Ето какво сподели Лова Кекевска:
- г-жо Кекевска, нека да започнем нашия разговор от тук… Бихте ли се нарисували с думи…
- Благодаря за поканата да Ви гостувам тук – на страниците на вестник „Долина”.
И така… хващам четката и започвам: Обичах да рисувам. С маслени бои върху платно. Дори два пъти, преди много години, имах участие в две общи изложби. Винаги съм казвала, че всяко едно изкуство на практика е „думи, казани по различен начин“… Затова и опитвах с рисуването… Моят свекър беше художник и той ме научи. Но с времето усетих някак магията на „…В началото бе Словото…“. Думите все повече ме завладяваха с многоликостта, която носят и трудно оставях редовете на тетрадката или дори полетата на прочетения вестник, празни. Много често имах и имам какво да кажа, но изчаквам подходящия момент - емоцията да ме докосне с рима… Обичам римуваното слово! Понякога толкова искаш това да се случи на момента, че тогава става и чудо, както съм го описала в едно от стихотворенията си… Емоцията слиза гола по белия лист и това е най-красивият танц на думите…
Всъщност моето първо стихче съм го написала на девет години по повод Осми март и, разбира се, е посветено на майка ми. Тя пази този лист! След това имаше затишие и чак в зряла възраст думите отново ми сложиха най-красивите си окови… с надпис: „Твори“! Не мога да избягам от тях! И не искам…
Голяма част от стиховете ми са посветени на моите най-близки хора в живота. Но думите все пак се смиляват над мен и ми позволяват и да си върша задълженията като съпруга, майка на двама сина и баба на четири внучета.
А усмивката ли?! Да, поканила съм я трайно на лицето си и тя се радва на моето гостоприемство!
И да сложа последния щрих – дълги години работих в Община Русе като главен експерт и се занимавах с проекти по европейските програми, както и с публично-частното партньорство, с множество презентации в страната, включително и в Сент Уан, Франция.
Но всичко това не ми отне и едничка макар думичка, която съм искала да остави своята следа с поетичен нюанс.
- Само преди малко повече от месец получихте приз от Конфедерацията на българските писатели за цялостен принос в развитието на българската поезия. Какво е за Вас тази награда
- Изключително съм благодарна за високата оценка, която ми даде Конфедерацията на българските писатели! Това за мен е един вид „Оскар“.
Тази награда ми дава още сили да продължа, зарежда отново и отново живеца, който държи буден всеки един творец, независимо в коя област на изкуството се изявява. Но ние имаме още много прекрасни поети и затова бих искала, чрез тези си думи по някакъв начин да споделя тази голяма награда с всички, чиито вдъхновено перо е зарадвало поне едно човешко сърце! Дори само едно! И да не ви отегчавам бих казала само, че всеки един от нас по неведоми начини има заслуга, за което и да било, в частност моето, творчество. Пътищата ни се пресичат така или иначе по Вселенските коридори… и няма как да избягаме от „ефектът на пеперудата“. А резултатите са налице! Така че – отново благодаря на всички!
- Бихте ли разказали на нашите читатели уютно ли се чувствате в голямото семейство на Конфедерацията?
- Тук е мястото за още една благодарност – към почетния председател на Конфедерацията на българските писатели господин Станислав Марашки, от когото преди четири години, в качеството му тогава на председател на КБП, получих покана за членство. Това също бе една много висока оценка за мен. Радвам се, че интересът към организацията става все по-голям, а това означава едно – Доверие! Да, доверие за взаимна подкрепа, но и доверие за обмяна на идеи и творчески платформи. Разбира се, това е и една огромна отговорност, която както аз, така и всеки от членовете има, давайки своя принос за високото ниво на организацията. Горда съм, че съм част от голямото семейство на Конфедерацията и макар съвършенството в творчеството по принцип да е само химера, винаги е било моя мишена. А предполагам и на всички. И като говорим за семейство, винаги съм се радвала на топлината, с която се обгръщат всички прояви на Конфедерацията и сърдечната подадена ръка при новите начинания на творците. Така че много се надявам усещането за уют да е взаимно!
- г-жо Кекевска, моля да ни разкажете как Ваш текст се превърна в песен, която я изпълнява обичаната от всички българки Тони Димитрова?
