Нямам предвид, че го владеят, използват или изучват.

Говорят го. ВМЕСТО български.

Виждам деца, ученици, младежи, които помежду си общуват на чужд език. Без никаква необходимост. Просто така - заради усещането за извън-тукашност, което това действие им осигурява. Седят в заведение или крачат важно из МОЛ-а, говорят силно, фалшиво и делово, държат се надменно – скрити зад чуждите думи, някак недосегаеми и отчуждени за всичко наоколо, само заради този език, който им дава усещане за надмощие над околните и ги понася в илюзията, че са чужденци. Когато пък някой избъбри нещо, което другите не разбират докрай, те му казват: “I do not understand you“, и тогава той тихо, срамежливо и бързо им обяснява на български, какво е искал да каже. После пак се гмурват в чуждия си език, сякаш там се усещат големи, значими и силни. 

Троян 2022 г. Родиха се в началото на пролетта, две черни и две черно-бели. Обитаваха междублоковото пространство зад пазара на Витекс (Болшевик), около кофите за боклук, около дървата на съседите. Децата на квартала. Всички ги хранехме, отраснаха за едно лято пред очите ни.

Най-големият (Хапльо) освен красавец, беше и с характер. Понякога се приземяваше от трафопоста  с летящ пирует, без да ползва асансьорните услуги на близкото дърво. Винаги избираше най-голямото парче плячка и докато лакомо нагъваше, оглеждаше кой от другите над какво мезе се труди със зъби, за да му го отмъкне. 

Първо убиха майка им. Едно кротко, мило и неугледно същество, почти без опашка от „хубавия” живот на улицата. Изпълняваше кротко и всеотдайно майчинската си роля, докато остана само кожа и кости. После, за награда,  някой я блъснал с кола.

Ще ви разкажа за Валентина Панова – председател на Конфедерацията на българските писатели /КБП/ - филиал Враца и регионален координатор. Ръководи литературен клуб „Арфа” в града. За втора година се срещам с нея след форума на Конфедерацията. Прекарваме заедно на морето, спим в една стая в общежитието.

И така! Приготви се за пътешествие, от което няма връщане! Не и такъв, какъвто си го започнал! Осмели се! Не заради себе си – заради НЕЯ!!!

Коя е ТЯ ли?... Да видим!

На какво си готов, в името на любовта? И за да вдигнем залога… На какво си готов в името на невъзможната любов? В името на онази, любов която няма бъдеще, а няма и минало, защото никога не се е случвала извън въображението ти, и вероятно никога няма да се случи, но… Но!!! Но я мечтаеш и си готов да я последваш през време, пространство и материя, да се изправиш пред всички богове (съвсем истински!!!), да отвориш войни и да жертваш цели светове без да очакваш нищо в замяна. Колко далеч би отишъл, колко дълго би държал надеждата жива… и какво ще направиш, когато надежда вече като че ли няма? Ще продължиш ли? Ще намериш ли сили и причина да последваш някого, който бяга от теб не просто в друг град и държава, а в друг свят? Не за да го имаш, а за да го спасиш... Или ще махнеш с ръка и ще забравиш, защото светът… този свят… ти предоставя толкова други, толкова по-достъпни възможности?...

          Да си призная честно, не бях забелязала странното хоби на мой ученик. Веднъж, по време на миналогодишното онлайн обучение, Ерен ми сподели, че сега има повече време да се занимава с любимите си неща, да майстори нещо от клечки, от сладоледени пръчки и метал. И когато аз попитах дали мога да видя творенията му, той с огромно задоволство ми заразправя за тях и ми показа някои.

Един необичаен творчески тандем - най-възрастният дебютант в Българската и световна литература, 98 годишният Кръстьо Рибаров и дъщеря му, писателката и актрисата Тоня Борисова – родственици на Захарий Стоянов, наскоро издадоха първата си обща книга „Нашенски зевзеци” – сборник хумористични разкази.

Приятели, завърнах се от Бургаската среща на Конфедерацията на Българските писатели с вдъхновяващото убеждение, че Българското Слово е все така живо, съхранява богатството на прелестния ни език, пази Паметта за Корените, талантливо проправя ярък Път от Светлина към Българската Бъдност!

Така е озаглавена новата книга на главния редактор на вестник „Нова Зора“, поета и белетриста Минчо Минчев. Тя силно ме заинтересува и  удовлетвори. Крепко се докосна до ценностната ми система. Освежи с нов полъх родолюбивите ми чувства към Майка България. Вдъхна ми вяра и кураж, че въпреки връхлетялата страната ни буря на разломното време, тя ще оцелее.