Понякога духът на една страна не се разбира от статистики, а от изреченията на хората. Напоследък в България най-често се чува едно изречение: „Това не е нормално.“
Хората, които чакат пред съдилищата, родителите пред училищните врати, всеки, на когото му се налага да има работа с държавата — всички споделят едно и също чувство: умора… и тиха носталгия.
Носталгия по нещо просто: държава, в която не ти трябва връзка, в която не търсиш „човек“, в която не се чувстваш малък, когато прекрачиш прага на институция. Накратко — нормална държава.
Призивът на президента Румен Радев „Нека заедно нормализираме държавата“ намира силен отзвук точно по тази причина. Тези думи докосват не идеологически спорове, а тежестта на ежедневието. Преди въпроса „ляво или дясно“, поставят въпроса „работи ли или не работи?“.
Какво ни напомня 1989 година
Падането на Берлинската стена не беше просто срив на бетон и тел. То беше материализация на вярата на хората, че е възможен друг ред. Вълната на промяната в Източна Европа отвори затворени врати. Но историята ни научи и на друго: по-лесно е да събориш стените, отколкото да изградиш стабилен ред след това.
Днешното желание за промяна в България напомня надеждата от онези дни. Но този път очакването не е само да се разруши, а да се продължи след разрушаването. Да се изправят институциите, да се поставят правилата над личностите, държавата да стане еднаква за всички.
Привлекателността на „спасителя“
Когато обществото е уморено, хората търсят проста история: някой да дойде и да оправи нещата. Това е човешко. Надеждата, насочена към Радев, донякъде идва оттук. Но може би по-важното е не какво ще направи един човек, а какво всички ние искаме да се промени.
Независима съдебна система.
Държавна администрация, работеща по заслуги.
Политика с отчетност.
Равноправно гражданство.
Това не са обещания на личност, а на система.
Мълчанието на негласуващите
Хората, които не отиват до урните, често са хора, изгубили надежда. Това, което може да ги върне, не са лозунги, а усещането за доверие. Вярата, че гласът им има значение. Когато тази вяра се върне, се връща и енергията на обществото.
Равноправието — най-дълбоката нужда
В деня, в който всеки български гражданин — независимо от произход, език или вяра — усеща, че има еднакви права, започва истинската нормализация. Когато държавата не е „на някого“, тя става на всички.
Последни думи
Надеждата, която днес се свързва с името на Румен Радев, е повече от вяра в един човек. Това е името на копнежа по нормален живот.
И може би историята няма да запомни този период като история за „спасител“, а като разказ за едно общество, решило заедно да се изправи.
Защото истинският спасител не е едно име,
а общата воля на милиони хора, които споделят една и съща мечта.
Рафет Улутюрк