- Тук ще спра за малко да си поема дъх… Тази песен е също „Оскар“ за мен! Един от най-добрите български композитори, бих казала брилянтен, маестро Хайгашод Агасян, е сътворил изключително нежна музика по моите думички, а също толкова талантливия маестро Светослав Лобошки е направил невероятен аранжимент. Не мога да спестя суперлативите и за неповторимия глас на любимката на публиката Тони Димитрова, тъй като без нея всичко написано не би полетяло в ефира по такъв въздействащ начин. Ами, какво да ви кажа… случи се… видели са ми текста… харесали са го… и така… скоро нашите читатели могат да очакват песента „Сън“ и в ютюб, тъй като към момента тя само беше изпълнена от голямата Тони Димитрова на гала-концерта й в Русе, в рамките на 25-то юбилейно издание на Международния музикален конкурс „Северно сияние“.
- Има ли още Ваши текстове, които са се превърнали в песни?
- В папката си имам много стихотворения, които са напълно готови за песни, с текстове в подходяща форма, обичаща нотите. Така че се надявам в бъдеще време да зарадвам нашите читатели с още нови песни, които биха докоснали най-нежните им човешки струни.
- Ще ни разкажете ли къде бихме могли да прочетем Ваши произведения?
- Започнах да публикувам мои произведения още през 2009 година. Но странно, хареса ми варианта те да бъдат отпечатвани на различни места като вестници, списания, алманаси и други… Имам издадени множество разкази и стихотворения в различни печатни издания, между които седем издания на алманах “Културна палитра“, две издания на международния алманах “Содружество“, алманах „Думите“, две издания на алманах „Огнище“, алманах „Зуница“ и други.
Тъй като съм сътрудник на Славянското дружество в България, мои есета могат да бъдат прочетени в книгите, издавани ежегодно от дружеството - “Годишен календар“ за 2016, 2017, 2018, 2019, 2020 и 2021 година.
- Като любител на словото към кое имате предпочитания – поезия или проза?
- Поезията ми е слабост още от малка, но се изкушавам понякога и от немерената реч. Заедно със стиховете, имам и седемнадесет написани разказа, повечето от които вече са издадени. Странно е чувството, което те изпълва при слагане на последния препинателен знак, на което и да е произведение… то е като да си достигнал един собствен „Еверест“ за момента. После, разбира се, всичко отминава и идва новия порив, новата вълна. Точно като безбрежието на морето… и така… до следващата среща с Негово превъзходителство – Словото…
- Пишещите хора сме едни от съвременните будители на България, в тази връзка – какво е за вас България?
- Тъй като скоро предстои да честваме Деня на народните будители – 1 ноември, бих искала да използвам възможността да поздравя априори нашите читатели с празника и да им пожелая здраве и в която и точка на света да се намират, никога да не оставят българският дух да бъде пленен от забравата! Да, точно така, както българското знаме никога не е попадало в плен, така и българският дух ще бъде свободен за всички, носещи България в сърцето си! България, с нейната история, език и природа. Тази България - на Левски, Ботев и Вазов, на Пайсий, на Райна Княгиня… списъкът е дълъг с още безброй други велики личности, които само могат да ни светят в дебрите на историята ни! Това е за мен святата България!
- г-жо Кекевска, бихте ли подарили едно стихотворение на нашите читатели?
- С най-голяма радост! Бих искала да завърша интервюто с това, че думите са моите, а защо не и нашите, цветя! Отглеждаме ги. Поливаме ги. Понякога с усмивка. Понякога със сълзи. А понякога думите остават болезнено неоткъснати. Но на тяхно място идват други. По-красиви, пълни с живот, жадни за живот. Ето, такива думи исках да ви кажа! Докоснати от вятъра, от слънцето и от дъжда. Както всички нас...
С благодарност към хората, които дават възможност по-малко думи да остават болезнено неоткъснати!
ЧУДО
Покажи ми пътеки безкрайни,
по които се сбъдват мечти!
Аз ще ходя по тях и със рани,
без да чувствам, че даже боли.
Отдели ми от твойто огнище -
малък въглен да сложа в жарта!
Да изгарям със него стърнища
от ненужна човешка тъга.
Разпилей покрай мене Ти благост!
Аз те моля за тези зрънца,
със които понякога в ярост
да отключвам и тежка врата.
И какво да поискам аз още?!
Да рисуваш в душите любов!
Щом художникът винаги Бог е,
Той дочува и нейният зов!
Дали смея да искам и друго…
А може би точно сега
Ти пишеш чрез мене… и чудо…
писалката тръгва сама…
Разговорът води: Яница Станчева