Известната българска журналистка Йорданка Трополова, която и до днес е вярна на журналистическата професия апелира за постави барелеф на гениалния художник Иван Милев в Казанлък. Ето какво сподели и как аргументира апела си тя пред вестник „Долина”:

„Най-напред не мога да не споделя, че бях искрено зарадвана от оповестеното намерение на община Казанлък да превърне малка къща в центъра на града в музей на „Ахинора“,  който да приюти един от най-прекрасните и енигматични образи в българската портретна живопис.”, каза в началото на нашия раговор журналистиката Йорданка Трополова.  „Използвам случая да предложа като финал една идея, с горещата молба към всички казанлъчани да ме подкрепят: би било чудесно на фасадата на този дом да се постави барелеф на Иван Милев. Така художникът и неговият шедьовър  ще се съберат под един покрив и в един дом, който се надявам да се превърне в символ на естетическия човешки идеал за красота и съвършенство!”, апелира човека и журналист, до днес останал верен на Казанлък, на Павел баня – Йорданка Трополова.  

Ето какво разказва за гениалния художник Трополова, което по-един категоричен начин аргументира нейния апел:

Иван Милев и неговият недорисуван свят

Посвещава се на 125-годишнината от рождението

и 95-годишнината от смъртта на художника

     „Картините и хората си приличат по това, че е нужно да се отдалечиш от тях в пространството и времето, за да оцениш истинската им стойност. Това обяснява защо произведения на изобразителното изкуство, сътворени преди векове и останали  незабелязани от съвременниците си, сега се преоткриват и оценяват от света като шедьоври, а създателите им са обявени за гении.“ – Тази мисъл прекоси съзнанието ми когато прочетох впечатляващата новина, че в края на март т. г., в галерия „България“ на Българския културен институт в гр. Рим, е била открита самостоятелна изложба с 20 платна на казанлъшкия художник Иван Милев, организирана за първи път в чужбина и посрещната с възхита от италианската публика. Това международно признание е наистина достоен и заслужен триумф за вълшебния свят на „най-българския художник“, останал недорисуван заради трагично краткия му живот.  

За един  журналист е труден ангажимент да пише за личност, починала преди почти столетие – особено когато литературните източници по темата са твърде оскъдни.^* Затова ще се опитам, осланяйки се на спомени, споделяни от негови съвременници и близки и оценки на художествени критици, да пресъздам един словесен портрет на „русокъдрият създател на чудеса“ – както с обич са нарекли Иван Милев неговите приятели и  почитатели.

Разпнат между музите

И досега се спори дали Иван Милев е дошъл на бял свят като малкия Иисус – в овчарската къща на баща си в Казанлък или в селския му дом в Шипка. Но не това е най-важното. Съществени са многоликите дарби, заложени в гените му. И ако човек се запознае подробно с картините, поезията и прозата, сътворени от него, не може да не си каже с почуда, че поне няколко музи орисници – както тримата влъхви при новородения Спасител – са оставили даровете си в сиромашката му бебешка люлка. Дори и от оскъдният документален материал за живота и творчеството на Иван Милев  може да се отсъди със сигурност, че е бил дарен не само с очи и ръка на художник, но и с чувствителна душа, подвластна на изящната словесност. Затова са основателни предположенията, че в най-ранната си младост той буквално е бил „разпнат между музите“, колебаейки се на коя от тях да се посвети. "Неговото литературно наследство – дневникът му "По пътя на страданието", стиховете и прозата му, безценни като документ за духовния живот на художника – е било по същество недостъпно за изследователите и затова е останало без интерпретация" – пише д-р Ружа Маринска в студия, посветена на 100-годишнината от рождението на Иван Милев. А може би, запленени от картините му, те са подминали и оставили на заден план останалите посоки на неговото творчество? Кой знае? Прозата, която пише през лятото на 1917 г., когато е на фронта като военен художник, е най-доброто, излязло под неговото перо. А писмата му до приятели и близки имат стойността на есета. "Милев се увличаше и от поезията. Пишеше прочувствени стихове. Веднъж ми довери тетрадката си с лирично творчество. Някои ми харесаха – особено едно стихотворение "Адажио". Увличаше се и от театъра. С негово съдействие уреждахме художествени вечери в подземието или в канцеларията на щаба" – пише Ангел Георгиев, служил заедно с него на фронта. "Иван Милев беше в своите произведения повече поет, отколкото художник,“ – твърди  и Андрей Протич.

