Интервюта

Пенка Ганарева oт 22 години работи в социалната сфера, като 19 от тях е директор на Дом за стари хора №3, гр. Казанлък. В Навечерието на 8-ми март се срещнахме с нея. Ето какво сподели тя за читателите на вестник „Долина“:

- Част сте от Сдружение „Жените на Казанлък“ каква е Вашата мисия и цел да се включите в сдружението?

- Сдружението е създадено да работи против насилието над жени и деца. Подпомага и оказва съдействие на пострадалите. Мотивите за моето включване в сдружението са както професионални, така и лични. Знам колко е трудно на една жена да се справи с предизвикателствата в живота, когато реши да напусне насилника, с когото е живяла до момента. Ако има и деца, става още по-трудно. Тя има нужда да получи помощ и подкрепа, за да премине през това изпитание. Бих била доволна, ако мога да допринеса с нещо това да се случи.

- г-жо Ганарева, какво е усещането да се грижите за толкова хора?

- Преди всичко отговорност, но и голямо удовлетворение. Всеки възрастен идва при нас със своите проблеми и очаква да получи човешко отношение и грижа. Винаги е хубаво да усетиш, че този човек се чувства добре и започва да те приема, като част от най-близките си хора.

- Удовлетворена ли се чувствате от Вашата работа?

- Мисля, че успях да изградя много добър екип, съвместно с който да реализираме качествена услуга за възрастните хора. В домът работят много сърцати хора, които полагат грижи и се стараят всеки, който има нужда от помощ и подкрепа да я получи в максимална степен. Няма как да не се чувствам удовлетворена от постигнатото.

- Каква е рецептата според Вас, за да се намали агресията във всичките й измерения в обществото?

- Агресията в обществото, особено в семейството, е сериозен проблем. Все още за това не е прието да се говори открито. Знаете, че много жени загубиха живота си, като търпяха и не търсеха помощ. Много ми се иска, това да не може да се случва в нашето общество. Голяма част от проблема е, че жертвите все още не срещат нужната подкрепа от институциите. Няма реална помощ, на която да разчитат. Вярвам, че неправителствените организации са тези, които могат да променят много неща в положителна посока и реално да помагат. Не знам каква е рецептата да се намали агресията в обществото, но знам, че все повече ще има нужда да се обединяваме около добри каузи и да си помагаме.

Яница Станчева

Теодора Георгиева е дългогодишен служител в Общинска библиотека „Искра” – Казанлък. В момента тя е ВрИД директор на този утвърден съвременен информационен, културен и образователен център, който доказва, че е ценен и необходим за общността. С Теодора Георгиева ще си говорим за жените на Казанлък

- Партньори сте на Сдружение „Жените на Казанлък”. Каква е Вашата мисия да работите с тях?

- Това, че работим съвместно за утвърждаване на семейните ценности, запазването на традициите. Взаимната подкрепа и съпричастност в значими публични изяви и кампании с фокус към младежката аудитория.

-  Госпожо Георгиева, колкото и да сме еманципирани, лесно ли е да живеем и да се реализираме в този мъжки свят?

- На жените като цяло е присъща склонността към самокритичност и перфекционизъм, което позволява по-добро личностно и професионално развитие.

- Агресията в обществото става все по-ярка. Какъв според Вас е начина да се върне нормалния диалог?

- Свидетели сме на всекидневна проява на вербална агресия под всякаква форма и на различни места. Трябва да се опитаме да не реагираме по същия начин. Да проявим необходимото разбиране и да съдействаме според конкретните си възможности за справяне с проявата на агресия.

- Вие работите в ОБ „Искра”. На какво ни учат книгите?

- Работата ми в библиотеката носи голямо лично удовлетворение. Четенето на книги е повече от умение да разчитаме думи и изречения. Четенето е завладяващо, увлекателно и изключително полезно за развитието и надграждането на езиковата ни култура.

- Ще ни кажете ли любим Ваш стих?

- С удоволствие и то е на Миряна Башева.

Ако до всяко добро същество

застане поне още едно,

ех, ще започне такъв живот,

че само си викам "Дано".

 

Ако към тия две същества,

прибавиш и още две,

ти знаеш ли колко прави това?

