Първата ми среща с Евтим Евтимов беше когато бях на 15-16 години. В един майски ден, когато слънцето надничаше иззад щорите на прозореца ми, и аристократичния ми мързел ме беше пленил, и захвърлих учебниците си по литература, се срещнах с българския жив класик Евтим Евтимов за първи път. Срещата ни с поета бе в нашия хол. Протягайки се мързеливо,  погледът ми се плъзна в подредените на лавиците книги на майка ми и баща ми. В един момент очите ми се спряха на име, за което майка ми и баща ми говориха с уважение и възхищение. Стана ми любопитно. Сграбчих книгата в ръце и я разлистих по диагонала…сърцето ми взе да бие  лудо, страниците бяха напоени с любов, любов без, която не може, която търсех, която спираше дъха ми. Забола поглед в черно белите страници, аз тихо приседнах и потънах в погледа на Евтим Евтимов, погледа, който ме пренасяше в света на любовта… Не можах да се откъсна от книгата му събрала брилянтните стихове, до като не стигнах до съдържанието й. Аз бях удивена от сетивността и необятната любов, която автора носеше по страниците. Бях разтърсена от срещата си с него, с поезията му. Бях опиянена от … любов и жажда за живот.     

Евтим Евтимов е роден на 27 октомври 1933 г. в Петрич. Завършил е Института за начални учители в родния си град, след което 10 години е бил учител. Първото му стихотворение е отпечатано във в. “Пиринско дело” през 1951 г. Бил е директор на издателство “Народна младеж”, заместник главен редактор на сп. “Пламък” и главен редактор на в. “Литературен фронт” и сп. “Родолюбие”. В момента Евтим Евтимов е главен редактор на в. “Новият Пулс”. Автор е на много стихосбирки и публицистични книги, както и на произведения за деца.

Когато приятелите му го закачат, че е вече стар, поетът на виното и любовта отговаря: "Аз съм на средна любовна възраст". Стихосбирките му "Жени, целунати от Бога" I и II са посветени на две жени, изиграли съдбовна роля в неговия живот. Едната е покойната поетеса Петя Йорданова, с която почти 30 години е бил свързан. Втората, с която се венча е поетесата Романьола Мирославова.

Днес за мен е огромна чест да се срещана очи в очи с големия поет Евтим Евтимов написал един от вечните хитове на любовта:

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

- Г-н Евтимов, какво не знаят читателите за вас?

- И аз не зная… Сигурно има неща, които и Евтим Евтимов не знае за себе си. Ще ви кажа това, което аз зная. Поетът на любовта е най-земният човек. Обичам много да пътувам, да се срещам с хората. Така се зареждам с енергия и се чувствам млад. Това, което вероятно хората не знаят е, че аз не пиша стихотворенията си с писалка. До ден днешен си останах старомоден и пиша стиховете си цял живот с най-обикновен молив. В къщи имам наредени сигурно 10 - 15 малки моливчета, пожертвани, загинали за моите стихотворения. Ще ме попитате - защо молив? Сигурно защото е от дърво, не е изкуствена материя. Има епиграма от Георги Джагаров, смисълът на която е, че някога поетите с пачи пера са писали златни стихове, а сега със златни пера се пишат пачи стихове.

- Коя е жената в живота на Евтим Евтимов, която е провокирала най-красивите стихове в българската поезия?

