Военната интервенция на САЩ и Великобритания в страната завършва с унизителен - и предвидим - провал 

През последната седмица наблюдавах как талибаните променят картата на Северен Афганистан, превземайки места, които посетих за първи път през 2001 г. в началото на подетата от САЩ война. Талибанските бойци са завзели главния мост към Таджикистан на река Аму Даря – река, която прекосих на неудобен сал няколко месеца след началото на конфликта.

Последният американски командир на огромната военновъздушна база „Баграм“ северно от Кабул, която някога служеше за щаб на стохиляден военен контингент на САЩ, си тръгна тихомълком посред нощ миналия уикенд, без да уведоми своя афганистански наследник, който заяви, че е научил за окончателната евакуация на американците едва два часа след това.

Най-непосредствената причина за разпадането на афганистанските правителствени сили беше обявлението на президента Байдън от 14 април, че последните американски войски ще напуснат страната до 11 септември. Но оплакванията на американските и британските генерали, че всичко това се случва твърде бързо, за да могат да подготвят афганистанските сили за сигурност за самостоятелна работа, са абсурдни, тъй като те вече две десетилетия не успяват да направят точно това.

С приключването на западната военна намеса си струва да се запитаме какви са причините за този унизителен провал. Защо толкова много талибани са готови да умрат за своята кауза, докато правителствените войници бягат или се предават? Защо афганистанското правителство в Кабул е толкова корумпирано и нефункционално? Какво се случи с 2.3 трилиона долара, похарчени от САЩ в опит да спечелят война в страна, която продължава да е мизерно бедна?

По-общо казано, защо това, което преди двадесет години беше представено като решителна победа на подкрепяните от САЩ антиталибански сили, се превърна в настоящия разгром?

Един от отговорите е, че Афганистан – подобно на Ливан, Сирия и Ирак – не е страна, в която думата „решителна“ би трябвало да се използва за военна победа или поражение. Победители и губещи не се очертават, защото има твърде много играчи, както в страната, така и извън нея, които не могат да си позволят да загубят или да видят как врагът печели.

Простите аналогии с Виетнам през 1975 г. са подвеждащи. Талибаните не разполагат с нищо подобно на военната мощ на северновиетнамската армия. Освен това Афганистан е мозайка от етнически общности, племена и региони, които талибаните трудно ще поставят под контрол, каквото и да се случи с правителството в Кабул.

Разпадането на афганистанската армия и сили за сигурност ускори нападенията на талибаните, които често не срещаха особена съпротива, и им позволи да постигнат впечатляващи териториални успехи. Такива бързи промени в ситуацията на бойното поле в Афганистан традиционно са движени от отделни лица и общности, които бързо преминават на страната на победителите. Семействата изпращат младите си мъже да се бият както за правителството, така и за талибаните, като форма на застраховка. Бързите капитулации на градовете и районите водят до избягване на възмездието, докато продължителната съпротива води до кланета.

Подобен модел можеше да се наблюдава и през 2001 г. Докато Вашингтон и местните му съюзници от Северния алианс тръбяха за лесната си победа над талибаните, бойците на талибаните се връщаха невредими в селата си или се измъкваха през границата с Пакистан, за да дочакат по-добри дни. Те дойдоха четири или пет години по-късно, когато афганистанското правителство беше направило достатъчно, за да се дискредитира.

Голямата сила на талибаните се състои в това, че движението винаги е имало подкрепата на Пакистан – ядрена държава с мощна армия, население от 216 милиона души и граница с Афганистан, дълга 2600 км. САЩ и Обединеното кралство така и не осъзнаха в достатъчна степен, че ако не са готови да се противопоставят на Пакистан, няма да могат да спечелят войната.

Други силни страни на талибаните са ядрото от фанатични, опитни командири и бойци, които са вкоренени в пущунската общност, съставляваща 40% от афганистанското население. Един пакистански полковник, командващ пущунски паравоенни точно до границата с Афганистан, веднъж ме попита за американските и британските усилия „да спечелят сърцата и умовете“ в силно пущунския Южен Афганистан. Той смяташе, че шансовете им за успех са малки, тъй като, каза той, опитът го е научил, че основна характеристика на пущунската култура е, че „те наистина мразят чужденците“.

Пропагандата за „изграждане на нация“ от чуждестранните окупатори в Афганистан и Ирак винаги е била покровителствена и нереалистична. Националното самоопределение не е нещо, което може да бъде насърчавано от чужди сили, независимо от техните предполагаеми добри намерения. Те неизменно се съобразяват на първо и последно място със собствените си интереси, а зависимостта на афганистанското правителство от тях го делегитимира в очите на афганистанците, лишавайки го от основа в афганистанското общество.

Огромните парични средства, с които разполагат САЩ, създават клептократичен елит. САЩ са похарчили 144 млрд. долара за развитие и възстановяване, но около 54% от афганистанците живеят под прага на бедността, с доходи под 1,90 долара на ден.

Един афганистански приятел, който някога е работил в Агенцията на САЩ за международно развитие (USAID), ми обясни някои от механизмите на процъфтяване на корупцията. Той разказва, че американските служители в Кабул смятали, че е твърде опасно да посещават лично проектите, които финансират. Вместо това те оставали в силно охраняваните си офиси и разчитали на снимки и видеоклипове, за да следят напредъка на проектите, за които плащат.

От време на време се случвало да изпратят някои афганистански служител като моя приятел, за да се увери сам в случващото се на място. При едно посещение в Кандахар, за да наблюдава изграждането на завод за пакетиране на зеленчуци, той открил, че местна компания, подобна на филмово студио, прави срещу заплащане убедителни фотосесии за течаща работа. С помощта на статисти и подходящ фон те успели да покажат служители в навес, заети със сортиране на моркови и картофи, въпреки че такова съоръжение реално не съществувало.

При друг случай афганистанският служител открил доказателства за измама, макар че този път не е имало опит за прикриването ѝ. След като напразно търсил добре финансирана, но несъществуваща ферма за пилета близо до Джалалабад, той се среща със собствениците ѝ, които му намекват, че пътят до Кабул е дълъг. Изтълкувал това като заплаха, че ще го убият, ако ги разкрие. Той си замълчал и скоро след това подал оставка.

С чуждестранна помощ са построени истински училища и клиники, но корупцията е разяла всички държавни институции. На военния фронт тази корупция означава несъществуващи военни части и гарнизони, оставени без достатъчно храна и боеприпаси.

Нищо от това не е ново. Посещавайки Кабул и други градове през годините, усетих, че талибаните имат ограничена подкрепа, но че всички гледат на държавните служители като на паразити, които трябва да бъдат заобиколени или подкупени. В Кабул един преуспяващ търговец на недвижими имоти – бизнес, който обикновено не е благосклонен към радикални промени – ми каза, че е невъзможно една толкова пропита от корупция система „да продължи да съществува без революция“.

Вместо това провалът на правителството даде възможност на талибаните да повярват, че могат да се върнат на власт в рамките на една година. Подобна перспектива плаши много хора. Каква например ще бъде реакцията на 4-милионното малцинство хазарейци, които по религия са шиити и са близки до Иран? По-рано тази година бомби в Кабул убиха 85 хазарейски момичета и учители, които излизали от училището си. Както и през 2001 г., вечната война в Афганистан далеч не е приключила.

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co