– С какво се занимава Боряна днес?

– Почти 4 години съм трудотерапевт. Много обичам работата си, много е интересна и провокира и моето израстване. Най-трудното е да се изясни какво трябва да се прави, върху какво да се работи, защото комбинацията от увреждания, характер, ниво на фината моторика, стереотипи, потенциал, таланти и интереси при всеки е различна. Налага се да се задават много въпроси, да се чете, да се наблюдава, да се пробват варианти, за да видиш кое ще проработи. Случвало ми се е и да се отчайвам напълно, и да проявявам необичайно голямо търпение в работата си.

– Смяташ ли, че помагаш на хората, с които работиш?

– За да преценя доколко и за кое съм помогнала в дългосрочен план, би трябвало да мога да наблюдавам учениците си в ежедневието им, да видя какво продължават да практикуват от това, което сме учили. А нямам тази възможност и вече не работя с тях. Могат да преценят родителите и тези, които са в редовен контакт с тях. Имам надежди – че Ганка и Ирина четат сами, че Стефан се движи сам повече и дори кавалерства на майка си, че Михаела провежда самостоятелни занимания за зрителна рехабилитация и инструктира Стефан при гимнастиката. Ако правят дори само това, то би означавало доста. От свършената работа и от учениците си обаче съм напълно удовлетворена. Те ме слушаха и аз слушах тях. Резултатите бяха налице и беше забавно.

На снимката: Младежите от СНЦ”Бъдеще за децата с увреждания” – Казанлък

– Какви мероприятия и значими събития от твоята работа няма да забравиш никога?

– Наистина страхотни неща направихме в Сдружение „Бъдеще за децата с увреждания”, които позволиха на децата да покажат силните си страни. Например: Вълшебен ден за болното дете, филмите „Исполин” и „Изгревът на воина”, пиесата „Котето, което спаси света”, книгата „Приказки за приятели”, участието на отбора ни по конна езда на Спешъл Олимпикс, участието в Похода на свободата в Страсбург, Световният ден на предизвикателството, пленерите със школа „Ренина” в Боженци, Созопол и Копривщица – те са сред най-прекрасните ми спомени. Бяха велики мигове…

На снимката: Младежите от СНЦ”Бъдеще за децата с увреждания” – Казанлък

– Какво се прави за хората със специални потребности в Казанлък?

„Когато има сърце, отговорност и решимост да даваш, може да се постигне и много повече от очакваното” 

– Хората в тази сфера работят много динамично и търсят синхрон с променящите се нужди. Рампите ги виждат всички, достъпните тротоарни площи също ги виждат. Дневният център за възрастни хора с увреждания започна работа през ноември, наред с Центъра за рехабилитация и интеграция на деца с увреждания. Знам за центрове, където ще бъдат настанени децата с увреждания от институциите. Мисли се как да се избегне рискът новите услуги да се превърнат в мини-институции, така че хората със специфични потребности наистина да се включват в реалния живот. Накратко – прави се много и в широк спектър – от търсене на програми и финансиране на услуги, до изработване на артикули за коледен базар. Прави се всичко, което е възможно и може би и повече от възможното. Когато има сърце, отговорност и решимост да даваш, може да се постигне и много повече от очакваното, то се прави често пред очите ми. Има го обаче и от другата страна – на хората със специални потребности. Един пример: това лято Красимира Димитрова говори с нашите младежи за необходимостта да даваш. След това Ирина и Ганка станаха доброволки в Дневния център за деца с увреждания. Те са от хората, които наистина „даряват себе си в замяна” и аз се гордея с тях . Какъвто и да си – със/без специални потребности – има ли го сърцето, има го и другото.

– Ти самата си човек със специални потребности. Смяташ ли се за по-различна от останалите?

– Изобщо не съм по-различна. Просто имам дефицити. Не ми достигат зрителни и слухови рецептори и това е всичко. Въпрос на експедитивност, бих казала – да се открият и реализират начини за максимално компенсиране на слуховата и зрителната загуба. За това се работи в Националната асоциация на сляпо-глухите в България.

– Как те приема обществото?

– Ако хората не ме познават, те се притесняват и не са наясно как точно да постъпят – не могат да преценят доколко виждам и доколко чувам. Често се опитват да ми говорят на ухото, например. Аз също се притеснявам. Затова услугата лична помощ е толкова важна за мен и такива като мен – ако имаш интерпретатор-придружител, това би спестило всякакво объркване и неудобство за всички. С тези, които ме познават, общуваме безпроблемно. А с интерпретатор на ниво съм в реално време.

– Кога обществото ще приеме хората със специални потребности според теб?

„Обществото ще приеме тези хора, когато се съгласи да им даде възможност да дават и дори го изисква от тях, според възможностите им, вместо да ги блокира в позиция на пасивно приемащи.” 

– Когато се съгласи да им даде възможност да дават и дори го изисква от тях, според възможностите им, вместо да ги блокира в позиция на пасивно приемащи. Например, колегата ми Митко, който е със синдром на Уилямс, дава дори много от себе си. Не си седи вкъщи „на отглеждане” – работи и това всеки може да го види.

– Това един „различен” човек да бъде приет от обществото не зависи ли и от самия него?

– Простият отговор е: много зависи от него. Ала също толкова зависи от обществото, държавността, от семейната среда. Стереотипът на обгрижването е все още много мощен и блокира нещата в масов мащаб. Резултатът е силно зависима личност – като да живееш в стая, пълна с памук и от теб да се очаква да се държиш нормално. Личността деградира, фината моторика сред всичкия този памук се стопява, потенциалът, духът отиват на кино. Ходи, че дай някакъв принос… От друга страна – ако си мързелив, гледаш да минеш метър, третираш околните като обслужващ персонал и не показваш никакво старание – смятай.

– Много се говори за приемане на гледната точка и на хората със специални потребности, когато се взимат решения относно техния живот. Трябва ли след като се иска тяхното мнение, те да бъдат отговорни за своите действия и постъпки в някаква степен?

– Още един сложен въпрос. Самите хора със специални потребности не са единодушни относно гледната си точка. Ако попиташ човека от стаята, пълна с памук, ще ти каже едно, ако попиташ юриста с електрическата инвалидна количка, ще ти каже съвсем друго Има си стереотип, има и надрастване на стереотипа. Затова е нужен европейски набор от социални услуги – това е работа на правителството. А на всички останали ни е нужно европейско мислене. И това вече е наша лична работа. И отговорност.

– Каква е цената на оцеляването на хората със специални потребности в днешното общество? Какви трудности срещаш, с какво се бориш?

– Цената на съществуването – така е по-точно казано – е дозата изолация и зависимост. Можеш да си в стая, пълна с хора и да си изолиран тотално. Това просто трябва да се изтърпи. Трудностите… моите трудности са в това, да разбера кое е правилното в работата ми, кое ще даде нужния резултат. Много е важно! А с какво се боря… със себе си. За търпение, за постоянство, за довеждане на нещата докрай, за даване, за дисциплина, за точност.

Светла Димова

/Интервюто е публикувано във в. "Долина" през декември 2014г. по повод 3-ти декември - Международният ден на хората с увреждания. През 1992 г. Генералната асамблея на ООН обявява този ден за международен ден на хората с увреждания. Неговата цел е постоянно да мотивира политиците и институциите да предприемат по-ефективни действия, с които да се гарантира достъпът до общата архитектурна среда на хората с увреждания; достъпът до общообразователната система, до общия пазар на труда, до информация и до процесите на изработване и вземане на политически решения, които имат отношение към тях./