От както свят светува, един спор не спира да съществува - разликите межди ТОЙ и ТЯ. Хилядолетия наред поколения различни спорят и тълкуват по какво се различават мъжете от жените. Този спор като че ли ще се окаже вече, като онзи между кокошката и яйцето - кой е първият. Факт неоспорим обаче е, че колкото и да са те различни, мъжете и жените, толкова пък и се обичат и май така е… противоположностите се привличат.

След дълго скитане и заровила глава във вечната тема ЗА ЛЮБОВТА, аз Афродита Мераклийска отново съм тук в древните земи на траките, в най-розовото и ароматно време в Долината, разхождайки се из под майските лъчи на слънцето. Е, да няма да пропусна, че и почти всеки ден вали проливен дъжд, който освен че изкарва Старата река от коритото й, изкара и мен от обичайното ми мечтателско състояние … което често човеците наричат … любов.

Едрите дъждовни капки ми подействаха този май като плесница. И задържайки ръка на бузата си все едно исках да намаля парещата болка на плесницата се срещнах челно с ревността.

И пак се замислих… Но този път не за ЛЮБОВТА, а за причудливата светлина на РЕВНОСТТА.

Ревността, какво е тя? Мерило за любов или липса на увереност и доверие?!

Всеки един от нас без оглед на годините се е оказвал на среща с ревността и е усещал парещото й пробождане.  Ревността, проекция която ни  заплашва да отнеме нещо, което ние смятаме за наше и тогава истерично ни завладява страх, омраза към нещото посегнал и направило да отнеме нашето си нещо, ярост, болка, тъга…Ревността отприщва буря от емоции и смазва самочувствието ни…

Майския порой отнася мислите ми и нервно ровя в гнезиса на ревността. Хиляди въпроси гневно бият с юмруци в съзнанието ми  - такива вещомани ли сме и нещото считано „за наше“ не сме ли длъжни да го пазим и съхраним, а не да ревнуваме, когато някой посяга към него? Къде се ражда ревността, от къде идва, на къде отива? Ревността може ли да се контролира? Тя мерило за любов ли е или просто липса на увереност и доверие? Ревността убива ли любовта? Възможно ли е любов без ревност? Какво всъщност е ревността добро или зло?

Според психолози ревността съществува още в най-ранна възраст. Съвсем  малко дете започва да ревнува, когато в семейството се появи друго дете. Ако сте имали куче, сигурно сте забелязали как то ревнува, когато погалите друго куче, когато галите и гушкате дете си, а то не в спектъра на вашето внимание. 

В ревността се крие най-дълбокото желание да се чувстваме важни, ценени, специални, единствени, обичани. И когато се появи някой или нещо, което ние ще наречем „съперник“, който би могъл да ни отнеме това усещане за важност, ние започваме да ревнуваме. Чувстваме се застрашени, страхуваме се, че ще загубим мястото си, което сме заемали до сега и сме си внушили, че то по подразбиране е наше, страхуваме се, че ще престанем да бъдем значими и обичани и ще бъдем изтикани на заден план. Този страх предизвиква дори омраза, отмъстителност към този, който е „дошъл  да отнеме нашето нещо“.

Ревността се ражда, когато се засегне един от най-дълбоките стремежи заложени в човешкия индивид:

Желанието да бъдем ВАЖНИ

След напълно естествените нужди от храна, вода и сън, в човек напира дълбоката нужда да бъде важен за някого, ценен, признат, обичан, обгрижван. Човекът до вас ви е давал това усещане, чувствали сте се сигурни, уверени, харесвани, значими. Но изведнъж се появява другия и това усещане рухва, образът ви на „най-добрия“ е застрашен или направо размазан.

При детето и кучето, тази ревност бързо изчезва, когато то разбере че появата на „съперника“ няма да го измести от неговата зона на комфорт и внимание.

Липсата на самочувствие

Неуверените хора с ниско самочувствие са склонни към  зависимост от другия и често развиват силна ревност. Започват да дебнат навсякъде партньора си, да го следят. Обсебват го до такава степен, че дори не биха желали той да си прекарва добре и да е щастлив, ако не e с тях. Започват да виждат въображаеми съперници, „прожектират си“ такива филми, в които те са в ролята на жертва и от там започват да търсят обяснение за абсурдни неща. И въобще обаче не си дават сметка, че това колкото саморазрушава тях, толкова убива и другия и този процес започва бавно да убива любовта…

Ревността в тази и проекция е родена от страха да не изгубиш другия, от страха да си отхвърляне, от самотата …, но в крайна сметка тази болезнина ревност почти винаги води до такива последици – раздяла и самота и задължително всичко това гарнирано с много болка, тъга и задължителна депресия.

Чувството за вещомания

Силно ревнивите хора приемат партньора си като лично свой, като своя вещ и не им оставят никаква свобода. Много често ревността в такива високи дози води до болестно състояние. Такава ревност потиска и отблъсква другия и го кара отчаяно да се бори за свободата си.

