- Ще се представите ли на читателите на вестник „Долина”?
- Казвам се Желязко Влаев, роден съм на 14.01.1945 г. в село Разделна. Родното ми село се намира на 43 километра южно от Стара Загора сред огромната Тракийска низина. В родното ми село завърших основното си образование със отличен успех, и председател на пионерската организация. От 1966 година живея в казанлъшкото село Енина и обичам като свое родно село.
През 1959 г. с още двама мои съученици бяхме приети да учим в Техникума по механотехника „Цвятко Радойнов” – Казанлък със специалност „Студена обработка на металите“. От дете още съм влюбен в самолетите и мечтаех да стана пилот. След казармата започнах работа в завод „Хидравлика”, като шлосер-монтьор. През 1969-1970 година завърших школата за летец-инструктор в Шумен. След това завърших учебния център на Българската гражданска авиация със специалност летеж-пилот от БГА. Специализирам в СССР и Полша. Имам пролетяни над 30 000 полета.
Майстор на спорта съм, парашутист I-ва степен и съм носител на златен знак на Международната гражданска авиация.
Длъжностите, които съм заемал в професионален план са: командир на звено, началник на аероклуб, командир на школа за подготовка на летци и парашутисти на Българската армия към ВВС.
И до днес активно участвам в работата на дружество „Генерал Владимир Вазов“ – с. Енина към СОСРЗ – Казанлък и съм председател на дружество "Орли"„ което обхваща летците и парашутистите от СОСРЗ – Казанлък.
- Г-н Влаев, как се роди тази страст към летенето? Как започна всичко?
- Всичко като че ли започна така – преди да се родя. През 1944 г. на 30 юни на около 400 метра от нашата къща, която беше в края на селото пада двумоторен самолет бомбардировач и загиват 4-ма летци – екипажа на самолета. Самолетът пада през нощта, а майка и баща ми казваха, че когато самолета е забучал над селото от него падали червени, зелени и бели кълбета. Когато започнах да летя разбрах, че летците са изстрелвали сигнални ракети, за да осветяват земята, за да могат да изпълнят аварийно нощно кацане, заради пожар в единия от двигателите. Командир на екипажа е бил поручик Борис Тосунски от Плевен, II-ия пилот и щурмана също са поручици, а бордния авиотехник е бил кандидат офицер. На лобното им място, родителите на загиналите летци и колегите им от ВВС издигат огромен паметник от гранит с техните имена и звания. На него са изсечени два стиха:
„Стоманеният ни орел,
разби чело в земната гръд,
но духът ни и до днеска броди
родните простори”
И на Никола Вапцаров:
„Но да умреш, когато
земята се отърсва от
отровната си плесен
това е песен,
да това е песен!”
Израснах с този паметник, ходех и носех цветя, прекланях се пред смелостта на летците. Още от малък обичах да се взир в небето и мечтаех да полетя.
В Механотехникума, до нашите работилниците в двора беше поставен самолет ЛАЗ-7. На моите съученици винаги заявявах, че ще стана летец. През октомври 1960 г. моята съученичка Мария ме посрещна в коридора на училище и ми каза: „Жожо, нали мечтаеш да станеш летец отивай в салона, дойдоха от аероклуба да набират курсисти за обучение.” Когато влязох в салона той беше пълен с ученици, а на подиума бяха застанали трима мъже с униформи на летци. Летците в тези униформи бяха толкова красиви. Един от тях говореше и даде информация кои от нас могат да кандидатстват за парашутисти, безмоторни и моторни летци. Условията бяха: За безмоторни летци и парашутисти до месец юли 1960 г. да имат навършени 16 години, а за моторни летци 17 години. Аз исках за моторно летене, но понеже бях на 16 години се записах за безмоторно летене при летеца-пилот-инструктор Минчо Георгиев. Предстояха авиомедицински прегледи във лекарския кабинет на аероклуба от доктор Николов, а след това и във всички кабинети на Окръжна болница гр. Стара Загора. Кандидатите бяха много, но още на прегледите при д-р Николов отпаднаха почти 80% . Останахме около 10 души, които заминахме за Стара Загора. Преминахме успешно прегледите. Предстояха занятия по теоретична подготовка – аеродинамика, щурманска подготовка (аеронавигация), устройство на самолета, устройство на авиационните двигатели, метеорология – авиационна метеорология на планериста (безмоторен летец), Закон за ГА, летателна инструкция за всеки тип самолет. Парашутна подготовка – устройство на парашута, скатаване и управление. Така започна всичко!