Най-малко хиляда и две.“

Яница Станчева

  • - Здравейте адвокат Димитрова, ще се представете ли за нашите читатели…
  • Здравейте, на Вас и на Вашите читатели. Казвам се Ивелина Димитрова и съм юрист по образование. Завършила съм Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2002 г. От 2003 до 2008г. работих в Областна администрация – Стара Загора като юрисконсулт, а от 2008-ма година и към момента – на свободна практика като адвокат, действащ в областта предимно на гражданското и административното право.
  • Част сте от Сдружение „Жените на Казанлък“ каква е Вашата мисия и цел да се включите в сдружението?

Валентина Панова е родена в с. Голямо Пещене, Врачанска област.

          Живее и работи във Враца. Била е кореспондент на в. „Транспортен глас”, редактор на предаването „Шарена кошница” в радио Враца. Редактор е на пет книги. Един от  редакторите на алманах “Думите”. Съставител и технически редактор е на алманаха  „Под  лъчите  на слънцето”. Технически редактор на няколко книги.

     Днес имам щастието да държа в ръцете си поредната хартиена рожба на скъп член на семейството на вестник „Долина”  – Йорданка Трополова. Книгата й „Възродени след потопа” е второ преработено и допълнено издание, в което авторката изследва няколковековната история на село Виден, Казанлъшко и неговия храм „Св. Атанасий”, частично потопени от водите на язовир „Копринка“ през 1961-1962 година. Приложените в нея автентични архивни документи, фрагменти от планове, кореспонденции, спомени и фолклор, обогатяват този увлекателен летопис и му придават още по-голяма историческа достоверност, убедителност и ценност. 360-те страници на книгата са илюстрирани с множество цветни фотографии на Живко Желязков и Ивайло Илиев. Част от реставрираните стари черно-бели снимки са от личния архив на авторката и на семейства от село Виден. Първото издание излиза от печат в края на 2017 г., а второто – през декември 2021 г. С богатото си съдържание и впечатляващо външно и вътрешно художествено оформление, книгата е несъмнен стойностен принос към местната и националната ни краеведческа литература.

Второто преработено и допълнено издание на „Възродени след потопа” е наистина един уникален краеведски шедьовър. За да го сътвори, авторката е събирала цели 10 години – късче по късче – разпилените от бурите на  времето факти и документи, преровила е много литературни източници. На финала на книгата тя изповедно признава: „Не знам дали успях, стъпила на малки островчета истини, съхранени като по чудо от потопа на времето. Поне го направих със загриженост и обич и с огромно желание да предам в ръцете на по-младото поколение виденци посланието на дедите ни, което ми прошепнаха от разгръщаните излинели листове на прашни архиви, недовършени записки и спомени, избелели фотографии. А то е – да са задружни, да се обичат, да тачат свято родното си място и да не допуснат то да се обезлюди и затрие. Да обичат България и да не я напускат, да пазят нейния език, традиции и православна вяра, за да не се превърне някога родината  ни в географско понятие без автентичен  български етнос. Да бъдат горди, че тази благословена от Бога земя е била люлка на човешката цивилизация и тайните, които крие в недрата си, тепърва ще бъдат откривани!“

В своя изследователски труд Йорданка Трополова е търсила сякаш най-топлите, най-човешките, точни и, бих добавила, вълшебни думи, с които да стигне до сърцата на хората. И може би в това е магията на тази книга – читателят с жаден поглед да прелиства страница след страница, докато стигне до последния й ред.

В следващото интервю ще ви разкажем, заедно с авторката, как започна всичко и как стигаме до днешния алманах за едно кипро и китно селце от дъхавата Розова долина съхранило вяра и горд български дух:                         

                                                                              Възкресени със словото                                             

                                                                     „В спомените ми едно селце живее

                                                                      на Сърнена гора в полите сгушено

                                                                      и от далеч къщурките му се белеят

                                                                      на стръмен бряг –делящ вода от  сушата…“ *

                                                                                        

- г-жо Трополова, с какво ви привлече съдбата на това малко и сякаш забравено от Бога и хората селце, та решихте да напомните за него?

- Покойният писател Йордан Радичков казваше, че в човешката история остава само онова, което е съградено от камък и слово. Не случайно родното му село Калиманица – отдавна потопено от водите на язовир „Огоста“ – продължава да живее в негови творби. Та и аз последвах примера на Радичков с този скромен опит да възкреся историята на Виден – родното село на моя баща, на чиято памет посветих книгата. Още повече, че сега – над половин век след „потопа“, то живна и започва да се възражда…

- Книгата ви излъчва много силни емоционални послания, които не биха оставили равнодушен нито един читател. Обичта към селото ли ви мотивира да се отклоните от творческото си амплоа за да я напишете?