- Роден съм през 1933 година на оня далечен век. Когато бях ученик в IХ клас след войната, носехме кърпени дрехи, с купони раздаваха по една кремава риза на абитуриентите. Аз бях най-бедното момче в класа. На една танцова забава влиза едно русичко момиченце. За пръв път ми трепна нещо в душата. Не намерих сили да му кажа нещо. Може би ме спираха кръпките по ръкавите и дървените налъми, може би бяхме още деца. Написах й едно писъмце и го изпратих по една моя съученичка. Отваря го и вижда стихотворение, по-скоро излияние, но толкова. Цял живот не посмях да й кажа нещо. Когато играех футбол, се надявах тя да е там и да ме гледа. А това не беше стихотворение. Тази несбъдната любов ме накара да пиша стихотворения. Първото ми беше също любовно, още си спомням нещичко от него: „Копнеж с огнени крила, ме носеше натам, де първи път видях аз твоите очи и т. н.” Животът после ни повлече. Завърших учителския институт, заминах войник, в края на войниклъка се ожених. Тя вече се беше омъжила за един мой съученик офицер. Обаче разберях ли, че си е дошла в отпуск в Петрич, една дума не съм си позволил да й кажа. И така през 1983 г. ми звъни някаква жена от Търново, представи се и ми казва: "Моят съпруг е граничен офицер, неговият приятел се ожени за една жена от Петрич, Лиляна се казва. Нищо не ми е поръчвала да ви предам, но когато ви види по телевизията, понякога ми е казвала: този човек сякаш нещо имаше към мен преди". В началото си мислех, че някой ме провокира, но обещах, че ще се обадя. Така и не го направих. Защо ли? Толкова години носех тоя образ на несбъднатата любов. Ако отида и я видя сега, какво ще стане? Най-вероятно ще я разочаровам или тя мен. И единствената причина да не отида беше именно това - да не разваля илюзията. Тя за мен е била и поезията, била е и любовта. Тази любов - невидимата, незнайната и несбъднатата, може би е и най-голямата. Защото тя преля по-нататък във всяка друга - и жена ми, и Петя Йорданова - поетесата, заради която властите ме гледаха на криво как е възможно тя, омъжената, и аз разведеният, да бъдем влюбени. Но тогава за нея написах "Обич за обич", "Горчиво вино"... До смъртта й през 1993 г.Година-две по-късно попаднах пак на поетеса, с която и сега сме заедно - Романьола Мирославова се казва. И за нея написах доста стихове. "Жена на балкона". Тя е едната от двете „Жени, целунати от бога”. Предполагам, че онази несбъдната детска любов, онова нещо, което не получих или не си взех, остава най-голямата ми любов.

- Какво трябва да притежава един поет, за да бъде обичан?

- Аз съм от така наречените класически поети. Но пак казвам, еднакво обичам и тези, които пишат бели стихове. Защото за мен няма значение как е написан стихът. За мен има талантлив и бездарен поет. Има много бездарни стихотворения, и от моите сигурно има. Моят принцип е този - когато чуя нещо ново, го приемам за хубаво. Че има поезия, че има някаква находка, откритие. Както се случва с литературния конкурс "Ерато" за поезия, в който аз съм жури заедно с поетесата Надя Попова. Непознати автори, много талантливи стихове идват при нас. 16 000 стихотворения бяха пристигнали. Няма как да не се открие нещо хубаво, по-различно от другото. Това е поезията.

-         Колко книги имате издадени и коя е книгата заключила най-чистата и нежна любов?

-         Не помня колко са издадените ми книги. Но книгата заключила най-чистата и нежна любов ще си остане една „Обич за обич”.

-         Има ли връзка между любовта и виното?

-         Има връзка и то голяма и силна.

-         Коя е любовта?

-         Ще ви отговоря кратка и може би много романтично. Поезията е любовта!

-         Имате ли си любима приказка, към която се връщате през годините?

-          Като ученик в гимназията живеехме в една варосана стаичка с баща ми, майка ми, брат ми и сестра ми. Вечер те се нареждаха на едно дълго легло, а аз слагах вестник на лампата, за да не им преча да спят. На стената си бях написал:  “Евтиме, не оставяй перото да ръждяса!“ Гледам да не забравям тая приказка и до ден-днешен.

-         Тъгата или любовта раждат стихове, които се превръщат в песенни хитове?

-         И двете. Тъгата също може да ражда красиви стихове, а любовта освен муза е и сила, която ражда красиво подредени слова.

-         Геройство ли е това което днес правим с Вас, аз съм главен редактор и издател на регионален седмичник „Долина” - Казанлък, а Вие сте главен редактор, а синът ви издател на вестник „Новият Пулс”, във времена, в който май на народа не му е до четене?

-         За мен това е просто работа, но работа която върша с удоволствие.

-         Кой е любимият ви стих от вашето творчество?

-         „Искам обич за обич…”

-         Какво да очакват почитателите на Евтим Евтимов в скоро време?

-         Разбира се, че да очакват нови стихове

-          Какво му трябва на човек освен чаша горчиво вино за да бъде щастлив?

-          ...една хубава жена и малко поезия.

Интервюто взе Яница Станчева

Бившият премиер бе награден в Казанлък с почетния знак "25 години от демократичните промени в България"

В петък първият демократично избран министър-председател на България Филип Димитров дойде в Казанлък, където се срещна с казанлъчани. Димитров от скоро е отново в България, след като изтече мандатът му на посланик на ЕС в Грузия.

Първата ми среща с Евтим Евтимов беше когато бях на 15-16 години. В един майски ден, когато слънцето надничаше иззад щорите на прозореца ми и аристократичния ми мързел ме беше пленил, и захвърлих учебниците си по литература. Тогава се срещнах с българския жив класик Евтим Евтимов за първи път...