- Тази година се навършват 77 години от създаването на Аероклуб Казанлък. Бихте ли ни разказали повече за историята?
- През 1945 година е създаден Аероклуб Казанлък по инициатива на сина Христо и дъщеря Маргарита на загиналия летец-изпитател Георги Костов и неговия аеро-техник Звездов. Организира се школа по „Безмоторно летене” в местността „Тюлбето” през месеците юли и август. Летния лагер е на палатки до „Татарска могила”. Полетите се изпълняват с гумено въже, което се разпъва и като прашка изхвърля безмоторен самолет под наименование „Плъзгач”. Приземяването става в Енинските ливади. От там планера се качва на количка и се изкачва отново на могилата. Ентусиазма на казанлъшките младежи и девойки е голям, записват се около 100 човека. Инструкторите са от София, помня имената им проф. д-р Марков, полк. Иван Карапенчев, Мечконев и др.
След закриване на Военно-въздушното училище в Казанлък летището заедно със сградния фонд е предадено на Аероклуб Казанлък. През 1950 година в централната школа по „Безмоторно летене” са изпратени за обучение, като инструктори Манчо Георгиев и Пенчо Петков от Казанлък. През 1953 г. са назначени за инструктори във аероклуба и започва истинското развитие на спортната авиация и парашутизъм.
Аз, през 1960 година на 15 години започнах своя път в Авиацията в Аероклуб Казанлък. Пръв мой инструктор бе летеца-пилот Минчо Георгиев, когото обикнах и считам за мой втори баща. Условието да летиш в Аероклуба беше, в училище успеха ти да не бъде по-малко от добър. На теоретичните изпити в Аероклуба по всички дисциплини получих отлична оценка. Започнахме летателното си обучение на лагер-школа през месец юли 1961 г. на самолет „Ястреб” – българско производство, произведени в самолетната фабрика в град Михайловград.
Аероклуб Казанлък от 1964 г. беше определен, като Национален център за подготовка на Националния отбор по парашутизъм – мъже, младежи, жени и девойки до 23 години. Тук се подготвяше и ЦСКА (Централен спортен клуб на армията).
През 1980 г. бе проведен на Летище Казанлък, Световния шампионат по парашутизъм. Аз бях командир летец-пилот на самолет АН-2, от който скачаха парашутистите на скокове от 1000 метра и 2000 метра.
- Какво място заемат жените-пилоти в историята на България?
- Достойно, по нищо не отстъпващо на мъжете. През 1947 г. от 10 девойки пишат на другаря Георги Димитров, че искат да летят и станат военни летци. Другарят Димитров, като министър-председател на България, приема девойките в своя кабинет, изслушва техните желания и разрешава приемането им за курсанти-летци във ВВУ училище. Завършват го и летят както във ВВС, така също и Гражданска авиация, имаше жени които летяха и в Селскостопанска авиация. Най-много жени-пилоти, професионални и любители имаше в аероклубовете. Аз познавам лично много от тях. Ще ви разкажа за някои от тях ако ми позволите:
Фидана Иванова Грозева – командир на звено по „Безмоторно летене” и заместник началник на Аероклуб Варна, заедно със съпруга си Грозьо, са основатели на клуба и летище Калиманци. Започва да лети през 1948 година в Аероклуб Казанлък. Първата жена майстор на спорта, поставила 15 рекорда по безмоторно летене. Обучила стотици младежи и девойки да летят. Наградена с Държавна награда „Орден на труда” – златен и орден „Червено знаме”. Жива и здрава е на 92 години. Летя когато беше на 90 години.