- Наистина я писах с голяма любов, възпитана у мен от баща ми. Той беше привързан до себеотдайност към с. Виден и земляците си. След като почина в 1981 г., открих в неговия архив голяма тетрадка с червени твърди корици, в която беше преписвал части от летописните книги на църквата и училището, спомени на местни хора за миналото на селото, данни с наименованията на местностите в землището му, песни и ритуали от селския фолклор... Предадох тетрадката на един от младите хора, преселени от Виден в Павел баня, с молба да оползотворят събраната информация. Някъде около 2012 г. ме потърси наш близък – полковник родом от с. Виден, който живее в Кюстендил. Връчи ми папка с машинописни текстове и каза: „Момчета от Виден ме помолиха да издам тези записки – имам печатна база. Прегледах ги – от тях книга не става. Но на теб, като журналист, мога да разчитам, че ще напишеш книга за селото.“ Зачетох се в свитъка и се стъписах – това бяха буквални преписи от червената тетрадка на татко! След три десетилетия се връщаха обратно при мен и в този факт съзрях някакво знамение – искал е да ми внуши: „Продължи делото ми, дъще, няма кой друг да го направи!“ А аз не съм проумяла завета му навреме… Затова, въпреки че наближавах 80-та си годишнина, приех предизвикателството – да издирвам сред оцелелите архиви на „потопеното“ село плочка след плочка от разпиления пъзел на неговото минало и да се опитам да го подредя отново. За да възкреся спомена за живота, борбите и мечтите на хората, които са го създали и за великолепието на стария му храм. И нямаше как да не вложа емоция!

- Има ли в книгата неизвестни до сега факти, които биха изненадали по-младите поколения виденци?

- Надявам се да прочетат в нея много неизвестни и любопитни за тях неща, след като дори аз – една от малцината възрастни живи хора свързани със селото – се натъкнах на такива. Ще се опитам да изброя по-важните: предположението на Чудомир, че виденци най-вероятно са наследници на траките от Севтополис и Долината на тракийските царе; съществуването на селището от дълбока древност – макар и километър-два северно от сегашното – с наименованието Курухимитлий и неговите важни функции по време на Османското владичество над тези територии – да съхранява в 80 хамбара зърното от наряда в натура беглик, събиран ежегодно от „раята“, да отглежда коне за смяна и осигурява охрана на колите, превозващи пощата по главния подбалкански път и др.; причините за преместване на селото в полите на Средна гора и преименуването му в Карагийклий (Карагитлий) – Черно Еленово в превод от турски. (Името му е сменено с Виден едва през 1906 г.). Ще ги изненада може би и богатата история на образователното, читалищното и кооперативното дело в селото. Не може да не ги впечатли фактът, че будните карагитлийци са издействали през 18-и век ферман от султан Мустафа ІІІ да си построят православна църква и, макар много по-късно, започват да я градят с майстори от Дебърско и с дарения от населението. Интерес представлява фактът, че в изписването на иконостаса и стенописите на църквата, включително и при възстановяването й след опожаряването през Освободителната война, е участвал казанлъшкият зограф Петю Ганин – сподвижник на Васил Левски. Лансирала съм своя аргументирана хипотеза, че тайният революционен комитет в с. Карагитлий е основан не в 1875, както се твърди в някои изследвания, а в периода 1869-1872 г. и то може би лично от Апостола. Отразила съм и съвременните тенденции за възраждане на Виден и изграждането на новия му храм „Св. Атанасий“, след като язовирните води превърнаха стария в руини. Представила съм персонално и специалистите, които го проектираха, строиха и сътвориха стенописите и великолепния му интериор – нека се помнят имената им! Прибавих нова, трета част на книгата, посветена на довършването и тържествено освещаване на храма. С благодарност споделям, че при нейната подготовка получих неоценима и безкористна помощ от екипа на информационния порталeu. И ми се ще да вярвам, че във втория си вариант книгата отново ще привлече вниманието и интереса на старите виденци и техните потомци. Надявам се тя да  послужи и като основа за бъдещо надграждане, ако по-млади хора положат усилия да издирят още материали и документи за историята на селото, до които за съжаление не успях да се добера…

*  – Носталгично („Бели люляци“, Й.Трополова, 2016 г.)

