете ли любим Ваш стих?
- С удоволствие и то е на Миряна Башева.
„Ако до всяко добро същество
застане поне още едно,
ех, ще започне такъв живот,
че само си викам "Дано".
Ако към тия две същества,
прибавиш и още две,
ти знаеш ли колко прави това?
Най-малко хиляда и две.“
Яница Станчева
- - Здравейте адвокат Димитрова, ще се представете ли за нашите читатели…
- Здравейте, на Вас и на Вашите читатели. Казвам се Ивелина Димитрова и съм юрист по образование. Завършила съм Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2002 г. От 2003 до 2008г. работих в Областна администрация – Стара Загора като юрисконсулт, а от 2008-ма година и към момента – на свободна практика като адвокат, действащ в областта предимно на гражданското и административното право.
- Част сте от Сдружение „Жените на Казанлък“ каква е Вашата мисия и цел да се включите в сдружението?
Валентина Панова е родена в с. Голямо Пещене, Врачанска област.
Живее и работи във Враца. Била е кореспондент на в. „Транспортен глас”, редактор на предаването „Шарена кошница” в радио Враца. Редактор е на пет книги. Един от редакторите на алманах “Думите”. Съставител и технически редактор е на алманаха „Под лъчите на слънцето”. Технически редактор на няколко книги.
Днес имам щастието да държа в ръцете си поредната хартиена рожба на скъп член на семейството на вестник „Долина” – Йорданка Трополова. Книгата й „Възродени след потопа” е второ преработено и допълнено издание, в което авторката изследва няколковековната история на село Виден, Казанлъшко и неговия храм „Св. Атанасий”, частично потопени от водите на язовир „Копринка“ през 1961-1962 година. Приложените в нея автентични архивни документи, фрагменти от планове, кореспонденции, спомени и фолклор, обогатяват този увлекателен летопис и му придават още по-голяма историческа достоверност, убедителност и ценност. 360-те страници на книгата са илюстрирани с множество цветни фотографии на Живко Желязков и Ивайло Илиев. Част от реставрираните стари черно-бели снимки са от личния архив на авторката и на семейства от село Виден. Първото издание излиза от печат в края на 2017 г., а второто – през декември 2021 г. С богатото си съдържание и впечатляващо външно и вътрешно художествено оформление, книгата е несъмнен стойностен принос към местната и националната ни краеведческа литература.
Второто преработено и допълнено издание на „Възродени след потопа” е наистина един уникален краеведски шедьовър. За да го сътвори, авторката е събирала цели 10 години – късче по късче – разпилените от бурите на времето факти и документи, преровила е много литературни източници. На финала на книгата тя изповедно признава: „Не знам дали успях, стъпила на малки островчета истини, съхранени като по чудо от потопа на времето. Поне го направих със загриженост и обич и с огромно желание да предам в ръцете на по-младото поколение виденци посланието на дедите ни, което ми прошепнаха от разгръщаните излинели листове на прашни архиви, недовършени записки и спомени, избелели фотографии. А то е – да са задружни, да се обичат, да тачат свято родното си място и да не допуснат то да се обезлюди и затрие. Да обичат България и да не я напускат, да пазят нейния език, традиции и православна вяра, за да не се превърне някога родината ни в географско понятие без автентичен български етнос. Да бъдат горди, че тази благословена от Бога земя е била люлка на човешката цивилизация и тайните, които крие в недрата си, тепърва ще бъдат откривани!“
В своя изследователски труд Йорданка Трополова е търсила сякаш най-топлите, най-човешките, точни и, бих добавила, вълшебни думи, с които да стигне до сърцата на хората. И може би в това е магията на тази книга – читателят с жаден поглед да прелиства страница след страница, докато стигне до последния й ред.
В следващото интервю ще ви разкажем, заедно с авторката, как започна всичко и как стигаме до днешния алманах за едно кипро и китно селце от дъхавата Розова долина съхранило вяра и горд български дух:
Възкресени със словото
„В спомените ми едно селце живее
на Сърнена гора в полите сгушено
и от далеч къщурките му се белеят
на стръмен бряг –делящ вода от сушата…“ *
- г-жо Трополова, с какво ви привлече съдбата на това малко и сякаш забравено от Бога и хората селце, та решихте да напомните за него?
