Наистина, ако някой си направи този труд да провери моето твърдение ще установи, че съм прав. Аз не знам защо е така, но художниците родени и творили в тази благословена долина наистина са поне двеста. Не знам защо е така - дори в градът на всички градове вечният Рим няма такава слава.
Да оставим тази статистика, но животът ни натрапва и друго. Поне четирима от тях са в първата десятка на вечния списък на най-добрите от българските художници: Дечко Узунов, Ненко Балкански, Иван Милев и Чудомир.
Е, след тази книга за Иван Пенков разбирам, че в първата десятка синовете на Розовата долина стават пет. Защото Иван Пенков заслужава тази чест. Ще си призная, че неговото творчество оставаше загадка за мен. Бях запленен повече от малкото картини и скици, които са останали от неговия приятел Иван Милев, с онази убеденост, която често кара почитателите да пренебрегват или да не търсят другите художници. Книгата на Милена Георгиева ми отвори очите за още един художник от Казанлък пред чието творчество, в края на краищата, заставаш с ръце по шевовете.
Ще призная, че книгата е толкова завладяваща, че ми се струва по-лесно да я преразкажа отколкото да дам оценката на този колоритен и въздействаш текст пълен със сюжети и образи, с личности и събития от един отминал век, но все още така близки до нас. Всъщност самите ние все още изпитваме върху себе си част от аромата на тези уж! минали години. Книга има целта да разкаже за времето на един човешки живот, но същността на този живот неизменно я води към разказа за самото време. Към една живописна картина за софийската бохема, която ражда  приказки за себе си в "житейската празничност" на столичните кафенета, но се труди усилено и успешно в своите ателиета.
Докато четях книгата не спирах да се питам каква би била съдбата на Иван Милев, сърдечния приятел на Иван Пенков, защото в един момент, в самото начало, те са толкова близки, дори Милена Георгиева подсказва, че между тях съществува и своеобразно преплитане на сюжети и герои. Само дето в живота няма условно наклонение. Иван Милев си тръгва твърде рано, а Иван Пенков продължава своя живот. И то пълнокръвно - скици, пейзажи, портрети се редуват с оформянето на изложби, щандове и павилиони в чужбина по време на различни международни форуми, където представя богатството на българското самобитно творчество. В същото време работа в театъра, където Иван Пенков е автор на сценографията и театралните костюми на множество пиеси от световни автори. Особено място заемат неговите стъклописи в Съдебната палата и Министерството на правосъдието в Българската народна банка, и съдебните палати в София и Русе, както и в българското посолство в Белград. Както и още редица постижения в приложното изкуство.
Наред с това в книгата е изследвана и неговата работа като преподавател в Академията в различни класове и различни специалности, родили прекрасни спомени в неговите студенти, за които са запазени последните страници на книгата. В същото време в своя дневник (1939/1957 г.) "Последната клечка кибрит" през 1940 година той казва: "Чудесно, Господа, и какво по.-хубаво от вашето образование! Висше, с'више, голяма работа е това, не е шега работа. А че цялата българска действителност плува в помията на това "висше" схващане за полу-образование без възпитание и че по всичките високи постове и катедри в страната ни се мъдри една дипломирана куха глава с вратовръзка - това не смущава никого, а най-малко господата от почитаемия академически съвет..." Надявам се, че разбирате защо днес това звучи удивително познато. Както виждате това показва, че Иван Пенков не е само бохемът от ателиетата, но и гражданинът, който не се колебае да вземе думата и да нарече нещата с истинските им имена. Иван Пенков всъщност е истински полемист в статиите си, тънък познавач на материята за която говори и неуморен разказвач.
Всъщност това е другата ми слабост към тази книга - прекрасният и образен език, който е притежавал Иван Пенков. Според мен Милена Георгиева много вярно е наблегнала на изключително богатото наследство от писаното слово на художника. Аз винаги съм твърдял, че когато един художник умее и да борави със словото нещата достигат върха на една сетивност, за която малцина могат даже да мечтаят. Ако прочетете писмата от Париж до съпругата му Мери и от Прага до неговия приятел Тодор Боров не може да не възкликнете: "Тук чувам гласа на Алеко!" Наистина в тези текстове ще познаете иронията и самоиронията на един истински естет, но и мъжеството на човека, който знае своето място под небето, без да се захласва пред чужди кумири и сантиментални илюзии за щастие.
Напротив, зад привидно насмешливите разсъждения за света и неговата направа се спотайва една невидима частица от битието на художника, която той не иска да споделя със света. Защото именно тази частица ни пази, за да не се стопим в провинциалната бездна на търсенето и догонването на световната слава, която едва ли е нужна на онзи, който знае на къде пътува.
Не знам дали Алеко Константинов е повлиял на художника, но във всички случаи върху Иван Пенков са влияли онази сърдечна искреност на българската бохема към която той не крие своята пристрастност, а често е и една от звездите на бохемските компании. Бохемски в истинския смисъл на тази дума прекрасно обяснен в главата за бохемството в първата половина на ХХ век. Неговите албуми и дневници нямат аналог в българската литература. Ако се помъчим да дадем оценка дали това са фигурални композиции, карикатури, приятелски писма с картинки  или просто кодовете на едно време и разгадаването на тези кодове от една неспокойна и очевидно "разнолика" душа. Често, на пръв поглед, насмешливи, но с онази приятелска усмивка, тези композиции на словото и образа са в хармония. Това много ми напомня фигуралните композиции на Чудомир с неговите "Нашенци" от "долния етаж" на вестник "Зора". Разбира се, тук става дума за някаква "далечна близост" ако приемете този израз, аз дори се изкушавам да потърся тази "близост" в казанлъшкия корен на двамата творци, защото казанлъшката ирония към света е уникална. Освен това не може и дума да става за някакво влияние, защото и двамата се развиват по едно и също време, според мен дори паралелно, но в различни коловози. Все едно, но успехът и при двамата е налице.
Трябва да признаем още нещо, за което да се поклоним на Милена Георгиева. Ако не беше този неин труд може би щяхме да познаем бохемските албуми, хумористичните текстове на Иван Пенков много по-късно или в друг, ограничен формат. Другата сполука е, че този труд е създаден от един изключителен познавач на материята в нейното развитие и многообразие. Тази книга респектира с познанията за Иван Пенков, времето от началото на ХХ век до 60-те години, както и неговото творчество. Книгата се отличава още със задълбочеността на изследванията и търсаческата упоритост на автора, както и с прекрасния език и топлота, което прави читателя съпричастен към темата.
Да се върнем към началото. Тази книга "Наздраве, маестро!" още веднъж ме убеди, че в тази долина остава една неразгадана тайна. Тази за художниците...
----------------------------
*"Наздраве маестро" - Книга за творческия път на художника Иван Пенков, автор Проф. д-р Милена Георгиева, Институт по изкуствознание към БАН; книгата е представена в Чудомировите празници 2013 в присъствието на синовете на художника Боян Пенков и Джони Пенков
Веселин Стоянов