Тоня Борисова: „Мисията на българските писатели е да боравят със словото много внимателно, за да може словото да поднася истината, да воюва за истината и да превръща истината в светлина.

ГОВОРИ РОДСТВЕНИЦАТА НА ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ:

Тоня Борисова: „Мисията на българските писатели е да боравят със словото много внимателно, за да може словото да поднася истината, да воюва за истината и да превръща истината в светлина.

Тоня Борисова е актриса и писател. Тя е истински родолюбец, вечно търсещ доброто в хората и пазеща корените – българските корени.

Тя определя себе си, така: „Аз съм една щастлива жена! Имам любовта на трите си деца и трите прекрасни внучета; съкровените спомени за единствения мъж, до когото исках да остарея... Богата съм с обичта на близки, приятели и почитатели на моето изкуство. Дано ме запомнят като Българката, която заръчва на деца и внуци да помнят:

„...че всичко тук - и в звук, и шарка, в камък,

творено ли е с обич - ще векува!

Щом Родов корен носим в Жива Памет,

ще бъде Българско, додето свят светува!”

Тоня Борисова е родена през 1952 година в Димитровград. Завършва Българска филология във Великотърновския университет и Кинопедагогика в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Родственица е на видния писател и общественик Захарий Стоянов и народната певица Вълкана Стоянова. 

Тя пише поезия, проза, публицистика, литературна критика, сценарии за документално-художествени филми. Редактира книги и превежда от и на руски език. Реализирала е над 730 авторски поетично-музикални моно- и концерт-спектакли, на които е сценарист, режисьор, изпълнител на стиховете и на песни от различни фолклорни области. В спектаклите й участват изтъкнати български и чуждестранни изпълнители, оркестри, хорове, ансамбли. Сред участниците са: Вълкана Стоянова, Валя Балканска, Янка Рупкина, Елена Граматикова, Елена Божкова и много други.  Работила е с Теодоси Спасов, Ваня Костова Темелко Милев, и други извезни музиканти и певци. Работила е съвместно и с оперни изпълнители и ансамбли като  фолклорен ансамбъл „Пирин”, с хора „Мистерия на българските гласове”,    

По нейни творби са композирали: акад. Марин Големинов, проф. Херма  ван Шайк проф. Кирил Стефанов и други.

Богата е творческата биография на Тоня Борисова. Нейна мисия е, през тези 55 години на сцена да работи активно за съхраняване на фолклорното и езиково богатство на българския народ.

Тоня е носителка на престижни литературни и филмови награди от международни и национални поетични конкурси и кинофестивали, както и от международни конкурси за превод на и от руски език.

Тоня Борисова е автор е на 20 книги,  Тя е част от пъстрото семейство на Конфедерацията на българските писатели, член на УС. Тоня е Почетен член на Съюза на чувашките писатели и Всерусийския журналистически съюз; член е на Международната Академия по българознание, иновации и култура /МАБИК/ към Организацията на обединените българи /ООБ/ и Почетен Народен Академик на Чувашката Народна Академия за наука и изкуство/ЧНАНИ/ - гр. Чебоксари.

Първата професионална сцена, на която започва артистичната й кариера през 1967г., (отначало като балерина, още - ученичка в гимназията), е тази на Музикалния театър „Драган Кърджиев”, Ямбол.

Културната програма за тази година на Тоня Борисова е наситена с многобройни, разнообразни сценични изяви в България и пред българските общности в чужбина, с които тя ще отбелязва своя 70-годишен юбилей и 55 години сценична и творческа дейност.

По повод годишнините, Инициативен комитет работи за удостояването й със званието: „БУДИТЕЛ НА ГОДИНАТА 2022” и за включване на нейни произведения в учебната програма по Българска литература за изучаване в гимназиален курс на общообразователните училища.

Пъстър е света на Тоня Борисова.

Днес, родственицата на Захарий Стоянов застава пред нас с книгите, които са в съавторство с баща й Кръстьо Рибаров „Нашенски зевзеци” и трилогията „Спомени по един изгубен свят”. От книгите лъха много мъдрост, но и много свежест, премесват се сълзи и усмивки. Те са истински и човешки, те са жива памет.

Ето какво споделя за читателите на „Долина” слънчевата и вдъхновяваща Тоня Борисова:

- Тоня, ще ни потопиш ли в общата ви книга с баща ти - Кръстьо Рибаров „Нашенски зевзеци”?

