От къде чух за Божана Апостолова ли? Който ме познава поне малко, знае, че не съм почитател на поезията по принцип. Но както обикновено по някаква случайност в ръцете ми преди много години попадна стихосбирка на Апостолова. И няма да забравя част от едно стихотворение нейно, което прочетох тогава: „… а птиците с трохи се хранят”.

 Ето, че съдбата реши да доведе Божана Апостолова в Казанлък. А може би името на съдбата е музей „Чудомир”, по чиято покана поетесата и издател на българска художествена литература (и нищо друго, както сама Апостолова натърти) дойде в Града на розите. Първото ми впечатление от Апостолова бе леко притеснение, тъй като маниерът на поетесата и държанието й пред публиката бяха прекалено твърди, а приказките й някак нетърпящи възражение, дори и на човек да му се прииска да каже нещо „на въпреки”. Божана Апостолова отдели страшно много време на това как е постигнала немалкото успехи в своя живот, сподели и за своето нерадостно детство. И в думите й личеше, че онова 9-годишно полусираче, израснало без баща все още живее в нея, стиснало зъби, навирило носле и стиснало юмруци в борбата си не само за оцеляване, а и в стремежа да бъде забелязано. Е, както всички знаем, Апостолова отдавна е „забелязана”.

 Срещата на Божана Апостолова с казанлъчани бе много емоционална. Поетесата показа, че нейната сила е в нейната слабост. Божана Апостолова показа, че човек може да бъде едновременно твърд и отстояващ своите позиции и същевременно с това да запази своята човечност и духовност.  Духовността впрочем е движеща сила за Апостолова, както самата тя каза: „В едно бездуховно време аз се боря за духовност”. И това е така, фактът, че е издала книги на 1400 български автори е едно от доказателствата. Апостолова във вчерашната вечер сподели, че самата тя е почнала да пише стихове (без дори да е наясно какво е стихотворение) едва на 8-9 – годишна възраст, водена от желанието си да бъде „забелязана”.

 Срещата с казанлъчани и гости на града не се размина без сълзи както от страна на поетесата, така и от страна на нейната публика. А и как иначе, когато голяма част от стиховете на поетесата са писани сред сълзи, както Апостолова поясни. Поетесата и издател на българска художествена литература каза още, че всяко нейно стихотворение извира „отвътре” и появата му често е внезапна.

 Сред стихотворенията, които в края на срещата, състояла се в ЛХМ”Чудомир”, поетесата рецитира, бяха „А уж е толкова естествено”; „Сълза на заем”; „Остарелите момчета”, „Както си стоя”… и естествено, стихотворението, посветено на нейния баща, отишъл си от света на 33 години:

Баща ми умря на 33

Ще се хвана за ръба на мрака

и ще се изтегля нагоре,

към наднебесното сияние.

Там ме очаква баща ми.

Милостиви Боже,

най-сетне ще мога да кажа

„татко!“

... на мъж,

два пъти по-млад от мене.