Известната българска журналистка Йорданка Трополова, която и до днес е вярна на журналистическата професия апелира за постави барелеф на гениалния художник Иван Милев в Казанлък. Ето какво сподели и как аргументира апела си тя пред вестник „Долина”:

„Най-напред не мога да не споделя, че бях искрено зарадвана от оповестеното намерение на община Казанлък да превърне малка къща в центъра на града в музей на „Ахинора“,  който да приюти един от най-прекрасните и енигматични образи в българската портретна живопис.”, каза в началото на нашия раговор журналистиката Йорданка Трополова.  „Използвам случая да предложа като финал една идея, с горещата молба към всички казанлъчани да ме подкрепят: би било чудесно на фасадата на този дом да се постави барелеф на Иван Милев. Така художникът и неговият шедьовър  ще се съберат под един покрив и в един дом, който се надявам да се превърне в символ на естетическия човешки идеал за красота и съвършенство!”, апелира човека и журналист, до днес останал верен на Казанлък, на Павел баня – Йорданка Трополова.  

Ето какво разказва за гениалния художник Трополова, което по-един категоричен начин аргументира нейния апел:

Иван Милев и неговият недорисуван свят

Посвещава се на 125-годишнината от рождението

и 95-годишнината от смъртта на художника

     „Картините и хората си приличат по това, че е нужно да се отдалечиш от тях в пространството и времето, за да оцениш истинската им стойност. Това обяснява защо произведения на изобразителното изкуство, сътворени преди векове и останали  незабелязани от съвременниците си, сега се преоткриват и оценяват от света като шедьоври, а създателите им са обявени за гении.“ – Тази мисъл прекоси съзнанието ми когато прочетох впечатляващата новина, че в края на март т. г., в галерия „България“ на Българския културен институт в гр. Рим, е била открита самостоятелна изложба с 20 платна на казанлъшкия художник Иван Милев, организирана за първи път в чужбина и посрещната с възхита от италианската публика. Това международно признание е наистина достоен и заслужен триумф за вълшебния свят на „най-българския художник“, останал недорисуван заради трагично краткия му живот.  

За един  журналист е труден ангажимент да пише за личност, починала преди почти столетие – особено когато литературните източници по темата са твърде оскъдни.^* Затова ще се опитам, осланяйки се на спомени, споделяни от негови съвременници и близки и оценки на художествени критици, да пресъздам един словесен портрет на „русокъдрият създател на чудеса“ – както с обич са нарекли Иван Милев неговите приятели и  почитатели.

Разпнат между музите

И досега се спори дали Иван Милев е дошъл на бял свят като малкия Иисус – в овчарската къща на баща си в Казанлък или в селския му дом в Шипка. Но не това е най-важното. Съществени са многоликите дарби, заложени в гените му. И ако човек се запознае подробно с картините, поезията и прозата, сътворени от него, не може да не си каже с почуда, че поне няколко музи орисници – както тримата влъхви при новородения Спасител – са оставили даровете си в сиромашката му бебешка люлка. Дори и от оскъдният документален материал за живота и творчеството на Иван Милев  може да се отсъди със сигурност, че е бил дарен не само с очи и ръка на художник, но и с чувствителна душа, подвластна на изящната словесност. Затова са основателни предположенията, че в най-ранната си младост той буквално е бил „разпнат между музите“, колебаейки се на коя от тях да се посвети. "Неговото литературно наследство – дневникът му "По пътя на страданието", стиховете и прозата му, безценни като документ за духовния живот на художника – е било по същество недостъпно за изследователите и затова е останало без интерпретация" – пише д-р Ружа Маринска в студия, посветена на 100-годишнината от рождението на Иван Милев. А може би, запленени от картините му, те са подминали и оставили на заден план останалите посоки на неговото творчество? Кой знае? Прозата, която пише през лятото на 1917 г., когато е на фронта като военен художник, е най-доброто, излязло под неговото перо. А писмата му до приятели и близки имат стойността на есета. "Милев се увличаше и от поезията. Пишеше прочувствени стихове. Веднъж ми довери тетрадката си с лирично творчество. Някои ми харесаха – особено едно стихотворение "Адажио". Увличаше се и от театъра. С негово съдействие уреждахме художествени вечери в подземието или в канцеларията на щаба" – пише Ангел Георгиев, служил заедно с него на фронта. "Иван Милев беше в своите произведения повече поет, отколкото художник,“ – твърди  и Андрей Протич.

И все пак, когато през септември 1920 г. постъпва в академията, Иван Милев вече е направил своя окончателен избор. Отделни мемоарни страници свидетелстват, че той е бил вече напълно обсебен  и отдаден  на дарбата си да рисува, приема я като искра Божия, дар свише, но и като трънен венец, като бреме, което е призван и обречен да носи. Хора от близкото му обкръжение от това време, сочейки трите изложби, които той подрежда от пролетта до лятото на 1920 г. в Хасково, Габрово и в павилиона на Борисовата градина в София, са убедени – желанието му не само да рисува, но и да представя нарисуваното пред обществеността доказва, че той с все по-голямо увлечение се вживява и вярва в мисията си на художник.

