От днес гражданите от Кипър, Великобритания, Северна Ирландия, Испания, Фиджи и Кувейт няма да бъдат допускани на територията на България. Причината е, че тези страни са в „червена зона", което означава висок брой заразени с Covid-19.

Забраната е валидна и за туристите от тези страни. Изключение се прави само за българските граждани, пристигащи от там.

Гражданите от Русия и Португалия ще влизат у нас с отрицателен PCR тест, направен до 72 часа преди пристигането. Тези, които нямат такъв, ще подлежат на 10-дневна карантина или трябва да изпратят негативен резултат от PCR тест по имейл в срок до 24 часа след пристигане.

От днес деца до 12 години, пристигащи от зелена и от оранжева зона, се допускат на територията на България, без да представят документи за ваксинация или преболедуване на коронавируса.

Отпадна 10-дневната карантина при влизане от България в Англия и Шотландия. Ваксинираните срещу Covid-19 обаче не са освободени от тест преди пътуването си, уточниха от външното ни министерство.

48 часа преди заминаване българските граждани трябва да попълнят формуляр за локализация на пътници до 3 дни преди да заминат, да направят PCR тест и да платят за втори тест, който трябва да направят на първия или на втория ден от пристигането си. Ако тестът се окаже положителен, те ще подлежат на 10-дневна карантина.

Военната интервенция на САЩ и Великобритания в страната завършва с унизителен - и предвидим - провал 

През последната седмица наблюдавах как талибаните променят картата на Северен Афганистан, превземайки места, които посетих за първи път през 2001 г. в началото на подетата от САЩ война. Талибанските бойци са завзели главния мост към Таджикистан на река Аму Даря – река, която прекосих на неудобен сал няколко месеца след началото на конфликта.

Последният американски командир на огромната военновъздушна база „Баграм“ северно от Кабул, която някога служеше за щаб на стохиляден военен контингент на САЩ, си тръгна тихомълком посред нощ миналия уикенд, без да уведоми своя афганистански наследник, който заяви, че е научил за окончателната евакуация на американците едва два часа след това.

Най-непосредствената причина за разпадането на афганистанските правителствени сили беше обявлението на президента Байдън от 14 април, че последните американски войски ще напуснат страната до 11 септември. Но оплакванията на американските и британските генерали, че всичко това се случва твърде бързо, за да могат да подготвят афганистанските сили за сигурност за самостоятелна работа, са абсурдни, тъй като те вече две десетилетия не успяват да направят точно това.

С приключването на западната военна намеса си струва да се запитаме какви са причините за този унизителен провал. Защо толкова много талибани са готови да умрат за своята кауза, докато правителствените войници бягат или се предават? Защо афганистанското правителство в Кабул е толкова корумпирано и нефункционално? Какво се случи с 2.3 трилиона долара, похарчени от САЩ в опит да спечелят война в страна, която продължава да е мизерно бедна?

По-общо казано, защо това, което преди двадесет години беше представено като решителна победа на подкрепяните от САЩ антиталибански сили, се превърна в настоящия разгром?

Един от отговорите е, че Афганистан – подобно на Ливан, Сирия и Ирак – не е страна, в която думата „решителна“ би трябвало да се използва за военна победа или поражение. Победители и губещи не се очертават, защото има твърде много играчи, както в страната, така и извън нея, които не могат да си позволят да загубят или да видят как врагът печели.

Простите аналогии с Виетнам през 1975 г. са подвеждащи. Талибаните не разполагат с нищо подобно на военната мощ на северновиетнамската армия. Освен това Афганистан е мозайка от етнически общности, племена и региони, които талибаните трудно ще поставят под контрол, каквото и да се случи с правителството в Кабул.

Разпадането на афганистанската армия и сили за сигурност ускори нападенията на талибаните, които често не срещаха особена съпротива, и им позволи да постигнат впечатляващи териториални успехи. Такива бързи промени в ситуацията на бойното поле в Афганистан традиционно са движени от отделни лица и общности, които бързо преминават на страната на победителите. Семействата изпращат младите си мъже да се бият както за правителството, така и за талибаните, като форма на застраховка. Бързите капитулации на градовете и районите водят до избягване на възмездието, докато продължителната съпротива води до кланета.

