Срамуват се от българския език. Крият го, процеден тихо през зъби, с наведена ниско глава и бързо озъртане, сякаш е позорна отживелица, която ще разобличи туземците към кое племе и към коя земя всъщност принадлежат. Използват родния си език, като стара износена патерица. Като прогнила протеза – грозна и непотребна, заместила за кратка секунда и по неволя желаното високо и гордо общуване между „чужденци“. 

Българският език се смалява. Значи - смаляваме се ние самите. Не знам има ли нещо по-тъжно и страшно от доброволния отказ от идентичност. Проблемът с чуждата идентичност не е в това, че е чужда, а в това, че не е автентична. Децата на България, проговорили чуждия език преди български не са българи. Но те не са и чужденците, които бленуват, че са. За ужас на маниакалните им родители, а най-вече на самите тях - те са никакви. Независимо от глобалисткото им бъдеще, STEM паралелки, олимпиади по мениджмънт и предизвестените им кариери, далеч по света – те са и ще останат завинаги никакви, ничии, никъде.

Те винаги ще останат в нищото и самите те ще са нищо. 

Защото за душите няма протези. 

Няма нищо в прекършената душа.

Простете, задето не звуча празнично, позитивно, проевропейски и изобщо, че не съм сакрално забавен, но време е някой вече да им го каже! А болката и състраданието към клетите им души не е причина да се мълчи.

Чуйте ме и ако можете запомнете! Вие сте НИЩО!

Човек може да знае много езици, но може да чувства само на родния си език!

Да поискаш сам, без причина, да забравиш своя език, означава да се обезличиш до изчезване. Да обитаваш Родината си по целесъобразност, егоистично, пресметливо, бездушно, като наемател, в изчакване на мига, в който ще я напуснеш, за да заживееш пълноценно, но другаде - това е да си еничарин в родната си земя. Без корен, без памет, без обич. Само с ламтежа за кариера, слава, пари. 

Не знам, какво се е случило на някои млади българи, но знам със сигурност, какво са те. 

Те са нищо.

Нищо са тук, днес. 

Навсякъде и всякога ще бъдат пак нищо.  

Did you understand me? 

НИ-ЩО!

КЪМ РОДИНАТА

Н. Лилиев

Заглъхнал в безответната вселена,

плачът ти продължава да трепти.

Кому се молиш, майко вдъхновена,

сред ужаса на свойте самоти? 

Кому предаваш тая скръб велика

на своята безтрепетна душа,

и аз ли пръв, отгатнал й езика,

съзнавам, че пред тебе днес греша. 

Безцветен син на обезверен жребий,

с надежди мене ли облъхваш ти?

В гърди ми бий едно сърце по тебе,

безсилно твойта скръб да освести. 

И възроден, аз може би последен

поднасям своя чист и беден дар:

едно сърце, което слагам бледен

пред твоя свят и непознат олтар.

Пост на Янко Лозанов