Той е Виктор Григоревич Гузев. През 2019 година бе юбиляр, навърши 80 години. Къщата му в Шипка е на ул. „Стефан Орешков”, срещу кметството и читалището. Когато мина оттам, се спирам да разменим приказка. Освен това няколко приятели си имаме уговорка в определен следобеден час да излизаме на разходка в района на храм-паметника „Рождество Христово”.

Виктор Григоревич пребивава в града през летните месеци, както и ние, „щъркелите”, които отлитаме за зимата по постоянните си обиталища. През есента професорът заминава няколко седмици по-рано от нас заради занятията, които води в Санкт-Петербургския държавен университет.

Съпругата на Виктор Здравка Караджова, коренячка шипченка, дъщеря на учители, биолог по образование, остава да прибере реколтата от градината: грозде, домати, фасул, а също и да зазими къщата.

Една сутрин минах край имота им. Къщата е добре поддържана, на два ската и половина. Исках да взема от професора разпечатка на уводни лекции към неговата наука. Все по-често допирахме до езикова проблематика и ми се искаше да го разбираме. Седнахме на столчета в градината към главната улица, донесе нещо за почерпка и разпечатания текст. После ми разказа за статията, която сега пише, за скорошната им разходка с велосипеди до съседните села с Женя, също руски професор, който живее в Шейново, където е женен. И той понякога идва с нашата компания и се разхождаме в парка на храма. Виктор споделя как ги посрещнали непознати селяни в пенсионерския клуб в село Ясеново, какво си говорили с местните хора.

Почти всички съграждани познават руския професор, на „ти” са с него, не го отминават на пътя, обичат да разговарят с него по всички житейски теми. Той е общителен, а и вече са минали 56 години, откакто са се оженили със Здравка.

Продължава да работи горе на етажа, където са лаптопът му, библиотеката и други „книжни носители”. Обичайно там пише научните си статии, отдаден е на своята специалност. Не съм го заварвал да се занимава с насажденията в градината. Типичен градски човек е. Не е като нас с Тотьо Драгнев и Дамян Демирев, запасни полковници, които не можем без мотика, права лопата и косачка. Отглеждаме краставици, домати, фасул. А Дамян е много грижовен към десетките саксии с цветя. Веднъж професорът, като мина покрай моя двор, се спря и посочи на жена си какъв хубав зелен боб отглеждам, и то на триметрови вейки. Тя пожела да й запазя от това семе на местния сорт, характерен с мекота и приятен жълт цвят.

Срещаме се пред портата на храмовия парк. Виктор се усмихваше с цялата си добродушна руска душа и бързаше да разкаже почти анекдотичен диалог с един шипченец. Забелязал съм колко са любопитни нашите хора. Срещне те и пита къде си тръгнал, кога си дошъл, кога ще си отиваш. Отговориш, а той или тя питат: „Па защо си се забързал да си ходиш?”

Шипченецът минал покрай къщата на Виктор, поспрял се и го запитал какво е правил сутринта, та не го е видял, като е ходил до магазина.

– Писах горе, а сега слязох да се разтъпча малко – отговорил му професорът.

– Пиши, пиши, като нямаш работа – отвърнал му шипченецът.

Смеем се двамата и аз му казвам, че нашите хора не признават писането за работа. Друго е да копаеш, косиш, да зидаш или мажеш...

ЗАДАВАЛ СЪМ НЕ ДЕСЕТКИ, А СТОТИЦИ ВЪПРОСИ на про­фесора. Същото прави и авиоинженерът Тотьо Драгнев, макар че се познават от много години. Тотьо е учил пет години във Военновъздушната академия „Николай Жуковски” в Москва, а Виктор се е отбивал в жилището на полковника край УМБАЛ „Св. Анна” в София. Много често Здравка и Виктор са на кафе във вилата на приятеля. Те живеят в ниското, а правата и стръмна отсечка на улицата стига до гората, където е вилата на Тотьо. Тук на голямата тераса се събираме често и с Дамян Демирев. Той също е изтъкан от въпроси по всякакви теми. Интересува го всичко. Професорът щедро отговаря на всякакви питания.

Стана дума за Втората световна война. Толкова много книги съм чел за тази най-страшна война. Колко само мемоари сме издали във Военното издателство на руски военачалници, на западни автори, включително на ген. Айзенхауер. Вземал съм интервю от маршал Малиновски. Слушал съм маршалите Жуков, Чуйков, Баграмян, Щеменко. Издали сме мемоари на армейския генерал Петър Панчевски, генерал Захари Захариев и на други българи, участвали във войната. Слушал съм спомени на генералите Дяков, Дечев, Кинов, Милчев и др. Сега се сдружих със съвсем невоенен човек и пак го разпитвам за войната.