Подобен модел можеше да се наблюдава и през 2001 г. Докато Вашингтон и местните му съюзници от Северния алианс тръбяха за лесната си победа над талибаните, бойците на талибаните се връщаха невредими в селата си или се измъкваха през границата с Пакистан, за да дочакат по-добри дни. Те дойдоха четири или пет години по-късно, когато афганистанското правителство беше направило достатъчно, за да се дискредитира.

Голямата сила на талибаните се състои в това, че движението винаги е имало подкрепата на Пакистан – ядрена държава с мощна армия, население от 216 милиона души и граница с Афганистан, дълга 2600 км. САЩ и Обединеното кралство така и не осъзнаха в достатъчна степен, че ако не са готови да се противопоставят на Пакистан, няма да могат да спечелят войната.

Други силни страни на талибаните са ядрото от фанатични, опитни командири и бойци, които са вкоренени в пущунската общност, съставляваща 40% от афганистанското население. Един пакистански полковник, командващ пущунски паравоенни точно до границата с Афганистан, веднъж ме попита за американските и британските усилия „да спечелят сърцата и умовете“ в силно пущунския Южен Афганистан. Той смяташе, че шансовете им за успех са малки, тъй като, каза той, опитът го е научил, че основна характеристика на пущунската култура е, че „те наистина мразят чужденците“.

Пропагандата за „изграждане на нация“ от чуждестранните окупатори в Афганистан и Ирак винаги е била покровителствена и нереалистична. Националното самоопределение не е нещо, което може да бъде насърчавано от чужди сили, независимо от техните предполагаеми добри намерения. Те неизменно се съобразяват на първо и последно място със собствените си интереси, а зависимостта на афганистанското правителство от тях го делегитимира в очите на афганистанците, лишавайки го от основа в афганистанското общество.

Огромните парични средства, с които разполагат САЩ, създават клептократичен елит. САЩ са похарчили 144 млрд. долара за развитие и възстановяване, но около 54% от афганистанците живеят под прага на бедността, с доходи под 1,90 долара на ден.

Един афганистански приятел, който някога е работил в Агенцията на САЩ за международно развитие (USAID), ми обясни някои от механизмите на процъфтяване на корупцията. Той разказва, че американските служители в Кабул смятали, че е твърде опасно да посещават лично проектите, които финансират. Вместо това те оставали в силно охраняваните си офиси и разчитали на снимки и видеоклипове, за да следят напредъка на проектите, за които плащат.

От време на време се случвало да изпратят някои афганистански служител като моя приятел, за да се увери сам в случващото се на място. При едно посещение в Кандахар, за да наблюдава изграждането на завод за пакетиране на зеленчуци, той открил, че местна компания, подобна на филмово студио, прави срещу заплащане убедителни фотосесии за течаща работа. С помощта на статисти и подходящ фон те успели да покажат служители в навес, заети със сортиране на моркови и картофи, въпреки че такова съоръжение реално не съществувало.

При друг случай афганистанският служител открил доказателства за измама, макар че този път не е имало опит за прикриването ѝ. След като напразно търсил добре финансирана, но несъществуваща ферма за пилета близо до Джалалабад, той се среща със собствениците ѝ, които му намекват, че пътят до Кабул е дълъг. Изтълкувал това като заплаха, че ще го убият, ако ги разкрие. Той си замълчал и скоро след това подал оставка.

С чуждестранна помощ са построени истински училища и клиники, но корупцията е разяла всички държавни институции. На военния фронт тази корупция означава несъществуващи военни части и гарнизони, оставени без достатъчно храна и боеприпаси.

Нищо от това не е ново. Посещавайки Кабул и други градове през годините, усетих, че талибаните имат ограничена подкрепа, но че всички гледат на държавните служители като на паразити, които трябва да бъдат заобиколени или подкупени. В Кабул един преуспяващ търговец на недвижими имоти – бизнес, който обикновено не е благосклонен към радикални промени – ми каза, че е невъзможно една толкова пропита от корупция система „да продължи да съществува без революция“.