- Покойният писател Йордан Радичков казваше, че в човешката история остава само онова, което е съградено от камък и слово. Не случайно родното му село Калиманица – отдавна потопено от водите на язовир „Огоста“ – продължава да живее в негови творби. Та и аз последвах примера на Радичков с този скромен опит да възкреся историята на Виден – родното село на моя баща, на чиято памет посветих книгата. Още повече, че сега – над половин век след „потопа“, то живна и започва да се възражда…
- Книгата ви излъчва много силни емоционални послания, които не биха оставили равнодушен нито един читател. Обичта към селото ли ви мотивира да се отклоните от творческото си амплоа за да я напишете?
- Наистина я писах с голяма любов, възпитана у мен от баща ми. Той беше привързан до себеотдайност към с. Виден и земляците си. След като почина в 1981 г., открих в неговия архив голяма тетрадка с червени твърди корици, в която беше преписвал части от летописните книги на църквата и училището, спомени на местни хора за миналото на селото, данни с наименованията на местностите в землището му, песни и ритуали от селския фолклор... Предадох тетрадката на един от младите хора, преселени от Виден в Павел баня, с молба да оползотворят събраната информация. Някъде около 2012 г. ме потърси наш близък – полковник родом от с. Виден, който живее в Кюстендил. Връчи ми папка с машинописни текстове и каза: „Момчета от Виден ме помолиха да издам тези записки – имам печатна база. Прегледах ги – от тях книга не става. Но на теб, като журналист, мога да разчитам, че ще напишеш книга за селото.“ Зачетох се в свитъка и се стъписах – това бяха буквални преписи от червената тетрадка на татко! След три десетилетия се връщаха обратно при мен и в този факт съзрях някакво знамение – искал е да ми внуши: „Продължи делото ми, дъще, няма кой друг да го направи!“ А аз не съм проумяла завета му навреме… Затова, въпреки че наближавах 80-та си годишнина, приех предизвикателството – да издирвам сред оцелелите архиви на „потопеното“ село плочка след плочка от разпиления пъзел на неговото минало и да се опитам да го подредя отново. За да възкреся спомена за живота, борбите и мечтите на хората, които са го създали и за великолепието на стария му храм. И нямаше как да не вложа емоция!
- Има ли в книгата неизвестни до сега факти, които биха изненадали по-младите поколения виденци?
- Надявам се да прочетат в нея много неизвестни и любопитни за тях неща, след като дори аз – една от малцината възрастни живи хора свързани със селото – се натъкнах на такива. Ще се опитам да изброя по-важните: предположението на Чудомир, че виденци най-вероятно са наследници на траките от Севтополис и Долината на тракийските царе; съществуването на селището от дълбока древност – макар и километър-два северно от сегашното – с наименованието Курухимитлий и неговите важни функции по време на Османското владичество над тези територии – да съхранява в 80 хамбара зърното от наряда в натура беглик, събиран ежегодно от „раята“, да отглежда коне за смяна и осигурява охрана на колите, превозващи пощата по главния подбалкански път и др.; причините за преместване на селото в полите на Средна гора и преименуването му в Карагийклий (Карагитлий) – Черно Еленово в превод от турски. (Името му е сменено с Виден едва през 1906 г.). Ще ги изненада може би и богатата история на образователното, читалищното и кооперативното дело в селото. Не може да не ги впечатли фактът, че будните карагитлийци са издействали през 18-и век ферман от султан Мустафа ІІІ да си построят православна църква и, макар много по-късно, започват да я градят с майстори от Дебърско и с дарения от населението. Интерес представлява фактът, че в изписването на иконостаса и стенописите на църквата, включително и при възстановяването й след опожаряването през Освободителната война, е участвал казанлъшкият зограф Петю Ганин – сподвижник на Васил Левски. Лансирала съм своя аргументирана хипотеза, че тайният революционен комитет в с. Карагитлий е основан не в 1875, както се твърди в някои изследвания, а в периода 1869-1872 г. и то може би лично от Апостола. Отразила съм и съвременните тенденции за възраждане на Виден и изграждането на новия му храм „Св. Атанасий“, след като язовирните води превърнаха стария в руини. Представила съм персонално и специалистите, които го проектираха, строиха и сътвориха стенописите и великолепния му интериор – нека се помнят имената им! Прибавих нова, трета част на книгата, посветена на довършването и тържествено освещаване на храма. С благодарност споделям, че при нейната подготовка получих неоценима и безкористна помощ от екипа на информационния порталeu. И ми се ще да вярвам, че във втория си вариант книгата отново ще привлече вниманието и интереса на старите виденци и техните потомци. Надявам се тя да послужи и като основа за бъдещо надграждане, ако по-млади хора положат усилия да издирят още материали и документи за историята на селото, до които за съжаление не успях да се добера…
* – Носталгично („Бели люляци“, Й.Трополова, 2016 г.)
