Нещата от живота
На 24 май 2019 г. - Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, в град Дулово излезе от печат "Ти, вълшебен ти", антология - лирика, дело на Огнян Михаил. Огнян Михаил е псевдоним на поета Димитър Лингоров (1966 - 2013), който мнозина помнят като част от клуб "Литературен глас" при читалище "Напред - 1903", гр. Павел баня. Книгата излиза 6 години след смъртта на поета, застигнала го през една зимна вечер в началото на януари 2013 година, на пътя между градовете Суворово и Девня. Гробът му все още не е известен. Знае се, че е погребан служебно в град Варна и тепърва предстои да се разбере къде.
"Виновниците" изданието да види бял свят са неговите съученици и съставители на "Ти, вълшебен ти": Гюнал Ъшък, Бисерка Пеева, Донка Попова, Татяна Ценова-Кънчева. Художник на корицата е Мирослав Йотов - "Macondo".
Книгата съдържа повече от 120 стихотворения, подбрани от автора, разпределени в следните цикли - "Да се окъпя в мляко", "Вътрешен пейзаж", "Нежно странстване", "Облак облаку думаше", "На прага".
Неформалното представяне на изданието се състоя на 1. 06. 2019 г. в град Дулово, по време на срещата на випуска, на Димитър Лингоров, под звуците на неговата любима песен - "I have a dream" на ABBA.
На 14. 06. 2019 г. Димитър Лингоров щеше да навърши 53 години.
***
Посвещение
За онези, които нямат глас,
но носят в гърлото си имената
на девствена, неосквернена тишина.
За лишените от дарба
себе си, живота си да изразят,
да разкрият същината на нещата
и със някой да я споделят;
За безименните сенки от тълпата,
в чийто дълбини сърца туптят –
са моите песни, мойто лято,
родени от Живота ни суров
и нежната ми смърт.
На сиромасите последни –
мойте братя –
посвещавам своя път...
***
Другите да Димитър Лингоров:
Йорданка Трополова, журналист и приятел:
През 1941-1942 г. в къщата, в която нашето семейство живееше под наем в Казанлък, бяха на квартира бащата и чичото на Митко - тогава ученици в гимназията. Дядо му също понякога идваше от Павел баня да ги навести - беше художник. Аз бях малко 6-7-годишно дете, но направо ги обожавах, защото и тримата бяха много интелигентни, артистични и сърдечни… Та оттам хубавите ми чувства се прехвърлиха към Митко. Чичо му и баща му бяха театрални самодейци. Незабравим образ създаде баща му в ролята на Нил Стратонич в руската драма "Без вина виновни".
Бисерка Пеева, съученичка, съставител на "Ти, вълшебен ти":
Познавам Митко в ранните му щастливи (според мен) години. В последните няколко месеца покрай издаването на книгата живях с него, чрез стиховете му - търсех, възхищавах се, размишлявах, не го разбирах, смях се, мечтах, сънувах го и накрая плаках. Почувствах го чрез стиховете му, както никога преди това. Защото усетих болката му, всемирната любов, почувствах го по - близък от всякога, видях ясно мечтите в думите, които се повтаряха във всяко едно стихче - небе, вятър, облаци, земя, корен, утро, вечер, утроба, любов, страст... И музика... много музика, навсякъде. Приятели, близки, мечти, търсеше ги... Всеки ден и нощ...
От спомените си за него бих го описала като палитра от цветове. Много бяло, душата му - чиста, само негова, даваща, нищо неискаща насреща. Синьо - четящ, чуващ, мъдър. Жълто - като слънце осветява, топли и създава. Оранжево - неговите неразгадани тайни. Розово - за него живота бе пролет, раждащ се в любов и с обещание за сбъдване на мечти. Мечтаеше без умора. Зелено - лято, житата в Добруджа, голямата гора край Чернолик, толкова натурален. Червено - сгорещяваше с усмивката си. Тя беше лепната на лицето му, тъй както слънцето към деня. Лилаво - стастите, необуздани. Черно - страхове, когато нощта прелее и забави изгрева. Бе дъга с цветоветете на любовта. АББА, пак АББА и много АББА. Щастлив в четвърти клас с плочата им, люшкаща се на раницата на едно незабравимо екскурзионно летуване. Дете, което беше пораснало много преди нас, но остана да живее в него непорасналото за разлика от остарелите в нас! Отиде си в сиво, за да се роди отново в неговият цветен свят.