И все пак, когато през септември 1920 г. постъпва в академията, Иван Милев вече е направил своя окончателен избор. Отделни мемоарни страници свидетелстват, че той е бил вече напълно обсебен  и отдаден  на дарбата си да рисува, приема я като искра Божия, дар свише, но и като трънен венец, като бреме, което е призван и обречен да носи. Хора от близкото му обкръжение от това време, сочейки трите изложби, които той подрежда от пролетта до лятото на 1920 г. в Хасково, Габрово и в павилиона на Борисовата градина в София, са убедени – желанието му не само да рисува, но и да представя нарисуваното пред обществеността доказва, че той с все по-голямо увлечение се вживява и вярва в мисията си на художник.

Бедност, родила великолепие

По произход, по дух и съдба, Иван Милев е бил и до края на живота си остава син на най-отрудената част на народа ни, познал горчивия вкус на мизерията, глада и отчаянието, но с дух, извисен до облаците, подвластен на най-красиви и чисти човешки емоции и мечтания. Детството и младостта му минават в крайна бедност и мизерия. Обсебен от мечтата си да учи живопис, той пести всяка стотинка и дори вече като учител не смее да си купи обувки, а ходи с налъми. За битието му като студент Иван Мирчев си спомня: "В София Милев бе взел под наем една ръчна двуколка и продаваше зарзават из крайните улици на града. Помня, че главната му храна беше хляб и чай. И това всеки ден. Беше се превърнал в живи мощи. Трябва на всяка цена да стана художник, ако ще би да загина от глад – говореше той глухо като на себе си." Карикатуристът Илия Бешков пък пише следното: "Той беше бледен, смешно зле облечен. Някаква правда като аура обвиваше слабото му безрадостно тяло. Той сам приличаше в лицето на хубав къдрав овен, а в красотата на очите му имаше агнешка невинност и жертвеност. Живеехме заедно. На две крачки от него, на другото легло, аз рисувах безпощадни карикатури, които той поглеждаше с невинно учудване. Аз пък – не зная защо – плачех от умиление пред неговите работи." Но мизерията не убива творческия дух на Иван Милев, нито го превръща в търговец, готов да принизи изкуството си до халтура, от която да печели. Нещо повече – той ревнува картините си, не му се ще да ги продава, трудно се разделя с тях и е безкомпромисен в естетическите си критерии – за нищо на света не е склонен да ги престъпи и се продаде за пари. Съвременниците му от Казанлък разказват следния случай: милионерът Папазов – един от богатите розотърговци – го преследва дълго време с молба да нарисува портрет на съпругата му. "Абе ти си болен от охтика, давам ти един милион да нарисуваш жена ми и с тези пари да отидеш да се лекуваш" – предлага богаташът. Но художникът категорично отказва без да спести на амбициозния съпруг нелицеприятната си оценка, че дамата е неподходяща за модел.

„Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк!" – неведнъж този негов вопъл е поразявал приятелите му и някои от тях се опитват да открият обяснение за това противоречие в картините му. От една страна, той обича бедните, рисува представители на бедния народ, от друга – в много от картините си внася невероятен разкош и ориенталска пищност. "Моят свят е приказен: всеки ден носи нови цветя, всяка нощ носи нови светове" – изповядва той в писмо до Анна Пашова – негов душеприказчик. И кой би си позволил да попречи на него – родения и прекарал младостта си в мизерия – да даде свобода поне на въображението си и да нарисува на платното всичко онова, за което копнее душата му? Милев проявява невероятна интуиция за излъчването и духовния свят на моделите си – изписва ги на фона на декор и в облекла на герои от някаква своя приказка за тях. Типичен пример е великолепният портрет на писателката Анна Каменова, съпруга на казанлъчанина Петко Стайнов – дългогодишен български дипломат. В едно свое интервю тя споделя, че е позирала в обикновена дреха и е била изумена да се види нарисувана като горда болярка или източна принцеса – облечена в тежка багреница, със скъпоценни пръстени на изящните ръце – оцветена и осветена от творческата фантазия на художника. Аз имах щастието да я познавам лично. Макар и в напреднала възраст, тя излъчваше впечатляващо благородство, достойнство и финес, които Милев безпогрешно бе доловил и успял да изобрази по възможно най-яркия начин. Неслучайно този портрет е сочен като емблематичен за неговото творчество и го характеризира като представител на българския сецесион.