Вместо това провалът на правителството даде възможност на талибаните да повярват, че могат да се върнат на власт в рамките на една година. Подобна перспектива плаши много хора. Каква например ще бъде реакцията на 4-милионното малцинство хазарейци, които по религия са шиити и са близки до Иран? По-рано тази година бомби в Кабул убиха 85 хазарейски момичета и учители, които излизали от училището си. Както и през 2001 г., вечната война в Афганистан далеч не е приключила.

Измама в интернет - мними търговци предлагат сертификати за ваксинация, алармира БНТ. Твърдят, че имат доверен лекар, който може да издаде документа срещу заплащане без да постави ваксина. Лекари сигнализират, че много неимунизирани се обръщат директно към тях с искане да получат сертификат без да им бъде поставена ваксина.

Наш екип намери обява в социалните мрежи, която предлага всякакъв вид документи. Свързахме се с мъж, който ни увери, че може да ни даде сертификат без реална ваксинация.

Само на групи от пет човека стават. По 340 лв е бройката.

БНТ: Няма ли друг начин?

Може да заплатите повече и да направят само за Вас. Сега говорих с тях - 460 лв.

Мъжът зад профила поиска капаро от 200 лв.

Ние оправяме нещата с нашия доктор в София и го изпращаме по куриер с наложен платеж, вие взимате сертификата и доплащате.

БНТ: Няма ли начин да се видим, да ви дам парите и да ми дадете сертификата. Притеснявам се.

За 200 лв няма кой да Ви излъже и да му имате имената и т. н. Ще бъдете вписана с "Пфайзер", като ще попълним, че първата ваксина е била преди определен период, а втората е била преди седмица.

Изпратихме капарото и ни увериха, че до седмица ще получим сертификата. Така и не получихме документ, а мъжът внезапно стана неоткриваем.

"Ако обаче съвсем обикновен човек като мен и като вас предлага издаване на фалшиви сертификати в този случай ще бъде класически пример за измама, която там наказанието е до 6 години лишаване от свобода", обяснява адвокат Силвия Петкова.

От здравното министерство предпочетоха да не застават пред камерата ни, а ни отговориха писмено, че няма постъпили подобни сигнали.

Лекари обаче разказват за тревожна тенденция - неваксинирани хора търсят сертификат директно от тях.

"Към нас се обърнаха и такива с висок социален статус и с много добро образование и това вече е изключително тревожен факт. Налагало им се често да пътуват и искали сертификат, за да не си плащат за PCR. Ирационално нелогично обяснение, аз не го приемам. При нас такава практика няма. Ние ги отпращаме, но дали при другите колеги е така?, казва д-р Елиза Георгиева - управител на МБАЛ "Св. Панталеймон".

В социалните мрежи открито се търсят контакти с лекари, склонни да заобиколят правилата.

"Ако ние си потърсим сами сертификат срещу някакво заплащане от лекар, тогава ние ще се подбудители на самия лекар към извършване на длъжностно престъпление. Тогава е възможно да се получи наказание от 3 до 10 години лишаване от свобода в по-тежките случаи", казва адвокат Силвия Петкова.

Според лекари фиктивната имунизация е рискова за здравето на този, който си е поръчал сертификата. Опасна е и за системата, в която може да влязат заразени, но фигуриращи като ваксинирани по документи.

Вчера във видеообръщение лидерът на "Има такъв народ" Слави Трифонов представи състава на бъдещо правителство и заяви, че е предложил на трима служебни министри - финансовия Асен Василев, икономическия Кирил Петков и образователния Николай Денков, участие в кабинет с мандата на ИТН. В своя позиция тримата обявиха, че са отказали на Трифонов заради съществени различия във визиите за финансовата политика.

"Моето мнение е, че трябва да се подхожда балансирано, както подхожда служебният кабинет, а те имат доста по-агресивна програма, що се отнася до намаляне на разходите. Това е основното”, каза Василев пред БНТ.

“Аз се чувствам комфортно или в икономиката, или във финансите. От други неща не разбирам, така че няма как да бъде полезен”, каза още той.