Виктор Гузев е едно от милионите деца на войната. Роден е на 3 ноември 1939 г. във Воронеж. Когато германските дивизии и армии нахлуват в най-голямата по територия страна в света, той е бил на годинка и половина. Майка му – на 39, а баща му – на 44, а сестра му – на 8 години.

Какво ли може да помни едно бебе?

Виктор отговаря тъжно: „Аз съм запомнил войната със сърцето си, а не със своята памет. Мама, като чула гърмежите, ме е прегърнала, стиснала ме е в скута си. И хълцала, плакала и бягала, бягала. От какво? От бомбите, от свистенето, от страха да не я убият, да не загина аз. А Воронеж не е бил фронтови град”.

Слушам. Виктор продължава: „Войната беше толкова продължителна, че растях със страшните години. Когато се е водила Сталин­градската битка, съм 4-годишен, когато дойде победата, бях на 6. Победа. Всичко е разрушено, страната е разорена. Войната е опустошение и ние го усещахме на всяка крачка...”

Слушам и не записвам нищо.

„Какво искаха немците на Хитлер?” Сам си задава въпроса и разсъждава: „Искаха да унищожат Русия. Да я няма в просторите и земите й. Да стане всичко тяхна собственост, а русите, останали живи, да се превърнат в роби. Защо? Защото била опасна. С какво?”

Гениалният Пушкин е казал, че е време човечеството да разбере всичката безсмисленост и жестокост на войните. Една война е справедлива, когато е необходима.

Винаги ме е интересувало как Виктор е избрал своята специалност – тюркска филология. Учил е от 1957 г. до 1962 г. в Санкт-Петербургския (тогава Ленинградски) държавен университет. Мислех си дали това не му е било държавно или обществено задължение. Отговаря ми отрицателно. Просто търсел нещо по-различно, непознато и така се увлякъл, че цял живот е роб, но щастлив роб на своята специалност. Често говори за изследванията му по теория на езика. Разглеждал съм негови публикации след 2005 г., та чак до 2014 г. Те са на руски и немски езици. Тъкмо те доказват, че това е наистина негова съдба. Ето учебното пособие от 2014 г. „Фонология и морфология на съвременния турски език”. През 2015 г. излезе от него „Теоретична граматика”. Следващата му публикация е на тема: „Съществува ли езикова категория условно наклонение?”

За мен е удоволствие да разговаряме на литературни теми, защото Виктор Григоревич отлично познава класиката, осведомен е добре за съвременни руски и наши автори. Разговорите ни вървят леко, приятно и неусетно.

Компанията ни много обича да се отдава на теми за миналото, спомняме си за свои учители, преподаватели, а военните говорим за някогашни наши командири. Дамян Демирев от време на време ще разкаже весел анекдот за ген. Грънчаров, Тотьо разказва за ген. Кабакчиев, при когото е работил. Аз си спомням за моята учителка по история Михайлова, която често ме шамаросваше, защото говоря по време на урок. Бях висок, а тя ниска и за да стигне бузата ми, правеше това с подскок. Виктор ни говореше за професорите Кононов и Иванов, за доц. Векилов и други колеги.

ИНТЕРЕСЪТ МИ СТИГАШЕ и до запознаването им със Здравка. „Това, казва професорът, не е съдба. Това са срещи по пътя, спирка в движението”. Като студент трябвало да отиде някъде на стаж. Така през 1959 и 1960 г. идва в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Посещава Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, общува конкретно със завеждащия Източния отдел доц. Борис Недков. Усмивка озарява славянското му лице: „Качвам се в трамвай №4, казва той, и виждам висок негър да разговаря оживено с девойка, и то на български. Неволно се учудвам на собствения си въпрос, защо той знае български, а аз не го знам?”

През януари 1960 г. заминава на езикова практика в Кърджали. През юни събира материали за местните диалекти в селата Крепча и Опака, Търговищко. „Там се убеждавам, подчертава той, че движението е същност на времето и пространството. Както казва Херцен: „Историята принадлежи постоянно на една партия – партията на движението”. Така се запознава в движение с големите исто­рички Бистра Цветкова, Вера Мутафчиева, Кремена Хаджиолова. Заедно със сътрудници на Руското посолство посещават Плевен, впечатлява го Кайлъка, изкачват се и до връх Шипка...