     Иван Милев се стреми да преобразява и всичко край себе си, за да е в хармония с красотата на вътрешния му свят. Ще цитирам спомен на казанлъчанина Дечко Матеев за епизод от живота на художника, когато в лятото на 1924 г. той отива да летува на гара Борущица, известна с подходящия си климат за гръдоболни. Наема на хълма малка недовършена кирпичена стаичка без врата и след няколко дни кани Матеев да го посети. "На вратата беше провесена черга, повдигнах я леко, влязох и ахнах. Пред мен се откри нещо невиждано, феерично и приказно! Таванът, през който по-рано се виждаха гредите и керемидите, сега представляваше един тъмносин небосвод, обсипан със звезди от златен варак, на който блестяха Зорницата и полумесецът. Облаци, колесници, хвърчащи коне, фантастични планини със сини, жълти, кафяви багри. По стените нарисувани коли с ритли, волове, жътвари, овчари, овце. Камината – превърната в двери, в дъното й – Разпятието Христово. От двете й страни нарисувани мадони и паж с жезъл. По издадената й част като гирлянди висяха прилепи, а между тях кукумявки със свити елипсовидни очи, прорязани с ивици златен варак. На веригата в камината висеше малко бакърено котле. Не смеех да помръдна, като гледах тази вълшебна картинна галерия!"

По същия начин, след като се жени за оперната певица Катя Наумова и заживява в дома й на ул. "Гурко" 34, той изписва стените на стаята, в която живеят. Вероятно той – талантливият по-късно сценографист – се е стремял да впише семплото си битие в декор, който би му позволил да се чувства комфортно, в хармония със себе си и мечтите си. Тази негова същност може би най-точно е доловил и описва Сирак Скитник след смъртта на художника: "През земята ни мина болярин – богат, самонадеян и смел. Тежко имане носеше той, наследено от далечни, забравени прадеди – девет ковани сандъка с одежди, везани със злато и слънце, девет чемширови ракли с нанизи, топени в баграта на първата дъга, една златокована ръка, една жадна душа, живяла някога в дъното на коралово море, и едно неспокойно сърце... –  тъй би трябвало да почва приказката за Иван Милев..."

Оценки за художественото му наследство     

„Толкова голямо беше дарованието му, че той дори приживе – тъй необикновено за нашата действителност – бе забелязан и ценен! – възкликва в друг свой спомен писателката Анна Каменова. – Всяка негова картина е една народна песен – нерадостна песен, какъвто е и животът на нашия народ. Скръбната съдба, която се е надвесила от векове над нашата земя, се бе сплела в неговите сънища и видения." Наистина в най-ранните творби на Иван Милев сюжетите, багрите, настроенията се градят на народния дух, на народните приказки, песни и легенди, на красотата на българската природа. Неговите основни герои са овчари, гъдулари, гайдари, кавалджии, приказни герои – Крали Марко, литнал на буйния си кон, "Змейова сватба", "Слънчева женитба"...

„Колкото и наивни, фантастично-отвлечени и отдалечени от днешната действителност да са творбите на неговия самороден и не успял да достигне своята зрялост и блясък талант, то може би пред платната на нито един друг художник българското сърце не трепва с такова умиление, разпознало корените на родословието си, приказките от детството си, обаятелните герои от народните ни песни, мистицизма на обредите, изворите на богатата българска душевност“ – това е основанието още приживе Иван Милев да бъде припознат от специалистите като „най-българският художник“!

     Но постепенно неговото изкуство еволюира към по-реални социални сюжети. И това му развитие като творец може да бъде разбрано само ако се разглежда в контекста на едни от най-трудните и драматични години в живота на България след Освобождението – второто и третото десетилетие на ХХ в. Три последователни войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна – оставят хиляди вдовици и сираци, обричат на мизерия народа ни. Към черните вдовишки забрадки и прокудените от изконно българските земи бежанци се прибавят жертвите от преврата и погромите след Септемврийското въстание през 1923 г., на терора след атентата в храм "Света Неделя" през април 1925 г. И чувствителната душа на художника не може да не откликне на  социалните трусове. Жестокостта на реалния живот нахлува в сюжетите му, измествайки тяхната приказна невинност. Под четката му оживяват разтърсващите с драматизма си картини – "Нашите майки все в черно ходят",  "Разпятие", "Септември 23", "Пиета", "Шуми Марица окървавена"…

"В десетина години се побира цялото невъобразимо по богатство на идеи и насоки творчество на художника – пише д-р Ружа Маринска... – това, което за другите е начало, за него е всичко. И това всичко е достатъчно да го оценим като най-оригиналната и значителна фигура в българското изкуство от 20-те години... Без творчеството на Иван Милев европейският модернизъм би останал по-беден..."

