Страхил Алексиев: За истината трябва да се воюва ежедневно и безкомпромисно.

Страхил Алексиев е роден  на 01.05.1949 г. в с.Глоговица, община Трън, пернишко. Завършва гимназията в гр.Трън, а по-късно и НШЗО “Христо Ботев“ в гр. Плевен през 1968 г., ВСШ „Георги Димитров“ при МВР в гр. София и Юридическия факултет при Софийски университет. Бил е старши следовател в ОУ на МВР-Кърджали, а от 1990 г. работи неизменно като адвокат. Бил е кмет на гр. Ардино и директор на ГРУП – Кърджали. Алексиев е дългогодишен сътрудник на вестниците „Нов живот“ и „Родопи“. Автор е на книгите „Есента на един следовател“, представляваща криминален разказ на работата на автора като следовател, а втората, озаглавена недвусмислено   „Нели, 41 щастливи години“ е посветена на живота и кончината на любимата  съпруга на Алексиев Нели.  Предстои да излезе неговата  автобиографична книга „Завинаги трънчанин“. С особен успех се ползват късите разкази на адвоката-писател Страхил Алексиев е член на Конфедерация на българските писатели.

Днес, в разгара на лято 2022 със Страхил Алексиев ще си говорим за пъстрия свят на литературата, за справедливостта и истината. Ето какво сподели той за читателите на вестник „Долина“: 

- г-н Алексиев, като човек на словото ще се нарисувате ли с думи?

- Непоправим оптимист. С вяра в човешкия разум, поразклатена в последно време. Емоционален, но и упорит като всеки представител на зодия ТЕЛЕЦ. Планинар, влюбен в природата, покорявам върхове, обожавам сериозните преходи в планината. Природните и архитектурни забележителности ме привличат като магнит. Манастирите ми са слабост.

Човеколюбец и пръв приятел на животните. Прекланям се пред разнообразието, нестандартното, пред детската чистота и логика, жуженето на пчелите, които покровителствам и отглеждам с любов, черпя сили и енергия от земята, моя нестихваща страст, която обработвам и взаимно се допълваме, боготворя цветята и много обичам да ги снимам и да преливам от нежност и естетическа наслада. Каква прелест!

   По рождение и себеусещане съм трънчанин. Може би това е причината да обичам братята сърби. Родил съм се не в болница, а на тюфлека до печката  с помощта на „баба“ – млада, но опитна жена.

Израснах на село и завърших най-престижния университет, Университета на живота.

Като малко дете, на 7-8 години съм бъркал с пръстчето си отзад на кокошките ни-носачки, за да проверя дали днес ще снесат яйчица, спал съм в сламата с прасенца, агънца, козленца, теленцетата толкова ги обичах, че ме следваха навсякъде по двора. Гушках ги и ги целувах по влажните муцунки.

Кучетата и котките винаги са присъствали в живота ми, а и сега са ми ежедневие.

До 4 клас учих в родната Глоговица, после завърших невероятната Трънска гимназия, а след ШЗО „Хр. Ботев“ в Плевен, Висшия институт на МВР, тогава /1974/ год., Висша специална школа „Г. Димитров“. По-късно и Юридическия факултет при СУ.

Бях офицер в МВР, следовател, кмет на Ардино, директор на транспортна фирма ГРУП, а вече  30 години съм адвокат.

Накратко, това съм аз. В бъдещата ми трета книга „Трънчанин завинаги“, подробно съм описал наситения ми, интересен и съдържателен живот.

- Вие сте работили в системата на МВР, били сте кмет на Ардино, как съчетавахте всичко това с писането?

- Работата ми като следовател, тукашните ни сънародници турци, употребяват термина „изследовател“, който, може би е по-правилен, заема особено място в професионалния ми живот. Това е човек, който трябва да бъде тънък психолог, изучаващ и изследващ човешката същност и душа.

Това бе оптималната ми реализация, което бе оценено. Награждаван съм много пъти, в т.ч. и с висока правителствена награда. Мисля, че е било основателно.

Следствената и адвокатската работа не можеш да ги заключиш в чекмедже, винаги и навсякъде са с теб.

Компромиси със съвестта си не съм правил, което не на всички се харесваше.

Следствената работа е призвание, мисия, нещо като лекарската.

За следователските ми години и тежкия, изморителен труд, написах книгата „Есента на един следовател“. Много ми е приятно, когато влезна в нечии кабинет и видя там скромната ми книжка.

Литературата обикнах рано. В Трънската гимназия бях ако не най-добрия, един от най-добрите. Мои ранни литературни разработки са намирали място в сп. „Родна реч“, а по-късно и в по-големи и авторитетни издания. Фантазьор и мечтател. Без тези две качества, не се захващай изобщо с литературна работа.Творческия процес е начин на живот, нагласа, труд, но и върховно удоволствие.

Повечето от героите ми са действителни, живи хора, а разказите ми са породени от действителни събития и случки.

- г-н Алексиев, обмисляте ли да издадете нова книга?

- Освен досегашните ми две книги, имам готовност за автобиографичната ми книга и поне още две с разкази и миниатюри, каквито всеки писател трябва да пише ежедневно за да подържа форма и за да не му избяга музата.

Новата ми автобиографична книга с работно заглавие „Трънчанин завинаги“ е готова за печат.

Другите две, с разкази, ги подреждам и коригирам. Пускал съм откъси от бъдещата ми книга във ФБ, а много разкази виждат бял свят пак там. Това е най-бързия и кратък път до читателите.

- Моля да споделите, имате ли любими автори и кои са те?

- Познавам много пишещи братя, но се прекланям пред две имена – Павлина Павлова, с над повече от 60 издадени книги и Мартин Маринов от Делиормана, и двамата – живи класици.