- Книгата, която написахме заедно с баща ми в пандемичното, мъртво време, когато нищо друго не можеше да се прави, е илюстрирана от дъщеря ми Сълзица - внучка на Кръстьо Рибаров. Тя е и дизайнер на корицата. „Нашенски зевзеци” събира творчеството на три поколения. Тя е първата ни обща книга. Книгата има някаква допирна точка и в заглавието на „Нашенци” на Чудомир, но тук допирната точка е повече емоционално-вътрешна. Защото всичко, което е написано - всяко име, всяка случка са като при Чудомир, те са истински. Те си имат прототипи, имат си емоционално изживените моменти от баща ми, дълбоко запазени в паметта му, в паметта на сърцето му, за да дойдат в късните години като литературни образи. Баща ми ми каза така: „Знаеш ли кое е най-тъжното в живота? Да, хубаво е да живеем дълго, но когато живееш дълго оставаш сам, последно листо на върха на дървото и няма други листа край теб, няма други клони. Есента на живота ги е отвяла”. Така е, казвам му аз, но последното листо на върха на дървото е надежда за нова пролет. Така, че ако ти онова, което носиш в себе си като памет, като послания си успял да го предадеш, разкажеш на хората, през книгите си - няма да си последното листо на дървото, а символ на това как едно родово дърво расне и дава плодове.

Безкрайно съм щастлива, че темата за опазването на корените, на родовата памет няма да отмине като вятър в пустинята. Тя има продължение – нашите деца. Това символизира и книгата – събрала творчеството на три поколения. Защото това е гаранцията, че ни има на тоя свят, когато предаваме своята памет, своето усещане за нещата на децата, на внуците и дай Боже всекиму на правнуците си.

- Какво разказва втората част на трилогията „Спомен за един изгубен свят”?

- Втората книга от трилогията „Спомен за един изгубен свят” е посветена на живота и изграждането на Димитровград. Град, в който майка ми и баща ми са отишли като бригадири на поляната и са започнали със своя безвъзмезден труд в името на Родината, да градят един град съвсем нов, съвсем различен град, който изграждайки се изгражда хората. И смисъла на градежа е, градейки да надграждаш себе си. Новите хора, с новия морал, с новото мислене, с новите професии са съвършено различните обстоятелства, пред които започват да градят един живот, който за тях е мечта, с неясно начало, какво ще се случи, но мечта. Душата винаги е светла, душата винаги е красива. И в този смисъл тези книги от спомени за един изгубен свят всъщност са разказ за един свят, който не бива да губим. Светът на българския дух, защото той се корени в това, че помним, от къде идваме, как вървим към целта и какво искаме да постигнем. И когато вървиш честно, почтено, с честен труд постигаш нещата, когато възпитаваш децата си на високо нравствени и морални добродетели и те на свой ред правят същото със своите деца, значи ти правиш това, че родово дърво не да загние в първата буря, да го прекърши, а все по-голямо и по-голямо става. Мощни клони да разпери, с много листенца и да се отрупа с плод и този плод да запее вечните песни. Защото ако един българин не се докосва до своите корени на рода, на родното си място, ако не обича родното си място, ако не обича хората, които са му дали път, не ги помни той няма да знае кой е и няма какво да даде на своите деца. Знаем приказка „Дърво без корен” и тогава няма смисъл от това, което си правил, ако няма на кого да го дадеш и той да го поеме и пренася напред във времето.

- Тоня, от кога започна да пишеш и словото стана твой спътник?

- Започнала съм да пиша от преди да мога да пиша. Малко банално звучи, но е вярно. И понеже съм родственица на Захари Стоянов от съвсем малка ме е впечатлила неговата максима в живота: „Святата истина ни бе знамето!”. Да, истина е, че преди да знам буквите аз съм казвала стихове, които баща ми е записвал. Има такива тетрадки, които ги документира. Когато започнах вече да осъзнавам силата на словото, въпреки че се подвизавах на сцената като балерина, осъзнах каква огромна сила имат думите. Защото думите са и така е и в Библията почва „В началото бе слово, а словото е светлина”. То наистина е светлина, може и да убива, може и да възвисява. Словото може да те накара да помниш и да възкресяваш спомени. Мисля си обаче, че мисията на българските писатели и на писателите изобщо е да боравят със словото много внимателно, за да може словото да поднася истината, да воюва за истината и да превръща истината в светлина. Защото Божията светлина не може да бъде угасена, така е и с истината. Без нея в тъмнината се загубваме. Право в нея не можем да гледаме, защото ще ослепеем, но без нея няма път. Това, което цял живот съм се стремяла да правя е да вървя по пътя си с достойнство, да помня родовите си корени и с нищо по никакъв начин никога да не злепоставям тази родова памет. И още нещо - да предавам на своите ученици като учител, защото бях 23 години гимназиален преподавател по български език и литература, в Хуманитарна гимназия в Търново и в Математическата гимназия в София. Това са абсолютно различни типове мислене и поведение на млади хора, които имат нужда от това да уважават себе си, Родината си и най-напред да се научат да уважават своето семейство и своята родова памет.