Следващата 1961 г. Гузев се среща с акад. Владимир Георгиев по повод на първата си статия, написана по диалектологически материали. За него академикът е забележителен учен и човек!

Броденето из България още повече го увлича в неговата специалност. Времето лети край него, събраните впечатления, фактология и диалектни материали растат. Записките се умножават. И като се огледаш, стигаш до твърдението на великия Л. Н. Толстой, че времето е зад нас, времето е пред нас, но при нас го няма. Идва и първата интелектуална радост. В списание „Балканско езикознание” през 1962 г. в София излиза първата публикация на Виктор Г. Гузев. Това е описание на турския говор в с. Крепча, Търговищко. На 23 години той вижда напечатан на български първия си научен труд. Следва много важен резултат от движението. Някъде по пътя, по-точно в мензата на университета, където се хранят студентите, съзира най-красивото българско девойче, и то се оказва от Шипка. Запознават се, той мигновено се влюбва. На 12 юни 1962 г. сключват брак със Здравка Симеонова Караджова. Оказва се, че когато непрекъснато се движиш, щастието те настига или те пресреща. А Виктор е в постоянно в движение – мисловно, образователно, физическо.

Когато и да стане дума за развитието, Виктор подчертава, че макар и израснал в следвоенни условия, той се е образовал в нормална обстановка. Три години е аспирант към Катедрата по тюркски филологии в Източния факултет на Ленинградския държавен университет. Работи под ръководството на акад. А. Н. Кононов. Старателен и амбициозен е. Увлича го дисертационният му труд на тема: „Фонетика на староанатолийско-тюркския език”.

Веднага след приключване на курса на аспирантурата е назначен за старши преподавател в Катедрата по тюркска филология. Тук ще работи до пенсионирането си, но и след това. Много години възглавява тази катедра. Времето му е наситено с научни дирения, с напрегната учебно-педагогическа практика, с подготовка на втора докторска дисертация, с грижа за семейството и появилия се на бял свят син Григорий, който се ражда на 20 март 1968 г. Познавам този снажен мъж, защото през отпуските си той идва в храм-паметника заедно със своята съпруга и двете си чудесни момчета. Завършил е Ленинградския (тогава) университет със специалност „Математическа лингвистика”, после е учил магистратура в Потсдам, щата Ню Йорк. Сега е представител на голяма американска фирма в Москва.

Често ме вълнува мисълта, че светът наистина е голям, но само ако е мирен и когато се градят мостове между държавите. Търси ли се всевластие и подчинение над другите, планетата е малка и тясна.

Винаги съм се впечатлявал от тънкото познаване на руската литература от страна на Виктор. Често обича да ни рецитира стихове от Пушкин и Лермонтов, както и от съвременни автори. Занимателно и приятно е общуването с този руски човек. Помня, че когато Лидия Николова дойде в Шипка за премиерата на книгата си „Шампанско за Пепеляшка”, я запознах с професора. Веднага намериха общ език и общи интереси. Дойде с нас на разходките ни в храма. Времето се влоши и приседнахме в къщичката, където продават икони и сувенири. Интересно премина времето, и после тя изрази бялата си завист, че живеем в своя среда.

Когато обикалям храм-паметника на Шипка, най-дълго се задържам и взирам в мраморните плочи. От южната и северната страна те са шестнайсет, а вътре в храма тези бели знаци са още осемнайсет. От години изучавам имената на загиналите от различни полкове, бригади и дивизии, от цяла Русия. Вървя от южната страна и чета имената на загиналите от Уланския полк и полка на Донските казаци, после на падналите от Шестнайсета пехотна дивизия. Убит е командирът на бригада, генерал. Загинали са полковници, майори, капитани, поручици, прапорщици. Техните имена са изписани. “Нижних чинов” са стотици, хиляди. Ето – от Шейсет и втори Суздалски, Шейсет и трети Углицки, шейсет и четвърти Казански, Сто двайсет и пети Курски и още, и още полкове.

Застоявам се дълго пред онази паметна плоча, на която професорът ми показа името на руски поручик, роднина на майка му – Мария Иванова Чернорижка. Гледах и си мислех за съдбата човешка. Тук е записано името на загинал от рода на майката, а синът се е заселил в Шипка. Колко вплетени чрез историята са нашите народи! Какви други цивилизационни посоки дирим?