Бедност, родила великолепие

По произход, по дух и съдба, Иван Милев е бил и до края на живота си остава син на най-отрудената част на народа ни, познал горчивия вкус на мизерията, глада и отчаянието, но с дух, извисен до облаците, подвластен на най-красиви и чисти човешки емоции и мечтания. Детството и младостта му минават в крайна бедност и мизерия. Обсебен от мечтата си да учи живопис, той пести всяка стотинка и дори вече като учител не смее да си купи обувки, а ходи с налъми. За битието му като студент Иван Мирчев си спомня: "В София Милев бе взел под наем една ръчна двуколка и продаваше зарзават из крайните улици на града. Помня, че главната му храна беше хляб и чай. И това всеки ден. Беше се превърнал в живи мощи. Трябва на всяка цена да стана художник, ако ще би да загина от глад – говореше той глухо като на себе си." Карикатуристът Илия Бешков пък пише следното: "Той беше бледен, смешно зле облечен. Някаква правда като аура обвиваше слабото му безрадостно тяло. Той сам приличаше в лицето на хубав къдрав овен, а в красотата на очите му имаше агнешка невинност и жертвеност. Живеехме заедно. На две крачки от него, на другото легло, аз рисувах безпощадни карикатури, които той поглеждаше с невинно учудване. Аз пък – не зная защо – плачех от умиление пред неговите работи." Но мизерията не убива творческия дух на Иван Милев, нито го превръща в търговец, готов да принизи изкуството си до халтура, от която да печели. Нещо повече – той ревнува картините си, не му се ще да ги продава, трудно се разделя с тях и е безкомпромисен в естетическите си критерии – за нищо на света не е склонен да ги престъпи и се продаде за пари. Съвременниците му от Казанлък разказват следния случай: милионерът Папазов – един от богатите розотърговци – го преследва дълго време с молба да нарисува портрет на съпругата му. "Абе ти си болен от охтика, давам ти един милион да нарисуваш жена ми и с тези пари да отидеш да се лекуваш" – предлага богаташът. Но художникът категорично отказва без да спести на амбициозния съпруг нелицеприятната си оценка, че дамата е неподходяща за модел.

„Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк!" – неведнъж този негов вопъл е поразявал приятелите му и някои от тях се опитват да открият обяснение за това противоречие в картините му. От една страна, той обича бедните, рисува представители на бедния народ, от друга – в много от картините си внася невероятен разкош и ориенталска пищност. "Моят свят е приказен: всеки ден носи нови цветя, всяка нощ носи нови светове" – изповядва той в писмо до Анна Пашова – негов душеприказчик. И кой би си позволил да попречи на него – родения и прекарал младостта си в мизерия – да даде свобода поне на въображението си и да нарисува на платното всичко онова, за което копнее душата му? Милев проявява невероятна интуиция за излъчването и духовния свят на моделите си – изписва ги на фона на декор и в облекла на герои от някаква своя приказка за тях. Типичен пример е великолепният портрет на писателката Анна Каменова, съпруга на казанлъчанина Петко Стайнов – дългогодишен български дипломат. В едно свое интервю тя споделя, че е позирала в обикновена дреха и е била изумена да се види нарисувана като горда болярка или източна принцеса – облечена в тежка багреница, със скъпоценни пръстени на изящните ръце – оцветена и осветена от творческата фантазия на художника. Аз имах щастието да я познавам лично. Макар и в напреднала възраст, тя излъчваше впечатляващо благородство, достойнство и финес, които Милев безпогрешно бе доловил и успял да изобрази по възможно най-яркия начин. Неслучайно този портрет е сочен като емблематичен за неговото творчество и го характеризира като представител на българския сецесион.

     Иван Милев се стреми да преобразява и всичко край себе си, за да е в хармония с красотата на вътрешния му свят. Ще цитирам спомен на казанлъчанина Дечко Матеев за епизод от живота на художника, когато в лятото на 1924 г. той отива да летува на гара Борущица, известна с подходящия си климат за гръдоболни. Наема на хълма малка недовършена кирпичена стаичка без врата и след няколко дни кани Матеев да го посети. "На вратата беше провесена черга, повдигнах я леко, влязох и ахнах. Пред мен се откри нещо невиждано, феерично и приказно! Таванът, през който по-рано се виждаха гредите и керемидите, сега представляваше един тъмносин небосвод, обсипан със звезди от златен варак, на който блестяха Зорницата и полумесецът. Облаци, колесници, хвърчащи коне, фантастични планини със сини, жълти, кафяви багри. По стените нарисувани коли с ритли, волове, жътвари, овчари, овце. Камината – превърната в двери, в дъното й – Разпятието Христово. От двете й страни нарисувани мадони и паж с жезъл. По издадената й част като гирлянди висяха прилепи, а между тях кукумявки със свити елипсовидни очи, прорязани с ивици златен варак. На веригата в камината висеше малко бакърено котле. Не смеех да помръдна, като гледах тази вълшебна картинна галерия!"