        За съжаление едни от най-хубавите му творби са изчезнали, други – разпилени, а част от най-стойностните му стенописи – унищожени по време на бомбардировките в София. „Чест прави на Съюза на българските художници, на Националната художествена галерия и на земляците на Иван Милев от Казанлък, че не са позволили художникът и картините му да бъдат забравени. След неговата смърт са уреждани почти толкова изложби, колкото той е успял да покаже през целия си живот!“ – отбелязват биографите му. По ирония на съдбата, в деня на смъртта си художникът получава покана да изложи свои картини в галерията на Дрезден – едно закъсняло международно признание, което остава като утеха за опечалените му близки и приятели...

                                    Шедьовърът „Ахинора“

     През 1926 г. – може би предусетил близкия си край, – Иван Милев лично дарява на художествената галерия в гр. Казанлък загадъчния женски портрет „Ахинора“, наречен на легендарната съпруга на хан Аспарух. Очевидно някакъв дълбок, известен само нему мотив, е продиктувал порива му да завещае за притежание на родния си град тази своя любима творба.

=========================================================                          

*– Изключителна благодарност дължа на покойния вече Пеньо Терзиев, който ми помогна с ценни  материали и съвети, когато преди повече от 15 години дръзнах за пръв път да пиша  за живота и творчеството на Иван Милев.

Бележка на редакцията: Екипът на вестник „Долина” прегръща идеята на нашия колега Йорданка Трополова и се присъединява към апела за поставяне на барелеф на Иван Милев в Казанлък

Не позволиха на руския външен министър Лавров да прелети над България в посока Белград. Европа го била включила в един забранителен черен списък. То не е като преди  23 години, когато бяха въздушните удари на НАТО над Сърбия, а България пусна натовските самолети да прелетят над нея и да бомбардират същия Белград. Онова бяха благородни демократични бомби, а Лавров сега какво – тръгнал бил да води дипломатически беседи! 

В същия ден украинският посланик с особеното име Москаленко, който преди това ни нареждаше как да наричаме улиците си,  ни заповяда (с нота!) да му дадем оръжие, изреждайки пред целокупния наш народ искани под брой гаубици и ракетни системи. Никой не го попита откъде има информация за въоръженията ни, която е държавна тайна, никой не го обвини в шпионаж и не поиска той незабавно да бъде отзован. 

Вместо това обаче ни спряха руските телевизии, щото така искала Европа.  И толкова се престараха, че ликвидираха и руския Канал 1, който е извън списъка с европейските санкции. И когато възмутените българи строшиха телефоните на операторите, оттам им отговориха, че проблемът бил технически. Някой да им вярва? Добре дошли в министерството на Истината – спускат ти из телевизии, вестници, агенции и сайтове блъфовете на Зеленски и нищо друго! Мълчи и не разсъждавай! „Кой е казал, че Оруел е утопия“, коментираха  в мрежата. Какво тук значат някакво си право на информираност, някаква демокрация и някаква свобода на словото.  САЩ и зомбираните европейските висши чиновници ги ликвидираха. Възседнали са земното кълбо и точат пелин за здравето на  Пентагона, както би казал Ботев.  Впрочем, памфлетите на Ботев отдавна ги изхвърлиха от учебните програми на българските училища. Големият брат не ги харесва. Макрон пък си каза направо: е, има бандеровци с фашистки прояви в Украйна, но ние трябва да защитаваме нашите ценности от Русия. Кои ценности?! 

До скоро смятах да напиша няколко думи за историята на опустошителната поредна национална катастрофа, която преживява днес българския народ, за 30-годишното разграбване на активите на българската държава, за ролята на БСП в този процес и т.н. Днес, може да загатна за тези наболели теми в някои от съжденията си, но като цяло смятам, че е редно да напиша няколко думи за надвисналата заплаха над Родината ни.

Книгата събира най-интересното от кореспонденцията му с Мара Белчева