                              ОТЗВУКЪТ

             (първи отзиви за книгата и авторката)

Димитър Милчев – литератор, съвременник на „потопяването“ на родното му село Виден:

 Една мъдрост гласи: "Не е важно колко дълго живее човек, а каква диря ще остави след себе си". Йорданка Трополова оставя дълбока диря като талантлив журналист, поетеса с брилянтна лирика и майстор на разказа. Нейните стихове и разкази с удоволствие се четат и препрочитат. А краеведското й изследване "Възродени след потопа" по думите на Благой Еменуилов – пенсиониран следовател и писател от село Габарево – е истинска библия за жителите на село Виден. Книга, в която има много дух, живот и оптимизъм….“ Току що излязлото от печат второ преработено и допълнено издание на тази книга завладява с богатата история на селото и неговия храм, а изобилието от снимков материал, от факсимилета на архивни документи и други приложения, подчертава историческата автентичност на съдържанието й, възкресяващо миналото пред очите ни. Искам да благодаря на Йорданка Трополова за всеотдайния й труд и в същото време да изразя съчувствие за малкия тираж, който все пак е успяла да финансира със скромните си пенсионерски възможности (едва 100 бройки!) Съжалявам искрено, че аз и други потомци на виденци не успяхме да  намерим спонсорство за много по-голям тираж на това второ обогатено издание. За да могат още  дълги години занапред туристи и гости, посещаващи с интерес Виден и неговият стар и нов храм, да отнасят тази книга като скъп спомен за едно чудесно кътче от България…

Ралица Дукадинова – редактор в „Български бестселър“:                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                 

 „От дългогодишното си общуване с Йорданка Трополова съм се убедила, че зад всеки написан от нея ред стои винаги някакъв дълбок мотив. Каквато и да е темата, целта е – СЛУЖЕНЕ. Второто издание на поредната й книга „Възродени след потопа“ е замислена като поклонническо пътуване в историческото и битийно минало на село Виден – почит и дълг към предците, и като завещание към потомците – за памет и за свяст. Тази книга е едновременно няколко неща: и изследователска тема, и увлекателен краеведчески разказ, и калейдоскоп от съвременни събития и личности. Авторката съвсем закономерно се потопи в подготвянето на това преработено и допълнено второ издание осъзнала, че освещаването на храма завършва благодарствения акт към людете, основали селото и оставили през вековете с живота си следа на това благословено място. Наред с документалната си стойност на сериозен изследователски труд, книгата е едно живо и увлекателно четиво – една приказка, поднесена с изискана, но достъпна  словесност и с много емоции и любов. Същевременно анализаторските тези на авторката биха могли да послужат за бъдещи търсения и открития – исторически, краеведчески, етнографски, фолклорен… и душеведчески. Бих казала, че двете издания на книгата „Възродени след потопа” на Йорданка Трополова са нейният СЕБАП към с. Виден и към виденци…

Теодора Христова, издател:

      Порив към прецизност и съвършенство – така бих характеризирала мотивът на Йорданка Трополова за второ преработено и допълнено издание на книгата й „Възродени след потопа“. Нормална практика в преиздаването е всяко следващо издание да бъде копие на оригинала. Но в случая авторката е продължила четири години след първото издание да работи  по обогатяването и усъвършенстването на творбата си. В резултат, първата част „Селото“ е с променена концепция и коренно преобразена визия, допълнена с нови факти и фотоси, а приложението към нея изненадва приятно с издирените нови документи и бисери от селския фолклор. Във втората част „Храмът“, позовавайки се на автентични документи, авторката опровергава някои последни сензационни медийни спекулации около историята на рухналата след потопа стара църква на селото. Към книгата е прибавена трета част „Възраждането“, която описва с респект и възторг ритуалите по освещаването на новия храм „Св. Атанасий“ и великолепието на интериора му. Особено впечатляващ е краткият, но вълнуващ финал на книгата – едно затрогващо с искреността си и звучащо като изповед послание на авторката към съвременниците и младите поколения…Пожелавам от сърце зелена светлина за това второ издание в пътя му към читателите!

     Да имаш за приятел Йорданка Трополова или като я наричаме Данчето означава, че имаш цяла вселена… и слънцето и луната на куп. А когато Данчето е част от твоето семейство – семейството на Долина – е чест и привилегия. Защото „Златното” перо на Йорданка Трополова възкреси много истории, много известни, но и позабравени хора от нашия край и запази за идните поколения българския дух!