По същия начин, след като се жени за оперната певица Катя Наумова и заживява в дома й на ул. "Гурко" 34, той изписва стените на стаята, в която живеят. Вероятно той – талантливият по-късно сценографист – се е стремял да впише семплото си битие в декор, който би му позволил да се чувства комфортно, в хармония със себе си и мечтите си. Тази негова същност може би най-точно е доловил и описва Сирак Скитник след смъртта на художника: "През земята ни мина болярин – богат, самонадеян и смел. Тежко имане носеше той, наследено от далечни, забравени прадеди – девет ковани сандъка с одежди, везани със злато и слънце, девет чемширови ракли с нанизи, топени в баграта на първата дъга, една златокована ръка, една жадна душа, живяла някога в дъното на коралово море, и едно неспокойно сърце... –  тъй би трябвало да почва приказката за Иван Милев..."

Оценки за художественото му наследство     

„Толкова голямо беше дарованието му, че той дори приживе – тъй необикновено за нашата действителност – бе забелязан и ценен! – възкликва в друг свой спомен писателката Анна Каменова. – Всяка негова картина е една народна песен – нерадостна песен, какъвто е и животът на нашия народ. Скръбната съдба, която се е надвесила от векове над нашата земя, се бе сплела в неговите сънища и видения." Наистина в най-ранните творби на Иван Милев сюжетите, багрите, настроенията се градят на народния дух, на народните приказки, песни и легенди, на красотата на българската природа. Неговите основни герои са овчари, гъдулари, гайдари, кавалджии, приказни герои – Крали Марко, литнал на буйния си кон, "Змейова сватба", "Слънчева женитба"...

„Колкото и наивни, фантастично-отвлечени и отдалечени от днешната действителност да са творбите на неговия самороден и не успял да достигне своята зрялост и блясък талант, то може би пред платната на нито един друг художник българското сърце не трепва с такова умиление, разпознало корените на родословието си, приказките от детството си, обаятелните герои от народните ни песни, мистицизма на обредите, изворите на богатата българска душевност“ – това е основанието още приживе Иван Милев да бъде припознат от специалистите като „най-българският художник“!

     Но постепенно неговото изкуство еволюира към по-реални социални сюжети. И това му развитие като творец може да бъде разбрано само ако се разглежда в контекста на едни от най-трудните и драматични години в живота на България след Освобождението – второто и третото десетилетие на ХХ в. Три последователни войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна – оставят хиляди вдовици и сираци, обричат на мизерия народа ни. Към черните вдовишки забрадки и прокудените от изконно българските земи бежанци се прибавят жертвите от преврата и погромите след Септемврийското въстание през 1923 г., на терора след атентата в храм "Света Неделя" през април 1925 г. И чувствителната душа на художника не може да не откликне на  социалните трусове. Жестокостта на реалния живот нахлува в сюжетите му, измествайки тяхната приказна невинност. Под четката му оживяват разтърсващите с драматизма си картини – "Нашите майки все в черно ходят",  "Разпятие", "Септември 23", "Пиета", "Шуми Марица окървавена"…

"В десетина години се побира цялото невъобразимо по богатство на идеи и насоки творчество на художника – пише д-р Ружа Маринска... – това, което за другите е начало, за него е всичко. И това всичко е достатъчно да го оценим като най-оригиналната и значителна фигура в българското изкуство от 20-те години... Без творчеството на Иван Милев европейският модернизъм би останал по-беден..."

        За съжаление едни от най-хубавите му творби са изчезнали, други – разпилени, а част от най-стойностните му стенописи – унищожени по време на бомбардировките в София. „Чест прави на Съюза на българските художници, на Националната художествена галерия и на земляците на Иван Милев от Казанлък, че не са позволили художникът и картините му да бъдат забравени. След неговата смърт са уреждани почти толкова изложби, колкото той е успял да покаже през целия си живот!“ – отбелязват биографите му. По ирония на съдбата, в деня на смъртта си художникът получава покана да изложи свои картини в галерията на Дрезден – едно закъсняло международно признание, което остава като утеха за опечалените му близки и приятели...

                                    Шедьовърът „Ахинора“

     През 1926 г. – може би предусетил близкия си край, – Иван Милев лично дарява на художествената галерия в гр. Казанлък загадъчния женски портрет „Ахинора“, наречен на легендарната съпруга на хан Аспарух. Очевидно някакъв дълбок, известен само нему мотив, е продиктувал порива му да завещае за притежание на родния си град тази своя любима творба.

=========================================================                          

*– Изключителна благодарност дължа на покойния вече Пеньо Терзиев, който ми помогна с ценни  материали и съвети, когато преди повече от 15 години дръзнах за пръв път да пиша  за живота и творчеството на Иван Милев.

Бележка на редакцията: Екипът на вестник „Долина” прегръща идеята на нашия колега Йорданка Трополова и се присъединява към апела за поставяне на барелеф на Иван Милев в Казанлък