"В партийно правителство не бих участвал. Експертно правителство, което е сглобено ясни цели, задачи и хоризонт - това е различно нещо. Честно казано, да гадаем бъдещето е нездраво. Трябва да действаме на базата на това, което е възможно в момента”, добави Асен Василев.

Очаква се днес да станат ясни резултатите от първото класиране за прием в гимназии след завършен 7 клас. В надпреварата участват над 57 хиляди ученици. Местата за тях в професионалните и профилираните гимназии, както и в средните и обединените училища, са близо 63 хиляди, разпределени в над 2 400 паралелки.

Пред "Хоризонт" председателят на Съюза на работодателите в системата на народната просвета и директор на 119-о училище в София Диян Стаматов обясни какво от тук нататък следва да направят родителите на седмокласниците, които са приети:

"В дните, определени за записване, родителите трябва да посетят училището, в което са класирани. Едната възможност е да запишат детето. Ако класирането обаче не ги устройва, те също трябва да посетят училището, в което са класирани, и да попълнят заявление за участие във втория етап на класиране.

Некласираните ученици участват автоматичното на второто класиране, без да посещават съответното училище.

Много е важно родителите стриктно да гледат графика, който го има и в сайта на Регионалното управление по образование, и в сайтовете на всяко едно от училищата.

На първо класиране обикновено в София-град се записват някъде между 15 и 25% от учениците."

Резултатите от втория етап на класирането за прием в гимназии след завършен 7 клас ще станат ясни на 20 юли.

В изпълнение на конституционно установените правомощия на Прокуратурата на Република България да следи за спазване на законността като предприема действия за отмяна на
незаконосъобразни актове, на 28 юни Върховната административна прокуратура (ВАП) образува преписка по публикации в медиите за повишаване на цената на топлинната и електрическа енергия от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР).

Публикациите навеждат на данни за неправомерно увеличение на цената за предоставяне на топлоенергия, като се слага акцент върху обстоятелството, че действащата Наредба № 5 за регулиране на цените на топлинната и електрическа енергия създава предпоставки за нереално ценообразуване във вреда на крайните потребители.

Констатирано е, че покачването на цените за топлинна енергия от 01.07.2021 г. е в противоречие сна чл. 2, ал. 2 от Закона за енергетиката (ЗЕ), съгласно който производството, преносът,
разпределението и търговията с топлинна енергия се извършват при гарантиране защитата на интересите на потребителите.

На 01.07.2021 г. с решения на КЕВР цените на електрическата енергия се увеличиха средно с 4,40%, цените на топлинната енергия нараснаха средно с 16,23%, завишена е и цената на природния газ за месеца.

Заради наличието на значим обществен интерес и на основание чл. 145 от Закона за съдебната власт, ВАП ангажира председателя на КЕВР да отговори в кратък срок - предприети ли са действия и какви са те за промяна на Наредба № 5 във връзка с цените на топлинната енергия. Той следва да представи и административната преписка по вземане на решението за завишаване цените на електрическата енергия, с оглед преценка за законосъобразност при вземането му.

След анализ на получените резултати, от ВАП ще се извърши преценка за предприемане и на последващи действия по реда на надзора за законност.

Работодателите ще получават средства от държавата за запазване на заетостта на работници и служители до 31 юли 2021 г. Това реши правителството с приемането на промени в Постановление № 151 на Министерския съвет от 2020 г., в което се определят условията и редът за получаване на средства за запазване на работните места в засегнатите от Ковид-19 икономически дейности.