Никой не обича да ограничават личната му свобода, да го притискат, да го следят, постоянно да му търсят обяснение за дребни неща и да го третират като предмет. Със сигурност чувството за собственост и притежание, което прераства в болезнена ревност убива любовта, онази любов без която не можем…

Нищейки ревността и с бушуващо в мен огромно море на любовта, та нали все пак съм Афродита, ако не аз, който друг има привилегията да се носи на крилете на любовта и да изпраща купидони на земните хора, за да не забравят, че на този свят има една магия и тя се нарича ЛЮБОВ, вървях покрай розовите градини. Майският дъжд не спираше да вали и да ме мокри, но аз вървях бавно и оставях капките дъжд да преминат през мен и да измият душата ми.  

След като разнищих различни проекции на ревността се замислих… Аз го обичам, но не го ревнувам, защото знам че аз съм неговия свят и той е моя. Защото знам – думите с тежест на заклинание, които изписахме заедно на мокрия пясък под лъчите на септемврийското слънце: „Завинаги твоя! Завинаги мой! Завинаги двама!“

Дали като не го ревнувам поне мъничко, той не смята че не го обичам достатъчно?! Замислих се… Всъщност ревността мерило за любов ли е или напротив?! Къде се намира границата между „нормалната“ ревност и  ревността – убиец на любовта?!

Замечтано погледнах плачещото небе…Дали то сега не плаче защото облаците го ревнуват от звездите?!

Категорично за мен – Афродита Мераклийска любовта и ревността са две твърде различни и противоположни неща, макар че много често като че ли вървят ръка за ръка.

Ако ревността е в нормална доза, може да бъде като черешката на тортата към любовта, която разпалва едно вечно огънче на страстта и подсилва силата на любовта. Но ако прекрачиш тънката червена граница на сладката ревност с трапчинки и преминеш в крайността, която ражда ярост, гняв и буря в душата ти от ревност – свикни с мисълта и си дай трезва преценка, че ти си този, който започва да руши любовта.

Как може да се справиш с ревността

Ревността е емоция и както всяка емоция се ражда от някакви мисли и убеждения. Ако насочиш усилията си да промениш убежденията си и не дом точните мисли, ще се отървеш и от този вътрешен тормоз, наречен „ревност".

Като за начало трябва да спрете да се обвинявате, че изпитвате ревност, все пак ревността е чувство, емоция като всички други и се поражда от най-дълбокия стремеж на човек да бъде важен. Когато ви разтресе ревността по-добре обърнете поглед навътре към себе си и разберете откъде идва тя, от какво точно се страхувате, не ви ли липсва увереност в себе си, не разчитате ли прекалено на другия да  ви кара да се чувствате ценени, признати и важни?! Научете се да се цените повече и вярвайте повече в себе си и в това, че не е нужно да получавате одобрението на друг, за да знаете че правите нещата добре? Винаги се поставяйте и на мястото на другия.. Вие бихте ли искали към вас да изпитват недоверие, да ви следят, да ви подхвърлят безпричинни критики? Истината не е ли, че вие самите нямате достатъчно доверие и вяра в себе си?!

Когато ние самите си дадем сметка  какво всъщност се крие в нашата ревност, можем да си дадем сами онова, което отчаяно търсим в другия.

Ако сте ревнивец работете върху:

-       Вашата увереност и самочувствие - Когато се чувстваш силен и с добро самочувствие, дори и самотата не изглежда толкова страшна и няма да има нужда да се бориш на всяка цена да задържиш нещо, което не ти принадлежи

-       Изградете повече доверие в себе си и повярвайте собствените си възможности

-       Научете се да се цените и обичате, да си прощавате и да се харесвате с недостатъци си

-       Грижете се за себе си като за специален човек. Защото ако ние за себе си не сме специални, то как можем да очакваме че за другите  можем да бъдем.

-       Винаги в ума си дръжте мисълта, че никой и нищо не може да ви отнеме това, което е ваше. В учебните по позитивно мислене пише, ако нещото си е ваше, то ще намери начин да стигне до самите вас. А ако не, значи въобще не ви е трябвало.

Или казано с други думи – ако обичаш някого, дай му свобода – ако той те обича истински, ще се върне при теб, ако не, значи никога не е бил твой.

И в този ред на мисли когато дадеш нужната свобода на другия, можеш да разбереш дали наистина те обича. Защото когато той се чувства свободен, но отново се връща при теб, и отново иска единствено и само теб – това е доказателство, че той наистина те цени и ти си неговото всичко. Това е ЛЮБОВ!

-       Не дръж ревността в себе си - говори с любимия човек и му сподели как се чувстваш. Често срещана грешка е изпитващият ревност да показва болката си по индиректен начин – например като става раздразнителен по незначителни поводи. В такива ситуации партньорът му не знае какво се случва и се чувства наранен. 

Проблемите във връзката е важно да бъдат обсъждани открито и да не се допуска играене на номера, защото уважението и приятелството ще си отидат завинаги от вашите отношения, а оттам и любовта.

-       Не забравяйте, че ревността ви само ще отблъсне другия.

-       Глупаво е да мислите, че омразата, отмъщението и сцените на ревност, ще върнат изгубената любов. И ако търсите отмъщение, помислете …любов ли изпитвате всъщност?!