- Г-жо Борисова, как се родиха вашите спектакли, които и до днес от вълнение разплакват публиката и я карат да настръхва и възвиси? И защо Ви наричат Поетесата на живите книги?

- През 1977 г., написах първата си книга и много странно стиховете идваха нощно време. Записвах ги. Книгата се роди тогава и се казва „Жива вода”. Защото водата е извора - Божия сълза, а Божията сълза е светиня и истина. Но в онези години знаете, че не можеха да се казват нещата директно. Трябваше да се казват завоалирано и да се провокира мисленето на хората да виждат подтекста и да го усещат.

Но ти не можеш да видиш, както казва и Екзюпери „Най-важното е невидимо за очите, то трябва да се усети със сърцето”. Книгата  по стечение на това, че имаше строга цензура, а в нея ставаше дума за това, че България има древни корени, че българските традиции са невероятни, че нашият фолклор е уникален, че вярата е онази, която ни крепи – „Жива вода” стоя 11 години заключена и забранена за издаване от издателство „Народна младеж”. Тогава беше така, не издадеш ли в „Народна младеж” не можеш да издадеш никъде. И година, две, три книгата не може да се издаде и тогава аз започнах да правя поетични рецитали по книгата. Постепенно започнах да включвам в тези изяви и други артисти, музиканти, певци, танцьори докато се стигна до големите концерт-спектакли със ансамбъл „Пирин”, с „Мистерията на българските гласове”, с „Филип Кутев” и с филхармонии. Така започнаха да ме наричат – Поетесата на живите книги.

- Ще споделите ли с нашите читатели момент от тези 55 години на сцена, който няма да забравите?

- С умиление си спомням момента, когато застанах на сцената с Валя Балканска и Петър Янев, през 2000 година на Роженските поляни, когато беше възстановен големия събор на Рожен. Спомням си, този спектакъл го слушаха 90 000 души едновременно, на големите усилватели. Тези големи поляни бяха плътно запълнени човек до човек. Няма такова усещане…

И разказвайки това, не се хваля, а се възхищавам на факта, че живото слово, особено на автор, който може да го поднесе артистично. както се е случило при мен - комбинация между писател и актриса. То – словото, веднага минава през сърцето, докосва ума, вълнува. Когато едно слово е съприжевяно, то оставя следа в човека, то пише път от светлина вътре, една пътечка в душата ти. Ето защо най-големия проект на моя живот се нарича „Пътеки към душата на България”. Ако всеки носи България в сърцето си, той се превръща в такава жива пътечка към безсмъртната душа на България.

- Тоня, ти си като живо пламъче на духовността. Чувстваш ли се пазител на българщината?

През 2012 година аз станах пазител на България в една общобългарска класация, а миналата година – 2021 г., дъщеря ми Сълзица стана Пазител на традициите и вече сме две пазителки на традициите на България в рода.

Но най-важното е да пазим своите корени, да уважаваме родовата си памет и да можем да се чувстваме горди българи, защото имаме с какво да се гордеем. Това трябва да го правим всички.

- Тоня, какво е твоето послание към казанлъчани…

- Една от моите максими в живота е: когато вървиш по пътя си с достойнство, когато заспиваш на възглавката без угризение, че си направил нещо лошо и че волно или неволно си попречил на някого, навредил си някого. Когато ти е чиста съвестта, когато знаеш, че днеска може мъничко, ама си направил добро на някому, ти имаш силата да се усмихнеш, а и да се надсмееш над собствените си слабости, а това винаги извисява. Така, че бъдете добри и извисени!

Материалът подготви: Яница Станчева

 

Поетесата на живите книги Тоня Борисова ни шепти:

 

”Както от едно дърво гора не става

и от едно зърно пшеница брашно за погача не може да свиеш,

 както с една пушка въстание не се повдига,

не се добива свобода или защитава независимост.

Както един човек държава не прави, народ не прави,

 тъй всички заедно, където и да сме по света, сме България.

Ако я носим като спомен за бащино огнище и майчина сълза,

ако я завардим от хулни думи, на свои и чужди,

ако й даряваме своите таланти и можене,

ако я изграждаме – тя ще пребъде.

Ако учим децата си на национално самочувствие с Вазовото „Аз съм българче”,

ако в голямата къделя на българския фолклор заплитаме здравата нишка на духа

и от сърце в сърце, и от душа във душа да ги предаваме на своите деца. Ако тези деца учат да играят вечните български хора,

да пеят безсмъртните ни песни, ако със сълзи на очи, където и да се намират стават прави, и слушат, и пеят „Мила родино” със сълзи в очите, то гурбетчийските ветрове разпилели българското семе по чужди градини ще даде плод и ще се върне обратно, защото тогава всеки един, където и да е ще бъде една жива пътечка към безсмъртната душа на нашата незаменимата, единствената и вечна България.

Да живее България! 

 

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co