Той обичаше да се качва на покрива. И денем и нощем. Обичаше да гледа звездите и да "диша космоса" както е написал.
Татяна Ценова, съученичка, съставител на "Ти, вълшебен ти":
Един ден, след като му бях дала да прочете книги от библиотеката си, ми каза: "Знаеш ли, Таня, не книгите са важни, хората са важни. Важно е споделянето."
После четох това:
"Струва ми се, че това е най-лошото - когато тайната остава заключена в теб не поради липса на разказвач, а поради липса на слушател, който да те разбере." (Стивън Спилбърг)
Сега на гроба ще пишем, книга ще сложим, ама него го няма.
Ренета Пенкова, съученичка:
За мен Димитър Лингоров бе талантлив, различен, чудат, артистичен! Винаги се изразяваше красиво, с нехарактерна за крехката му възраст зрялост! С хубав и дълбок тембър на гласа, който нямаше как да не заслушаш! И въпреки това, непознат! Нямам спомен да ми е споделял нещо лично. Споделяше мисли, идеи, разбирания, но не и чувствата си! Поне с мен не е! Сега вече прочитайки стиховете му, виждам, че там присъства съкровеният му свят!
Новината за неговата кончина приех с тъга и болка, че е бил сам и самотен - и приживе, и в последните дни и минути на живота си. Горещо се надявам, да си е отишъл без болка и страдание! Сигурно е много трудно да помириш вътрешния си свят с този, външния, в който просто не можеш да намериш мястото си. Но той не би могъл да бъде друг, единствено възможно е било да срещне други хора, такива, които да го разбират и сигурно съдбата му щеше да бъде друга!
Представям си паметника на Митко изграден от думи - неговите думи! Да не е монолитен, а ефирен - между буквите и думите да може да преминава вятъра.
Хората казваха, че има странности. Изглеждаше леко непохватен, все едно във всеки момент можеше да изтърве нещо или да се спъне, защото главата му беше някак твърде изправена и малко по-едра от обичайното. Всяка ситуация, дори най-баналната, можеше да бъде превърната от него във вълнуваща история, литературно доукрасена и развита от въображението му. Смехът му беше силен и плътен. Изглеждаше така, като че ли за него няма ежедневие - постоянно пребиваваше в свята на литературата!
Ако днес имах тази възможност - бих искала да го чуя. Да чуя какво мисли, от какво се страхува, на какво се надява, какво обича, от какво има нужда. И тогава да му кажа, че съм и ще му бъда приятел винаги.
Мюзеян Ахмед Джафер, съученичка:
Беше много умен, разказваше научни истории за вампири и какво ли не, дори сега се чудя как тогава е знаел всичко това, викахме му Философа, беше страхотно момче.
Гюнал, съученик, съставител на "Ти, единствен ти":
Видях за първи път Митко, когато бях на около 4 години. Бях болен от тежка пневмония. Три месеца лежах в болницата с опасност за живота. Когато вече почти оздравял молех всеки ден да ме пратят вкъщи, казваха ми че лекарската комисия ще реши. В един такъв ден чаках в коридора на детското отделение пред вратата на лекарската комисия с надежда че ще ме пратят вкъщи. Тогава главен лекар беше д-р Гинев. В стаята заседаваше лекарска комисия. Внезапно на бегом дойдоха две момчета и започнаха да се карат и бутат кой да подслушва на вратата. Бяха чисти и добре облечени. В костюми. Явно ушити специално за тях. Едното беше Митко, даже имаше вратовръзка. Тогава вдигнаха доста шум и отвътре излязоха Гинев и Мушакова (майката на Митко, която беше педиатър). Помня, че ме показаха за пример: "Вижте това момче колко е послушно".
Редактора:
Когато изгубиш онази връзка, физическата, с човек близък до сърцето ти, когато научиш, че него вече го няма, тогава те обхваща онова чувство, което те кара да се опиташ, макар и да е невъзможно, да сграбчиш времето в ръцете си, да издърпаш този човек и да го върнеш обратно. Тук и сега. Обзет от желанието да се върнеш там, където си видял някой, който вече го няма, някой, чийто гроб дори не знаеш къде е. Тогава започваш да търсиш. Хора. Други хора, които го помнят, други хора, осветени от неговата светлина. Така г-жа Татяна Ценова стигна до мен. Аз бях една от озарените, макар и за малко, макар и като някакъв проблясък в иначе сивия ден и рутинно ежедневие, което ме заобикаляше по онова време.