Средства ще продължат да

Ще започна, макар и най–общо с изясняване на съдържанието на понятието народна дипломация. По дефиниция под народна дипломация се разбират инициативи и действия, които възникват от страна на лица и организации без дипломатически статус и права. Употребата на понятието народна дипломация зачести особено през последните години в речи и изявления на руски държавни ръководители като своеобразен отговор на налаганата официална политика на санкции, на натиск срещу Руската федерация от страна на САЩ и западни правителства. Политика, срещу която, както се оказва, инстриментариумът на официалната дипломация е недостатъчен. В такъв аспект, посредством народната дипломация, би следвало да се очаква формиране и изява на по-активна позиция на гражданското общество. В същото време понятието народна дипломация получава по-ясна насока, плътност и съдържателност, когато се обвърже с реалностите на руската външна политика, с необходимостта от установяване на диалог, с развитието на културните взаимодействия, със социално-икономическото развитие, с укрепване на сигурността и стабилизиране на мира, от гледна точка на онази част от човечеството, възприело руския проект за мирен живот и сътрудничество в Европа и в света. Връщайки се към тематичния кръг на нашата конференция ще посоча, че тепърва ще ни се налага да доизясняваме редица детайли, свързани с контекста в употребата и действието на народната дипломация. Всъщност, културните взаимодействия, които проучвам като изследовател са иманентно свързани с политическите, икономическите и военните фактори. На настоящия етап ще поставя няколко въпроса, свързани с разбирането за народната дипломация, въпроси, релевантни на съвременния етап на развитие. Ще започна с определението, намерило място в предварителните тезиси на нашата конференция, според което народната дипломация е „фактор за развитие на диалога”. Определение – точно, важно и необходимо. Това определение обаче се нуждае от конкретизиране, анализ, съпоставки, уточняване за какъв диалог става дума, в каква посока и с какъв характер, между кого и кого? Иначе в съвременния свят наблюдаваме, с различни фази на напрежение, активен диалог между САЩ и Европейския съюз, между САЩ, Япония и Канада, между Руската федерация и Китай, между САЩ и Бразилия, между Руската федерация и Индия и т.н. Тук се налага да изясним дали при всички тези конкретни случаи на политика на диалог имаме основание да говорим за форми на народната дипломация. Първо, защото в случая, дори и на подсъзнателно ниво народната дипломация се разбира като волята на низините, на народното мнозинство. Второ, в САЩ, например, съществува своеобразна популярна сред народа дипломация, която съответства на официалната политика и интереси на Белия дом и Пентагона. И тази ли дипломация в САЩ, която също има изявен обществен характер, се включва в понятието народна дипломация? Моят отговор е отрицателен. Тезата за реализирания чрез народната дипломация диалог получава по-мотивиран смисъл, когато се обвърже с отношенията между Запада и Изтока, между Руската федерация и САЩ, или между Русия и Европейския съюз. Същото засяга и международните социално-икономически отношения, укрепването на сигурността и стабилизирането на мира на земята и др. Кой днес е носителят, кой въплъщава народната дипломация? Днес, народната дипломация би следвало да се въплъщава преди всичко от гражданския сектор, от неправителствените организации, от екоорганизациите, професионалните организации и др., тоест от онези сфери на обществения живот, която не представляват органична част от държавната дипломация. Обект на народната дипломация е също дейността на политическите партии. Ще се огранича в рамките на демократичния преход, обсъждайки поставените от мен въпроси върху територията на Русия! Според мен през последните трийсет години на Русия ѝ се наложи да направи по-гъвкава и маневрена външната си политика. Може би за добро, но невинаги. Така в началото на прехода, във времената на Елцин, Русия изпадна почти в пълна зависимост от САЩ. Стигна се дотам външният министър на руската федерация Андрей Козирев да пита Белия дом какви стъпки да предприеме страната му във връзка с войната на Запада срещу Югославия. Оказва се, колкото и трудно е да го признаем днес, че народната дипломация в Русия от края на 80-те години на ХХ век до 1999 г. отразява вредния външнополитически курс на своите ръководители-перестройчици. Курс, който с идването на власт на президента Владимир Путин през новия ХХI в., претърпя резки промени в името на спасението и възраждането на Руската федерация. Прекъсната бе задкулисната дипломация между Запада и Русия, която допринесе