И за финал мога само да добавя дълбок поклон пред перото и делото на приятеля, журналиста, поета, писателя и не на последно място човека Йорданка Трополова.

Яница Станчева 

            

Преди месец ви разказахме за едно момче от китното павелбанско село Александрово. Той се казва Ерен Белберов и е в седми клас. Разказахме ви за младият александровец и неговото хоби, което той разкри пред своите съученици.

Затова днес решихме за ви срещам с Ерен, който безкрайно много обича родното си село и България.

Ето какво сподели той за читателите на вестник „Долина“:

- Здравей, Ерен, ще се представиш ли за нашите читатели

- Здравейте! Казвам се Ерен Белберов, ученик съм в 7.клас и уча в училището в село Александрово. Живея в петчленно семейство – с родителите си, с по-малката си сестра и с баба си.

- Ерен, през миналата учебна година си потопил своите съученици в тайните на твоето хоби. Моля да разкажеш на нашите читатели за хобито си. Какво точно майсториш

- Изработвам миниатюрни предмети от бита от дървени клечки и метал. Изключително приятно занимание за мен!

- Как пламна любовта ти към това твое начинание, как започна всичко?

- Всичко започна преди 2 години. Гледах веднъж един видеоклип в Yutube, където правеха миниатюрни неща. И се впечатлих силно. Казах си защо да не опитам и аз. И…започнах

- Какъв искаш да станеш като пораснеш – като човек, професия…?

- Искам да стана голям ножар и автомонтьор. Това ми е желанието.

- Ерен, кой ти е любимият предмет в училище и защо?

- Обичам часовете по български език и литература, защото ми дават възможност да изуча по-добре езика. Обичам и упражненията по физика при г-жа Миткова, където свързваме електрически вериги.

- Любима книга имаш ли?

- Обичам приказките на братя Грим.

- За какво мечтае Ерен…

- Мечтая да правя истински ножове, с които да се прочуя в цял свят. Да се чуе и името на моето село!

- И за финал на нашия разговор, кажи ми какво е за теб България и родното ти село Александрово?

- За мен България е моята родина. Тук съм роден и не бих я оставил никога.  Обичам Александрово, моето село, и искам тук да си остана.

Яница Станчева

Средно училище „Христо Ботев“ в Павел баня работи по редица проекти, свързани както с осигуряването на съвременна образователна среда, така и с новости в обучението на  учениците. Целта на ръководството и учителския екип е образованието в училището да бъде, колкото може по-достъпно, по-интересно и по-близко до ежедневието. Последният спечелен проект е по програма на Министерството на образованието и науката, в модул „Безопасност на движението по пътищата“. По този проект са изградени две площадки в училище – външна и вътрешна, закупено е и оборудване на площадките, които ще бъдат използвани по време на учебни занятия. Какво представлява този проект и по какви други проекти работи СУ „Хр. Ботев“ , на въпросите на нашите репортери отговаря директорът на училището госпожа Ганка Гогова.

Преди по малко от месец Президентът на Азербайджан Илхам АЛИЕВ назначава наша треньорка по художествена гимнастика за заместник министър на младежта и спорт в Азербайджан. Това е Мариана Тотева Василева. Тя е родом от град Търговище. В младежките си години тя се занимава с художествена гимнастика. Завършил Великотърновския университет. Започва треньорската си кариера в българския спортен клуб „Левски“. Тя е треньор на българския юношески национален отбор. През февруари 2008 г. получава покана да стане треньор на националния отбор по художествена гимнастика на Азербайджан, а през ноември същата година е назначена за негов главен треньор. През 2013 г. получава званието Заслужил треньор на Азербайджан. През 2015 г., след успешното представяне на националния отбор на Европейско състезание, тя е удостоена с Почетната грамота на президента на Азербайджан.

По време на треньорския период на Василева националният отбор на Азербайджан успя да спечели призови места на европейските първенства през 2009 , 2011 , 2013 , 2014 , 2018 и 2020 г.

Със заповед на Президента на Азербайджан от 29 ноември 2021 г. Мариана Василиева е назначена за заместник-министър на младежта и спорта на Република Азербайджан.

С Мариана Василева ще си говорим искрено за спорта, за това как той я отвежда в Баку, за топлите отношения между България и Азербайджан. Ето какво сподели за нашите читатели слънчевата и сърдечна Мариана Василева: 

Страница 5 от 33

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co