ОТЗВУКЪТ
(първи отзиви за книгата и авторката)
Димитър Милчев – литератор, съвременник на „потопяването“ на родното му село Виден:
Една мъдрост гласи: "Не е важно колко дълго живее човек, а каква диря ще остави след себе си". Йорданка Трополова оставя дълбока диря като талантлив журналист, поетеса с брилянтна лирика и майстор на разказа. Нейните стихове и разкази с удоволствие се четат и препрочитат. А краеведското й изследване "Възродени след потопа" по думите на Благой Еменуилов – пенсиониран следовател и писател от село Габарево – е истинска библия за жителите на село Виден. Книга, в която има много дух, живот и оптимизъм….“ Току що излязлото от печат второ преработено и допълнено издание на тази книга завладява с богатата история на селото и неговия храм, а изобилието от снимков материал, от факсимилета на архивни документи и други приложения, подчертава историческата автентичност на съдържанието й, възкресяващо миналото пред очите ни. Искам да благодаря на Йорданка Трополова за всеотдайния й труд и в същото време да изразя съчувствие за малкия тираж, който все пак е успяла да финансира със скромните си пенсионерски възможности (едва 100 бройки!) Съжалявам искрено, че аз и други потомци на виденци не успяхме да намерим спонсорство за много по-голям тираж на това второ обогатено издание. За да могат още дълги години занапред туристи и гости, посещаващи с интерес Виден и неговият стар и нов храм, да отнасят тази книга като скъп спомен за едно чудесно кътче от България…
Ралица Дукадинова – редактор в „Български бестселър“:
„От дългогодишното си общуване с Йорданка Трополова съм се убедила, че зад всеки написан от нея ред стои винаги някакъв дълбок мотив. Каквато и да е темата, целта е – СЛУЖЕНЕ. Второто издание на поредната й книга „Възродени след потопа“ е замислена като поклонническо пътуване в историческото и битийно минало на село Виден – почит и дълг към предците, и като завещание към потомците – за памет и за свяст. Тази книга е едновременно няколко неща: и изследователска тема, и увлекателен краеведчески разказ, и калейдоскоп от съвременни събития и личности. Авторката съвсем закономерно се потопи в подготвянето на това преработено и допълнено второ издание осъзнала, че освещаването на храма завършва благодарствения акт към людете, основали селото и оставили през вековете с живота си следа на това благословено място. Наред с документалната си стойност на сериозен изследователски труд, книгата е едно живо и увлекателно четиво – една приказка, поднесена с изискана, но достъпна словесност и с много емоции и любов. Същевременно анализаторските тези на авторката биха могли да послужат за бъдещи търсения и открития – исторически, краеведчески, етнографски, фолклорен… и душеведчески. Бих казала, че двете издания на книгата „Възродени след потопа” на Йорданка Трополова са нейният СЕБАП към с. Виден и към виденци…
Теодора Христова, издател:
Порив към прецизност и съвършенство – така бих характеризирала мотивът на Йорданка Трополова за второ преработено и допълнено издание на книгата й „Възродени след потопа“. Нормална практика в преиздаването е всяко следващо издание да бъде копие на оригинала. Но в случая авторката е продължила четири години след първото издание да работи по обогатяването и усъвършенстването на творбата си. В резултат, първата част „Селото“ е с променена концепция и коренно преобразена визия, допълнена с нови факти и фотоси, а приложението към нея изненадва приятно с издирените нови документи и бисери от селския фолклор. Във втората част „Храмът“, позовавайки се на автентични документи, авторката опровергава някои последни сензационни медийни спекулации около историята на рухналата след потопа стара църква на селото. Към книгата е прибавена трета част „Възраждането“, която описва с респект и възторг ритуалите по освещаването на новия храм „Св. Атанасий“ и великолепието на интериора му. Особено впечатляващ е краткият, но вълнуващ финал на книгата – едно затрогващо с искреността си и звучащо като изповед послание на авторката към съвременниците и младите поколения…Пожелавам от сърце зелена светлина за това второ издание в пътя му към читателите!
Да имаш за приятел Йорданка Трополова или като я наричаме Данчето означава, че имаш цяла вселена… и слънцето и луната на куп. А когато Данчето е част от твоето семейство – семейството на Долина – е чест и привилегия. Защото „Златното” перо на Йорданка Трополова възкреси много истории, много известни, но и позабравени хора от нашия край и запази за идните поколения българския дух!
И за финал мога само да добавя дълбок поклон пред перото и делото на приятеля, журналиста, поета, писателя и не на последно място човека Йорданка Трополова.
Яница Станчева