за ликвидирането на Съветския съюз, за унизителното оттегляне на Русия от Източна Европа, за овладяването на бивши съюзни републики от Вашингтон. Външната политика на Руската федерация по време на управлението на Путин отново започна да служи на интересите на държавата, на нейния икономически и социален подем, на възстановяване на позициите й на велика световна сила. В такъв контекст, настъпиха радикални промени и в съдържанието и насоката на народната дипломация. Тя се зае да подпомага успоредно, но с други сили и средства, основните начала на новата държавна дипломация. Появи се мрежа от граждански обединения, от неправителствени организации, които разшириха терена на народната дипломация, на гражданското общество. Някои от тези неправителствени организации обаче се оказаха в прекалена зависимост от своите финансови западни източници. Другата голяма отговорност на днешната руска дипломация, която на този етап като че ли остава на по-заден план, са неизползваните възможности на народната дипломация в Европейския съюз по т.нар. западно направление, по линия на работата с неправителствените организации на Запад, както и със западните партии, които желаят и работят за добросъседски и делови отношения с Руската федерация. Ако се опираме върху фактите, ще видим, че може би над 40% от населението на Европейския съюз е за провеждане на политика, която укрепва диалога с Русия, развива социално-икономическите връзки, намира форми и начини за осигуряване на европейския и световния мир. Във връзка с това логичен е въпросът как, използва ли се в достатъчна степен този огромен човешки ресурс за подобряване на отношенията между Руската федерация и Европейския съюз? Според мен: използва се, но недостатъчно. Днешното държавно ръководство на Руската федерация нерядко подценява възможностите на така наречената народна дипломация, за сметка на акцента и актовете на държавната дипломация. Москва би могла по-активно и последователно да поддържа постоянни и делови връзки с редица партии в Западна Европа. Да вземем партията на Льо Пен във Франция, втората по големина формация там, оглавяваща политически и социални акции срещу политиката на Макрон с глобален отзвук. В най-трудни исторически ситуации партията на Льо Пен застана на страната на Москва, на Кремъл, на Владимир Путин. Или партията „Алтернатива за Германия” със съпротивата й срещу неолиберализма, срещу опасната зависимост на Германия и Европейския съюз от Задокеанския властелин, за превръщането на икономическите отношения на Германия с Руската федерация в крайъгълен камък на общонемската политика. Чрез личности и кръгове на социалдемократите в Германия досега можеха да бъдат уредени, на по-високо равнище, връзките с руската социалдемокрация на Сергей Миронов. Не ми е известно, как се нюансира политиката на Москва към Австрия, където гледните точки на държавната и народната дипломация често съвпадат? Нямам обяснение защо Москва така пасивно прие западната натовска преориентация на Балканските държави? Още повече, че тук, и досега, сравнително голямо влияние имат представителите на народната дипломация, настроени доброжелателно към Русия? Може би не съм точна, но смятам, че нерядко руската официална политика жертва свои главни козове в Западния свят заради казуса, че действията на висшата държавна дипломация са по-безспорния и по-ефективен път за уреждане на съвременните конфликтни отношения между европейските държави. Перспективна би била и работата с европейската младеж. Но затова са нужни знание и информация за днешните идеали и тежнения на съвременните млади хора, за техните интереси и ориентири. Нещо, което, струва ми се, не е достъпно на Русия в степените, в които този вид информация е била обобщавана и анализирана в бившия Съветски съюз. Някогашните ръководители на съветската държава чрез народната дипломация са съумявали да организират мощна подкрепа на руската революция, да организират в световен аспект борбата срещу фашизма в Европа и света, да привлекат на своя страна творци като Пикасо, Чаплин, Брехт, Колвиц, Елюар, Висконти, Лорка, Арагон, Грос, Малро, Йожеф, Неруда, в България по-конкретно, двама гении на световната поезия – Гео Милев и Никола Вапцаров. По сходен начин западноевропейските народи, тяхната интелигенция, отначало до край поддържаше отечествената война на съветския народ и пр. и пр. За съжаление, днес подобни грандиозни актове на солидарност с Русия са невъзможни. Във времената на Съветския съюз западната интелигенция, западният свят са привлечени, до степен на саможертва, от идеала на социалната справедливост. Даже, въпреки репресивния режим, въпреки култа към личността! Сега се използват познати от преди