Няма да забравя как Теньо Тончев дойде при мен, за да ми покаже някакви изровени от него семейни спомени на стар свещеник на име Илия от Казанлък. Още от времето на Кримската война. Този поп всяка сутрин казвал на попадията, че в съня си все чувал как руски топове стрелят от Балкана. А съседът му Петко очаквал русите. Преди да склопи очи, заръчал на сина си: когато те дойдат, а той е бил уверен, че ще дойдат, синът да отидел на гроба му, да почука на кръста и да извика: „Тате, благочестивото дойде”.

След това отклонение ще кажа, че от 1973 г. Виктор преминава през всички длъжности в университета: старши преподавател, доцент, завеждащ катедра, професор. През есента на 1986 г. защитава втора дисертация по своята специалност и е удостоен с научна степен „доктор на филологическите науки”, т.нар. голям докторат. Преминава още един стаж в България, в Катедрата по източни езици на Софийския университет (1976–1977). Отива и на езикова практика в с. Стремци и в Кърджали. Затова ние от компанията завъртаме разговорите все около турцизмите в българския език и току изръсваме някоя диалектна дума, а Виктор започва най-аналитично да я разнищва. Повече от четиридесет години той работи в своята катедра, но не спира да проучва и обобщава в статии теорията, практиката и проблемите на езика. Много често разговаря по Скайп с бивша своя студентка в Санкт Петербург, а сега преподавателка в Истанбул. Води разговори и с бивши и настоящи колеги от Русия и от чужбина. Особено богата е връзката му с колеги от други страни. Преброих, че в периода 1991–2012 г. е взел участие с доклади в единайсет международни научни конгреси и конференции, както и в други професионални прояви в Хамбург, Лайпциг, Истанбул, Анкара и Измир.

В Шипка през 2014 г. Гина Хаджиева извърши нещо похвално – почисти занемареното и обрасло в храсти руско военно гробище по южния скат до храм-паметника. Има вече проекти за неговото възстановяване и доразвитие като част от паметта и историята в района на величествения храм. Много често ние от групата заедно с професора обикаляме паметниците и разчитаме имената на генералите и офицерите, взели участие в Освободителната война, когато са били поручици и капитани. После те останали верни на императора, а революционната вихрушка и гражданската война ги отнесли извън родината и те склопили очи в България. Погребани са тук, до Божия храм. Каква тежка съдба! Има едно хубаво стихотворение на руския поет Андрей Дементиев – „Руската емиграция”. То най-добре прониква в душите ни, защото емоционално заключава: „...Без тях и в Русия не е цял народът”.

В последния стих е казано:

Няма нищо да мине – ни печал, ни обида.

А следите горчиви – по гранитния камък.

Е, завърши великата горестна битка.

Победители няма.

Точно това руско военно гробище ни провокира да водим оживен разговор. Професорът не е страна, а част от нас. Ние с Тотьо, Дамян и Недялка сами си задаваме въпроси и сами си отговаряме. Какви ли аспекти няма такова сложно явление като войната? А и последиците от нея. Най-често стигаме до т.нар. руски имперски интереси в Освободителната война. Тук всички бяхме единодушни: най-важното е, че е създадена държавата България, народът е освободен.

Разисквахме една записка на английския посланик след срещата му с цар Александър II в Петербург преди започване на Руско-турската война (1877–1878 г.). Ето какво пише той: „Царят на всички руси плака с горчиви сълзи, когато ми рисуваше всички кърви и всички жертви, които тая война ще вземе. Но той прибави, че при чувството на своя дълг на автократ на Русия, пред волята на своя народ той не може да се поколебае дори при тези жертви”.

Какво изразяват тези сълзи? Истинска мъка ли ги поражда? Има ли съмнение в тяхната искреност? Защо записката на посланика няма заклинания за руските имперски интереси?

Веднъж подхванахме темата с руския професор за българските преводи на турски писатели. Казах му, че аз си спомням една великолепна театрална постановка на пиеса от Назъм Хикмет в Армейския театър. Виктор обича твореца и ми говори за него, за отделни негови произведения. Аз пък споделям прочетения от мен последен роман на Орхан Памук, за новата книга на Мюмюн Тахир, който е роден и си живее в България, доцент е, преподавател. Говоря за неговия великолепен разказ, посветен на майка му. На другия ден професорът ми носи и подарява книга на руски език от поредицата “Съвременна източна новела”. В нея са събрани разкази и новели, превод от български. Разгръщам я и виждам имената на наши автори – Сюлейман Гавазов, Салих Бакладжиев, Мехмед Бекиров, Халил Алиосманов, Али Кадиров, Омер Османов, Фаик Исмаилов, Ибрахим Бейрулов.