Лиляна Георгиева Андонова - друга забележителна личност, жена летец-пилот, майстора на спорта от Аероклуб София. Започва летателното си обучение през 1961 година на 16 години. Майстор на спорта по „Безмоторно летене”. Тя е първата жена допусната да участва в международни състезания на социалистическите страни в град Орел -СССР. Поставила е 10 републикански рекорда за разстояния, скорост и височини над 10 000 метра. Заради изключително високите й постижения нейния лик беше на челната корица на списание „Жената днес”, а в кабината на самолет Фоке-4, на списание „Авиация и космонавтика”. За нея пишеха и Съветското списание „Крыля Родина”, Немското „Флюгер ревю” и Полското „Шкриглата полска”.
Таня Иванова Обретенова (по баща Камбурова) – като ученичка в Математическата гимназия в Казанлък беше приета за курсист по „Безмоторно летене”. Инструктор за летателното й обучение бях аз. Обучавах в групата си шест човека, пет момчета и една девойка – Таня. Тя бързо усвояваше летателните упражнения, даже много по-добре от момчетата. По-добър от нея беше само Петър Атанасов Георгиев. Той беше по-голям от другите, женен имаше и дете момиченце. Когато дойде време за самостоятелните полети първи излетя Пешо, след това Таня и т.н. Таня ми беше любимка, но мъжкото достойнство трябваше да бъде защитено. След пълния курс на обучение и усилена подготовка, като състезатели, в която винаги съм и бил инструктор. През 1973 г. я включих в отбора на Казанлък, като к-н на екипаж заедно със Диана Лисичкова. Представиха се добре, най-важното без произшествия. Защото от девойки и мъже бяха допуснати такива, които счупиха при кацане самолетите си. По-подробно за много от тях ще разказвам по-натам, а защо не и в следваща книга.
- Какво е чувството когато пилотирате самолет, г-н Влаев?
- За мен лично летенето е щастие, радост, страст и любов. Три пъти ме разделяха от авиацията злодеи от завист, но аз отново се връщах и още по-упорито от тях и летях. Да лети, може да се научи всеки и мъж и жена, но да станеш истински летец-пилот са нужни много качества, с които не всеки е дарен и притежава. Първо трябва да има отлично здраве, смелост, но не безразсъдна, да спазва земната и въздушна дисциплина на 100%. Да има самоконтрол, самообладание и самоовладяване, както на земята, така и във въздуха. Да лети и тренира овладяването на простия и сложния фигурен пилотаж до съвършенство. До съвършенство следва да овладее и изпълнява маршрутни полети и прелитания от летище до летище. Само така се изгражда добрият летец-пилот с висока професионална подготовка. Летците-пилоти трудно понасят раздялата с летището, самолетите и небето. Даже и в съня си, в мечтите си ни летците-пилоти летим и сънуваме самолети, облаци, небе, слънце в крилете – красота…
- Ще споделите ли с нас какъв е пътят към небето?
- Моят път към небето беше труден, много, много труден. Опитаха се да ме отклонят още като ученик, като курсант-летец, в Аероклуба, но не успяха защото бях отличник и в училище и във Аероклуба и защото истината винаги е по-солна от изфабрикуваната лъжа.
- Излезе от печат второ издание на стихосбирката Ви „Път към небето”. Какво искате да кажете с нея на вашите читатели?
- Надявам се моите читатели да харесат стиховете ми. Ако съм успял да докосна сърцата и душите на младежите и девойките, които мечтаят да летят и особено на онези, които вече летят, аз ще бъда щастлив. Ще бъда щастлив, ако запаля жаждата да полетят на много млади момчета и момичета. Дерзайте, мечтайте – небето и космоса ви зове, смело напред към звездите!
- Господин Влаев, какво е за Вас България и Казанлък?
- България и Казанлък са завинаги в моето сърце. Обичам България, Казанлък и Розовата долина! Обичам Стара планина, Средна гора, Тунджа, Енина със Старата река, обичам децата, жена си и всички хора в света!
Разговора води: Яница Станчева