трийсет години обединяващи лозунги – за диалога, за социално-икономическото сътрудничество, за отстояването на мира. След 90-те години на ХХ век новият руски идеал вече не е социалната справедливост, а патриотизмът, дейностите, които модернизират страната в името на всестранния й възход. Подобен нов идеал действително е подходящ за обединяване на руския народ в името на настоящето и бъдещето на отечеството. Но във външнополитически план ситуацията е по-различна. Другите европейски народи също имат отечества, те също мечтаят за тяхното величие. Струва ми се, че понастоящем руската мисъл би могла да обърне по-голямо внимание върху категорията свобода, върху нейното осъществяване през новото столетие. В подобна ситуация ръководството на Руската федерация би могло не само да критикува случаите на отнемане на човешки права в Западния свят, но и да пристъпва по-целенасочено към формиране, примерно, на Международна комисия за оценяване свободата на изборите в света с подразделения в отделни региони или страни. Тази комисия би следвало да налага санкции на държавите, където изборите са несвободни, все едно в Русия или САЩ. Финансирането от руска страна не би трябвало да се прикрива, а да се регулира чрез системата на фондовете и фондациите. Могат да бъдат инициирани и други прояви с глобален обхват – да речем, Комисия, която да разследва случаите на расизъм, ксенофобия, неофашизъм, шовинизъм и др., особено разпространени в днешна Украйна и др. Руската федерация би могла по-категорично да подкрепи и отрицателното отношение на гореспоменатите западни партии към мултикултурализма, с опитите за превръщане на Европейският съюз в Съединени европейски щати. Русия също е европейска страна като Франция, Италия, Полша, Швеция или Германия. Тя също е задължена да прояви по-настъпателно поведение при утвърждаване на истинските ценности на европейската цивилизация – източна и западна. Що за антилогика? САЩ могат да налагат мултикултурализма като европейска свръхценност, а Москва, наследникът на Константинопол, няма право да отрече „бесовете”, овладели съвременна Европа. Да отрече агресията и милитаризма, настъпващия средновековен мрак, идеята за богоизбрания европейски народ, който със сила ще владее света; да отрече егоизма и разврата, които в дадени исторически периоди вземат връх в европейския живот. Един от тези бесове, „бесчета” по думите на Достоевски, е мултикултурализмът с неговата система за разложение на човешките нрави и съвест. Накратко за България! България днес е член на Европейския съюз и НАТО - двата определящи фактораза настъплението на русофобията и нарастващото отстъпление на русофилията у нас. Под русофилия разбирам идеята за приятелство и всестранни контакти между България и Руската федерация. Тъй като секторът от неправителствени организации в съвременна България се ръководи и финансира от западни фондации, логично е той да не се възприема като резерв на народната дипломация. Примери - дал Бог! В днешна България народната дипломация се изразява от няколкото организации за приятелство с Руската федерация. Ще подчертая: през изминалите тридесет години българските организации за приятелство с Русия - при най-трудни исторически обстоятелства - успяха да поддържат приятелските отношения и контакти с руския народ, да съхранят и развиват нашите културни и духовни връзки и взаимодействия. В ситуации на рязък завой на българската политика към НАТО, Брюксел и Вашингтон тези организации за приятелство с Русия удържаха натиска на властите, не преклониха глава пред режима на санкциите, не спряха да представят достоверна информация за сегашната ситуация в Руската федерация. Българските организации за приятелство с Русия, всяка една от тях, извън реализирането на общите цели, изпълняват важни и разнообразни дейности. За хиляди българи са незабравими културните изяви на нашите организации за приятелство с Русия – честванията на бележити творци, вечерите на литературата и изкуствата, фестивалите, конкурсите, юбилеите, разговорите и дискусиите за състоянията на руската икономика, култура или военно дело, премиерите на книги, празниците на песента, срещите с руски гости, акцентът върху изучаването на руския език, и т.н., и т.