Когато изучих текста, който ми даде Виктор, за да се ограмотя в неговата наука, аз изразих учудването си, че е така отдаден на теорията на езика все едно, че това е поезия. Питам го, като обича толкова руската класичека поезия, да не би да е открил нещо омайващо – лирично, епично или романтично в своята точна специалност? Добре разбирам, че да бъдеш истински учен, трябва да се посветиш изцяло на познанието. А то има свои правила. Има едно стихотворение на Бертолд Брехт – „Така се образова човек”. То отговаря на много от моите въпроси.

Като казва да, като казва не,

като удря, като бива ударен –

като тръгва с един, като тръгва с други,

така се образова човек, като се променя

и така се оформя образът му в нас.

Като прилича на нас и като не прилича на нас.

Професорът се смее на въпроса ми. Толкова много срещи и разговори, но аз не долових у него професионалното изкривяване – да бъде навсякъде наставник, човек, който винаги поучава другите. Още веднъж повярвах на истината, изречена от Волтер: „Науката е като земята: можеш да притежаваш само малко от нея”.

Как устроихме изпращането на Виктор през 2014 г. Ще разкажа за този мъжки пикник, но така, както съм го записал тогава.

Ръководех се от мисълта на Маркес, че „най-важното нещо в живота е не какво ти се е случило, а как ще го запомниш”.

Шестима мъже на различни, но общо взето близки години, с другарски чувства и сходни виждания за живота тръгнахме на прощален излет с нашия руски шипченец, който заминаваше за Санкт Петербург, за да поеме отново задълженията си в университета. Имахме шест часа светло време да бъдем сред природата източно от Шипка, в най-ниския подход към връх Бузлуджа. Там до река Речица Стефан Кацаров и синът му са устроили туристически кът за всички. Едно тихо пристанище в самата букова гора, до кристална вода. Сред високите дървета съвсем крадешком могат да проникват слънчеви лъчи. Дончо и баща му Стефан са уловили малко изворно поточе в чешмичка, макар че на десетина крачки е студената вода на Речица. Лесно достъпно е до нея, лесно достъпно е до бивака, защото той по-скоро е до равнината, в подхода към планината. Построили са шипченците маси, пейки, огнище, съоръжение за скара, удобства за съдове, подслон. Чудесно хрумване и отлично изпълнение. Отгоре се вее трикольор, има табели с надписи „Добре дошли!”, „Запали огън, но си тръгни, когато си уверен, че си го загасил”. „Остави всичко така, както искаш да го завариш”, „Почисти, защото след теб ще дойдат други туристи”. Точно над пейките и масите, където сядаме, се издигат три високи бука от общ корен. Те са прегърнати като братя, нещо повече – един клон горе високо е проникнал през ствола на другия и оттам се развива като отделно стъбло. Този клон черпи сок от двата ствола. Никога не съм виждал подобно властно навлизане в две тела, макар че в живота има такива индивиди, впили се в други два.

Замислихме това изпращане на Виктор като заключителна среща на цялото ни лятно общуване. Нямаше регламент на изказванията, нямаше подбор на въпросите, имаше достатъчно време за всичко, което не бяхме успели да си кажем.

Запаленото огнище ни завладя със своята топлина и аромат на кафе и вкусни кулинарни изненади, които Стефан ни поднасяше. Сливахме духа си чрез споделени преживявания, кръстосани най-разнообразни весели и тъжни случки, исторически парадокси, показателни житейски постъпки, анекдоти.

Много детски спомени изплуваха във всеки от нас. И това общо трудно детство, което си спомняхме, ни сродяваше, пораждаше общи надежди, че днешните тежки дни ще отминат, ще възвърнат вярата на българина, че той сам, вземайки съдбата в ръцете си, трябва да въздига родината.

Изминаха неусетно шестте златни часа на свобода. Професорът и Дамян решиха да се върнат пеш, а другите бяхме натоварени в колата на младия Дончо, за да ни върне в града. Когато се спуснаха по пътеката, един от пешеходците извика: “Кой сравни щастието с мъжка компания на теферич?”

Май че беше Алеко, Щастливеца, отговорихме всички.

И е бил прав.

Георги Й. Георгиев

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co