- Г-н Пиндарев, кога и от кого пипнахте вируса "карикатура", който е доминиращ жанр в творчеството Ви?
- Вирусът карикатура ме хвана още от ранна възраст. А пипне ли те веднъж, е неизлечим - ще те терзае, мъчи и развеселява цял живот! Често драсках с керемида или въглен разни смешни човечета по стените и дуварите - обикновено вечер, когато нямаше хора по тъмните улички на нашия квартал до гарата в Казанлък. Обичах да ходя в библиотеката на читалище "Искра" и да разглеждам рисунките по вестниците "Утро" и "Заря". Голямо удоволствие ми доставяха карикатурите на Александър Божинов и Коста Каменов. Малко преди да завърша казанлъшката гимназия "Св. Св. Кирил и Методий" , си позволих да окарикатуря на един голям картон някои от моите учители. Съучениците ми, без да ме предупредят, окачили тайно рисунката на вратата на учителската стая. Учителският съвет намерил моето творение за "скандално" и обсъждали изключването ми, но директорът Манол Чернев ме защитил. "Този хлапак - казал - не бива да се изключва, защото е с добър успех, пък и с тази дарба може и художник да стане. Защо не?!" Благодарен съм на неговата прозорливост! Но ако трябва да съм точен, най-голяма признателност дължа на художника и писателя-хуморист Чудомир, който беше мой учител по рисуване в гимназията. Именно той изигра решаваща роля в творческата ми биография, защото не само съзря таланта ми и ме поощряваше да рисувам, но и ме окуражи да кандидатствам в Художествената академия…
- Талантът на карикатурист промени ли с нещо Вашия характер и емоционален свят - направи ли Ви по-критичен, по-злъчен към човешките слабости или Ви накара да заобичате хората с техните несъвършенства?
- Естествено е, че търсенето на гротесното, на карикатурната проекция на света разви у мен по-изострен и по-критичен поглед към хората и към нашата българска действителност. А с годините сатиричният "фермент" в творчеството ми стана същностен и непреодолим - особено след като имах шанса да попадна в редакцията на в-к "Стършел". Авторитетни личности в редакционния съвет като Борис Ангелушев, Валери Петров, Павел Вежинов, Стоян Венев, Марко Бехар, Челкаш и др. бяха вече изтъкнати интелектуалци с широк поглед и висока култура. В тяхната среда получих второто си висше образование…
- Били ли сте обект на репресивна цензура заради карикатурите си?
- Е, сгазвал съм лука 2-3 пъти когато започна строителството на социализма у нас, но не съм бил репресиран, разминавало ми се е… Не, че съм си налагал кой знае каква автоцензура, но се пазех от прекалени "изхвърляния". Обичах повече хумора и закачките отколкото злъчната критика. Споделях веруюто на моя земляк и приятел Чудомир, че е нужен повече "благ мехлем" за нашите български рани. Бях и още съм за мехлема, а не за секирата…
- Карикатуристът обикновено е малко или много народопсихолог. През 60 годишното Ви творчество промени ли се видимо спектърът от национални черти на българина, заслужаващи критика и осмиване?
-
В годините, през които живя нашето поколение, имаше много превратности. От дясно на ляво, от ляво на дясно… Социалният пейзаж на България обаче не се промени много. И за съжаление, кръпките по потурите на Бай Ганьо не изчезват…
- Бяхте удостоен със званието "Почетен гражданин на Казанлък". Зарадва ли Ви това обществено признание? Какво е бил и остана за Вас родният Ви град?
- От най-ранната си младост съм запомнил Казанлък с неговия специфичен духовен климат благодарение на многото известни и уважавани граждани - аристократи на духа. Не случайно той даде на България плеяда интелектуалци във всички области на изкуството, културата, стопанския живот. От авторитетните производители и търговци на розово масло, до популярните светли и талантливи личности - артисти, поети, писатели, художници, музиканти. Градът обича и уважава своите творци, както и те му засвидетелстват почитта си. Тази любов е взаимна и ненакърнена от времето. Радвам се, че и днес в Казанлък още има фактори, които с родолюбиви жестове помагат да се съхраняват и развиват културните традиции!
*Теню Рашев Пиндарев е роден на 7 април 1921 г. в Казанлък. През 1946 г. завършва "живопис" в Художествената академия в класа на проф. Илия Петров. Още като студент публикува карикатури в централния печат. От 1948 до 1980 г. работи като редактор във в-к "Стършел", а след това е назначен за зам. главен редактор на хумористичното списание "Карикатура". Макар да е майстор и на графиката и акварела, голямото му пристрастие остава карикатурата. Неговите цикли "Първите", "В долината на розите" и "Световна галерия" са известни не само у нас, но и в чужбина. Участвал е в национални изложби на карикатурата, в международни биеналета, пленери и др. в Монреал, Маростика, Тренто, Беринген, Сан Антонио, Хавана, Москва, Берлин, Белград. Негови творби са собственост на наши и чуждестранни галерии и частни колекции. Бил е член на УС на СБХ, член на СБЖ, на ръководството на клуб "Приятели на Алеко Константинов". Носител е на множество награди, сред които II награда на СБХ за графика през 1962 г., II награда за карикатура през 1969 г., орден "Кирил и Методий" през 1971 г. и орден "Червено знаме на труда" за 1981 г. С Решение 90/31.05.2004 г. Теню Пиндарев е обявен за Почетен гражданин на Казанлък, за цялостен принос в издигане престижа на града и българското изобразително изкуство. В продължение на 26 години негова спътница в живота е втората му съпруга Донка Пиндарева - дългогодишна преводачка в СБХ и сътрудничка на друг казанлъчанин и голям майстор на четката - акад. Дечко Узунов. Теню Пиндарев умира на 16 март 2010 г. в София.
Йорданка Трополова
Какво разказва съпругата на Теню Пиндарев за съвместния им живот, може да прочетете в най-новия брой на вестник "Долина"