Няма идеология, която да е реализирана днес, няма. Помня, че първите години на демокрацията казваха – Ама къде е победил социализмът? Питам аз –Къде е победил капитализмът? Даже в тези колониални страни, които днес ги сочим непрекъснато за пример има ужасяващи несправедливости. Но да не би капитализмът да е победил в Бангладеш или в Судан? Там също е капитализъм. Няма нито една програма, която да е реализирана ¾, не казвам изцяло, от своята първоначална програма. Нали знаете, какво е християнството в ранните векове. Теолозите спорят дали Исус е притежавал дрехите-парцали, с които са го разпънали. Какво общо има това с банката на Ватикана, с пръстените на кардиналите, които са по 200 000 евро единия и прочие... Така че, всяка една идея и идеология, чрез своите лидери, търпи една негативна еволюция често пъти до израждане, често пъти до пълно отрицание. Съвсем друга е идеята, че християнството става велика религия, философия и идея, чрез изкуството. Хората са имали потребност да възпеят едно страдание. И тук се връщаме пак до лидерите – да усетиш собствения си климът. Исус Христос, във времена на брутално насилие казва – “Аз ви обичам. Аз ще ви измия краката. Аз ви давам едната си риза. Аз не укорявам грешницата, аз церя болните, аз възкресявам мъртвите ...” Това е все едно сега, един милионер да започне да раздава пари на улицата и да казва – “Целувам ви, обичам ви ...” и прочие.
Представяте ли си например, как един Ганди, той е наш маркер по вид, по поведение, по изказ и прочие, Ганди повежда милиони в Индия с идеята за непротивене на злото. Но той усеща, че вече революционните борби, насилието, е компрометирано, че насилието не носи нищо. Той е свидетел на следвоенното развитие на Европа, когато една справедлива кауза побеждава, за да стане още по-Несправедлива.
В този смисъл, много е важно да усетиш какво се харесва във времето, като кауза, като поведение, като език.
В България, след прехода, ние не можахме да излъчим дори и един истински злодей, остави благородник, ние и злодей не можахме да излъчим.
Предварително натрупаният престиж
Виктор Юго – депутат в Сената, нищо особено като депутатско поведение. Стават априлските кланета, той не знае, човекът, изобщо къде е България, не знае че става дума за България. През това време експерти, външни министри, дипломати, журналисти казват – “Там има едно въстание....в България...” Той скача и казва: “Да се замислим. Жителите на едно село Батак в Сърбия са станали четници ......” Всички го казват преди това. Но обществото чува него, когато той го казва, той, дето хабер си няма за какво става дума. Да, той го казва, но какво има преди това – има дълго трупан опит. Както днес един футболист или тенис звезда рекламира шампоан и ние започваме всички да го употребяваме, така преди това има един предварително натрупан престиж, който е свързан с каризмата, с това, че ти си изпреварил другите. Че, нима не е ясно, че Панайот Волов е бил по-интелигентен от Георги Бенковски, нима не е ясно, че Каравелов е по-добър демократ от Стамболов? Но политикът трябва да вземе дръзко решение и често пъти са го взимали малко за смотаняк. Знаете, че когато Захари Стоянов, когато го съдят турците, яде гнили краставици и вика “Кво” ....! Шушумишко поведение, но след това, ние имаме “Записките...”, имаме портретите на Ботев и на Левски, имаме закъснялата книга “Превратът”. Докато Бачо Киро се правел на ербап и турците го клъцват. Значи всичко е въпрос на равновесие, това според мен е другото основно качество на един мотиватор.
Приключение с неизвестен край...
Все пак, трябва да знаем, че комуникацията, начинът по който ти предаваш посланията си е много важен. Защото идеята, че казваш нещо, особено в онези времена, когато мълвата е била основният източник на информацията. Мълвата е била страшно нещо, много по-страшно от телевизията. Например – носи се мълва, че в Гетсиманската градина в Иерусалим има пророк. И нали знаете това как лавинообразно се предава... и става така, че след 5 века, това стига до Нова Зеландия, до Мексико, до Австралия, до Скандинавия. А всичко започва с една мълва. Всичко зависи от комуникацията.
Така че, да станеш лидер, не е наука. Това е дарба, развита при успешни обстоятелства и най-вече среда. До голяма степен, това е и приключение с неизвестен край.
Но най-страшно е, когато живееш в условно безвремие. Където свободата да избираш, дори да има такава, нищо не означава, защото няма какво и от кого да избираш – няма. 15 кандидат депутати, 10 кандидат министри, 3 кандидат президенти и ни един не става. Това е драмата. Но това не е упрек към тях, а упрек към нас. Защото не лидерите правят хората, а хората правят лидерите.