н. Факт е, че преодолявайки съпротивата на управляващите, нашите организации поеха строителството на паметници на българско-руската дружба. Сред тях, най-високо постижение е Паметникът на българския опълченец в центъра на столицата. През последните години бе издигнат и паметник на големия руски учен акад. Дмитрий Лихачов, който блестящо определи възловото моделно значение на старобългарската култура, на държавата Бъэлгария, за развитието на славянския свят и Русия. Ще посоча също така огромната роля на българска организация за изграждането, съвместно с руската страна, на уникален за Балканите младежки център - комплекса „Камчия”, който се беше утвърдил като уважавано средище за мащабни културни инициативи, за работа с деца и ученици, стана символ на съвременните измерения на приятелството между България и Русия. За съжаление, преди няколко години ръководството на комплекса „Камчия“ бе отстранено. Резултатът е налице: Камчия губи своя символен смисъл и значение на културно пространство за срещи между младите поколения, между българи и руснаци, на духовна територия за творчество и приятелски диалог. Ще отбележа вестник „Русия днес” – издание на друга българска организация, който се ползва с авторитет в цялата страна. Наред с това наши организации публикуват книги на руски автори, предимно на политици с тежест в управлението на огромната братска страна. Български организации организират авторитетни научни форуми и конференции с привличане на видни руски и български учени, писатели, социолози, политолози и политици. Искам специално да изтъкна усилията, които се хвърлят за развитие на низовите организации, както и значението на ежегодните срещи край Копринка. Ще подчертая ролята на организациите, които обединят българи, завършили висшето си образование в Съветския съюз, или работили на обекти в необятната руска земя. Няма да се спирам върху недостатъци в дейността на организациите за българо-руско приятелство, т.е. върху недостатъците на народната дипломация в България. Но няма как обаче да не засегна по-детайлно един основополагащ проблем, който е концептуален. Според мен, време е - върху основа на направеното - нашите организации за приятелство с Русия да осъществят крупна структурна промяна, която ще повиши техния авторитет у нас, както и ще подпомогне провеждането на единна политика, съчетаваща националния интерес с възможностите за всестранно сътрудничество между България и Руската федерация. Досега нашите организации, на първо място, поставят принципа на самостоятелното си битие, на автономността. Така те работят и продължават да работят поотделно в името на българо-руското разбирателство. Този стил на работа отразява тенденцията към демократизиране на неправителствените организации у нас, в това число и на организациите за приятелство с Русия след 10 ноември 1989 г. Едно такова структуриране до този момент подсигуряваше възможностите за оцеляване и развитие на нашите организации. Но с годините проличаха и слабостите на избрания модел. Преднина получиха изострената вътрешновидова конкуренция, недобрата координация, разнобоят между отделите организации, взаимните противоречия, безплодни амбиции за надмощие. Що се отнася до Координационния съвет, при такова стечение на обстоятелствата, той едва ли има перспективи за реализация на целите, заради които е създаден. Наясно съм, че днешното разделение на нашите организации има свои подръжници. Струва ми се обаче, че е назрял моментът за създаване на Единна общонационална организация за приятелство с Русия, като обединяващият форум и новото ръководство определят целите и задачите, работата по направления. Една такава реформа за обединяване би трябвало да запази завоеванията на отделните организации в областта на демократизма и автономните права. Извършването на такава мащабна реформа би следвало да получи подкрепа от посолството на Руската федерация. Новият посланик на Руската федерация показва нов модерен стил на политика. И вече е факт, че натрупа обществени симпатии. Тепърва обаче ще трябва, поне според мен, да се предприемат по-активни действия от страна на посолството за разширяване на диалога с българските организации: за стила на взаимодействието между посолството и Единната организация; за начина, по който се организират и прповеждат срещите по повод на обществени въпроси, които засягат сърцевината на българо-руските взаимоотношения, за комуникацията с дипломатите по ресори. С оглед разширяване на културните контакти бих предложила, върху основата на публично-частното партньорство, в София да се разкрие Дом на руската книга, с киносалон, в който да бъдат прожектирани безплатно руски филми, с малки кафенета и руски ресторант. Да се определи дата от календара, свързана с учредяването на постоянен празник на руската песен, който да обедини досега провежданите фестивали. Защо да няма и празник на руската водка, комбиниран с показ на руската кухня? Това са част от размишленията ми по повод народната дипломация. Те по-скоро са на фаза въпроси, отколкото решения. Затова поставих ударение върху проблеми, които разширяват смисъла на политиката в живота на хората, в живота на отделния човек.