Преди време, във вестник "Долина", бе публикуван текст на Лингоров, който ме "грабна" и се поинтересувах от съдбата му. От кончината на поета бе минала едва година. Съдбата му ме трогна и докосна. Днес, в ръцете си държа книгата му. Тази книга, която е правел планове да осъществи докато е жив, но смъртта го застига преди това.
Всеки, който се е докоснал до "Ти, вълшебен ти" открива по нещо за себе си и от себе си. Това, което мен ме впечатли в неговите стихове бе желанието за споделяне. Онова споделяне, онази тайна, която заслужава да бъде споделена, която има нужда да бъде споделена. На първо място с някой, който ще я чуе и разбере.
В твърде много от нас самите живее по някой Огнян Михаил, който се бори с вятърните мелници и грубия свят от каменни лица, който ни заобикаля. За съжаление често идва моментът, когато човек се изморява, от твърде много блъскане в стените. Момент, в който изгубва себе си и не може да се открие. Тогава вижда изход в завръщането към Дома, там където е бил истински и недокоснат от каменни лица.
***
"Хора сме, а бяхме птици.
Мъдри сме, а бяхме рицари.
Лъжем се, а бяхме истински.
Мразим се, а се обичахме"
(цитат от поемата "Аз съм лято")
***
"Пропуснал съм тази минута,
когато времето превръща се в злато,
когато хаоса се нарежда
и отчаянието се превръща в надежда.
Пропуснал съм своята орисия
и за това сърцето ми вие,
и се задъхва от жажда
пред тази скала,
която камъни ражда.
Но не чудеса! Не Чудеса!"
(откъс от "Самоанализ")
***
Днешният материал не е помен. Той е поредното доказателство, че макар да го няма физически един човек, той въпреки всичко продължава да Бъде и че тайната му не само е чута, но и е споделена.
България има своя най-велик, най-български 24 май - Денят на Българската просвета и култура и на славянската писменост.
Областният съвет на СОСЗР – Стара Загора стартира своя международен пътуващ семинар от центъра на Розовата долина и столица на тракийските царе - Казанлък. Той се проведе в конферентната зала на местния Военен клуб.
Тя горя пред очите им. Пред цяла Хухла.
След като пристигнахме в село Ясеново сутринта на 16 март, събота, с автобус от Казанлък, прехода ни започна по Химитлйската пътека. Слънцето приятно напичаше и след малко изкачване стигнахме до първата ни точка, заслон “Любов”. В задружен кръг, хванати за ръце, за по-добра енергия, един по един си казахме имената, за да се запознаем с тези лица от групата, с които не се познавахме.
Продължихме прехода и в подножието на вр. Чифут се разделихме на две групи, едните изкачиха този красив пирамидиален връх, а другата група запазихме сили за вр. Исполин. Направихме за спомен няколко снимки и на втория връх, след което побързахме да слезем в гористата част на м. Узана заради силния вятър.
Настанихме се в уютно хотелче. Кой дремна, кой коняче в лоби бара. Приятна беше и вечерта ни – изпълнена с веселие и усмивки. Аз лично мога да се похваля, че вече освен “право хоро”, научих още едно.
Сутринта на втория ден в 9:00ч. си взехме довиждане с хотелиера Алекси и поехме по пъеката ни към гр. Шипка.
Неделният ден ни посрещна с още по-хубаво и усмихнато време. С нас тръгна и кучето от хотела. Кучето с трите имена (понеже не му знаехме името), всеки си го наричаше според собственото светоусещане. Така и не поиска да се върне и се наложи собственика му да слезе до гр. Шипка да си го вземе.
Всичко приключи по план график и 14:30ч., когато потеглихме обратно с автобус към Казанлък.
Станислав Николов - планинки водач при ТД “Орлово гнездо”- Казанлък
Ще попитате кой е? Има ли още такива хора? Къде са? Че какво им е доброто?...