Работата ми като кмет на гр. Ардино бе малък отрязък от живота ми. Изкарах един мандат, но хората още помнят това време и съм чувал добри думи и оценки. Прекалената публичност не ми се нрави, така съм учен и възпитаван, да няма показност. За сметка на това, имах възможност и шанс да се срещам и общувам с най-големите български писатели и  поети, популярни филмови и театрални артисти, политици от висок ранг, хора на изкуството.

- Вярвате ли, че има справедливост?

- В едно общество ако няма справедливост и равнопоставеност, ако обикновения човек няма кой да го изслуша и да му помогне, то не може да е демократично. В последните 30 години на повърхността изплуваха много негативни явления, пренесени механично от Западния свят и се оказа, че народът ни не е готов за тази форма на държавност. Но и Западът, който ни се сочеше за пример, започна тежко да издиша.

- А истина…

- Ако един писател, адвокат или журналист не е на страната на истината, по-добре е да се оттегли в манастир или да се самоизолира на пустинен остров.

За истината трябва да се воюва ежедневно и безкомпромисно. Както се казва, ако те е страх от мечки, недей  да ходиш в гората. Писал съм разкази по повод действителни своеволия и извращения. Някои от разпозналите се герои ми звъняха да ме заплашват, но не се правя на герои. Времената са такива.

- Ще потопите ли нашите читатели в литературния свят на Страхил Алексиев?

- На в-к „Долина“, който, признавам си, не съм го чел, ще подаря с удоволствие и повече от един разказ и нека това да се счита като подадена, приятелска ръка.

В Казанлък съм бил няколко пъти, както и в Долината на тракийските владетели.

 

СИЛАТА

- Ей, чичка,къде се буташ…

Напористата, млада жена го гледаше нахално и с неприкрита досада:

- Ти не чуваш ли, не виждаш ли, дръпни се да мина…Уф, дъртак…

Високият, строен мъж не каза нищо. С елегантен жест намести тъмните си очила и закуцука към предната врата на автобуса.

Наперената хлапачка не можеше да знае, че преди години, при престрелка  с жестоки бандити, гранатата, хвърлена от тях щеше да се взриви  до случайно преминаваща в момента по тротоара майка с количка, но полковник Лазар Велев, без да се поколебае нито за мит, се бе хвърлил и я бе прикрил с тялото си. Жената и рожбата и бяха останали невредими, но полковникът получи множество сериозни наранявания. Тъпанчетата и на двете му уши се бяха спукали, а изстрелян от главорезите куршум се бе забил дълбоко в бедрото на левия му крак…

От взривната вълна, тротиловите частици и завихрилия се прахоляк, лявото му око бе безвъзвратно загубено…

Онова, което полковник Лазар Велев не знаеше бе, че безцеремонно нагрубилото го момиче е същото онова бебе, което той с риск за живота си преди седемнадесет години бе спасил…

АГЕНТЪТ НА ПРИРОДАТА

Защо го наричаха така, не знам. Дядо Витко във всички случаи беше интересен субект. Мнозина го имаха за чалнат, а децата подвикваха и подсвиркваха след него, наричаха го с обидни изрази.

Носеше омазнен каскет, който винаги слагаше на главата си с козирката на тила или встрани, над ухото. Беше селски говедар. Подкарваше кравите сутрин с невъобразима врява. На рамото му винаги имаше як кривак, но защо го носеше, и това не знам. Не бях го виждал никога да посяга с него на добиче. Вярно, размахваше го, удряше по земята и не спираше: „Де бре, бре, бре…айде, айде, айде…”. Ермо, да те вуци изеду, дека тръже липсач…”. „Лиляно, че ти строшим роговете задорицо проклета…”. „Петкано, ега те чумата тръшне, лиярко…”

И зиме и лете ходеше с дебели, вълнени чорапи, обут в оръфани гумени цървули.

Вероятно съм бил в шести или седми клас. През лятната ваканция в ония години на село нямаше кой да те остави да хойкаш на воля. Още на следващия ден татко ми връчваше стадото с овцете.

Един ден, в местността „Беловец” се засякохме с дядо Витко. Овчиците бяха запладнили под дебелата сянка на една висока, клонеста круша, а кравите се бяха кротнали и помежду ни се завърза непринуден разговор. От дума на дума стигнахме и до темата за войната. Оказа се, че дядо Витко е участвал в Първата фаза на Втората световна. Говореше си човекът напълно логично, подредено и разбираемо. Слушах го с огромно внимание и с пресъхнали устни. Изведнъж този невзрачен и чудноват човек се извиси в очите ми и като не знаех какво да кажа, го попитах убивал ли е човек и дали са го ранявали. Не знам, каза, стрелял съм по немците, но дали съм улучил някого, нямам представа. Сетне смъкна дрехите си до кръста, обърна се с гръб към мен и ме попита, виждаш ли. На мястото на лявата му плешка имаше голяма дупка. Преглътнах няколко пъти, виждайки за пръв път през краткия ми живот такова нещо и аха да повърна.

- Удари ме вражески шрапнел при оръдеен обстрел на немците при река Драва. Помислих тогава, че ми е откъсната ръката, целият потънах в кръв, шуртеше като фонтан. Целият ми живот за секунди премина пред очите ми като на кинолента. Загубил съм съзнание, а когато се събудих, се видях в болница… Лекуваха ме близо месец, а след това ме изписаха и от болницата и от армията… Две години не можах да си служа с ръката, но полека, лека се отпусна. Такива ми ти работи дядовото…

Пред мен стоеше  жив участник във войната. За мен той вече не беше просто агентът на природата, а нещо много повече. В детските ми очи той беше герой.

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co