Знаете ли, аз Афродита Мераклийска с оглед на хилядолетния ми стаж на богиня ровеща в дебрите на любовта искам само да ви накарам да държите в ума си една мисъл - Никой не може да знае колко ще продължи една връзка и единственото сигурно нещо в света е, че няма нищо сигурно. Но знаете ли … моят съвет е да се насладете на момента, когато любовта е тук и е при вас, и е в обятията ви и въобще не търсете въображаеми съперници. Защото тя е само и единствено ваша!

И както ме учи един организатор от свитата на боговете – Живей, Афродита, за мига! Защото живота е прекрасен!

Аз мога само да кажа: Carpe diem…

Афродита Мераклийска

"Дразня се, когато мъжът ми заплашва, че ще ме убие. Има ли начин да спра да се дразня?"

Да работиш с хора не е лесна работа. Какво да кажат обаче психолозите - тези, които сме нарочили за  хората, на които плащаме, за да ни помогнат в нашата комуникация с останалите, в контролиране на емоции, поведение и вписване в света, който ни заобикаля?

Та пия си биричката, драги читателю, чета си вестника и се чувствам като бял човек в едно кафене по "Скобелевска". Казвам като бял човек, защото този фокус мога да си го позволя 2-3 дена след пенсия. Толкоз - след това броя дните до другата пенсия. Едно време имаше една приказка - каква била приликата между цикъла на жените и инженерските заплати?

В днешни дни има много начини да изразиш мнението си, в днешни дни можеш да говориш за всичко, дори и когато не те питат. Особено тогава. Но преди да имаш своя трибуна, преди компютрите, преди  социалните мрежи и блоговете,  най-масовият читател е имал възможност да изрази мнението си единствено чрез писма до редакцията на някой вестник или списание от "онова време".Какви са били чувствата на хората, кои човешки  качества са ценяли? Ами сега? Кои са нещата, които сега ги вълнуват, какъв трябва да бъде според тях човека в днешно време?

Разхождайки се в неделния следобед по заснежените казанлъшки улици и оставяйки снежинките да мокрят косата ми, а вятъра да  я роши, макар че обичам косата ми да е подредена. Аз си мислех за любовта, за това по какво разбираш кога е момента да се ожениш, има ли момент в който човек да се почувства готов за тази крачка. Мислех и над това, по повод предстоящата сватба на близка приятелка, която е на 21 години, коя е най-добрата възраст за женене. Мислих за сложно-красивите отношения межди ТЯ и ТОЙ.

Сама с разпилените си мокри коси и хвърчащи мислите се озовах в казанлъшкия парк „Тюлбето”, където малчугани се забавляваха – правеха снежни човеци, замеряха се със снежни топки, търкаляха се в прегръдките на пухкавия сняг. Те бяха истински. И емоциите им непринудени. Тогава реших, че може би сложните отговори на простичките ми въпроси, може би ще ги дадат децата. Защото децата никога не лъжат и винаги са истински. За разлика от друг път не исках да коментирам тази тема с приятелките ми на чаша вино или пък на кратък обяд. Обикновено големите отговори се крият малките неща. Извадих диктофона от джоба си и започнах с разговорите с дружелюбните сладурчета.

Започнах с въпроса:      

- Как човек решава за кой да се ожени?

Жените искат от нас себераздаване. Мислят ни за олигофрени, защото харесваме мач, пиене и мощни деклотета цунамита. Техните мании са други – книги, шоколад и външен вид. Аз примерно имам силно желание да се самораздам за любимата. Вечерта съм и приготвил яйца по панагюрски и салата боб. Прибира се. Ако е в добро настроение – само гледай – измива си набързо чатала, пие две ракии и после те праща при Господ с най-необичайни части от тялото си. Ако обаче на работа някой я е изнервил следва: „Ти, може ли да си толков шашув, да пържиш яйца в тенджера, окапал си с мазнина навсякъде, тая печка пак аз трябва да я чистя и защо по дяволите си намокрил банята.” Отвръщам, че съм се къпал, а тя казва, че било просташко човек да се къпе надвечер.

Ако говорим за деградация, то тя далеч не се ограничава само до днешната младеж.

Всяка година 18-годишните претендентки за короната на Царица Роза призовават казанлъчани да бъдат по-усмихнати и доволни.

Що ли?!

По-сериозно се вглеждам в казанлъшкия конкурс за Царица Роза от скоро, но това, което ме впечатли и миналата година, и тази е именно това повтаряне подобно на мантра - казанлъчани, бъдете усмихнати и доволни, казанлъчани бъдете позитивни! Усмихвайте се!

Всъщност, казанлъчани усмихват ли се? Естествено, светът е твърде шарен. И слава богу. Но!

 Лошото далеч не се корени само във факта, че претендентките за "царската титла", както традицията повелява, бяха наизустили някакво "послание", декламирайки го като в унес. Лошото изобщо не са младите ни хора, които ние възрастните сме свикнали да обвиняваме в нравствен упадък и липса на ценности.

И уж се борим срещу това.