Нещата от живота

В Пресклуба на СБЖ (Съюза на българските журналисти) в столицата се състоя представяне на последната книга на о.з. полк. Георги Й. Георгиев – писател, журналист, краевед-изследовател, бивш началник на Военното издателство. Той беше голям почитател и приятел на вестник „Долина“ и редовен сътрудник на вестника. Георги Георгиев ни напусна след кратко боледуване в средата на 2020 г.

В навечерието на едни от най-светлите християнски празници Лазаровден, Цветница и Великден и в свещения месец за мюсюлманите Рамазан байрам ще ви разказа и ще ви потопя, уважаеми читател, в една цветна приказка, в която става въпрос не само за любовта към цветята, а е и приказка за доброто и за човеколюбието. Ценности, които и най-силните бури на времето не могат да бъдат изтръгнат от хората. Казват, че „злото ще победи тогава, когато добрите хора започнат да не правят нищо”. Нашата приказка ще докаже, че добри хора има и ще продължи да има и че те няма да спрат не само да правят добро, но и там където има и капчица зло – те ще го превърнат в добро и ще посадят цвете. Цвете – символ на надеждата в доброто.

“Роден съм в Казанлък, а както е известно в Казанлък художниците никнат като гъби. Аз съм от гъбите-гвоздейки, които виреят покрай сливите. Затова може би обичам сливовата. В 1947 г. заболях от язва. В 1948 година се опитах да правя карикатури. В 1949 година язвата ми мина. Карикатурите са сигурно средство срещу язвите. Но в 1950 г. се ожених…” споделя Теню Пиндарев през 1956 г. във вестник „Стършел“. Поводът за този изпълнен с (авто)ирония разказ е 10-годишнината на хумористичния седмичник, по страниците на който дълги години срещаме героите на Пиндарев, също познат и като ТЕРАП – „ако те биха могли да се хванат за ръце, щяха да опашат земното кълбо“ ще заключи след време писателят Спас Йончев.

ДЕСЕТТЕ НАЙ-ГОЛЕМИ ПАРАДОКСА НА ЛИДЕРСТВОТО

Животът е пълен с компромиси, победи, падения и разочарования. Истинските лидери знаят, че правилната постъпка сама по себе си е награда и, че другите награди и признания в крайна сметка ще дойдат някой ден…

СПОДЕЛЕНИ ГОРНОСАХРАНСКИ ИСТОРИИ: Сукмана на баба

Твоето име ми дари, Зафира да бъда! В равното поле Загорско, зефирен вятър люля ме... И ме повея, завея в „Горното село”, В балкана...

          Заради името ми, за това ли, че много мила ти бях, защо ли … но сукман ми дари, „Да правя роли!”, така каза... То какви ли не роли бяха в театъра на селското читалище...

          И престилката, и големия червен плетен шал и ризата са на мене. Пазя ги като очите си. В раклата! И тя е при мен.

Помня, като малка колко пъти скришом я отварях – чудех се и немеех  пред красотите на премените, които къташе там. Свекър, свекърва, четири девери, четири етърви и зълва, и дечурлига дребни сте живели в малката стара къща. Леля ми разказваше, че когато сте се отделили в новопостроения дом на пода имало само един асър (постелка плетена от царевична шума). Макар и само с една постелка и две, три шарени черги за завивка, радостта и щастието Ви били до небето. Дядо свирел с кавала, а ти си пеела..., че любов била голяма. Май, че рода сте били, но той от мерак по тебе, грабнал  се, чак при владиката отишъл да измоли позволение да те вземе.

          С две тежки плитки, тънка в кръста, стройна и песнопойка си била, щом дядо си е изгубил ума по тебе. А той – висок, едър, силен, с черни мустаци... Никой не можел да го надиграе, камшика да вземе, хорото да поведе. Там, в новата къща си започнала изработката на премяната. Дядо и стан ти измайсторил и машина за бродерии купил.

          В „Горното село”, където съдбата ми отреди да живея има българи, турци, каракачани, цигани, македонци. Не е запазена автентична Горносахранска носия. Моята е от Овата – от равното поле Загорско и аз я пазя. Два пъти в годината я изваждам от шарената ракла. Веднъж – на Бъдни вечер, когато посрещам коледарите, тогава я обличам по традиция.

Вторият път е през лятото в някой августовски слънчев ден. Сукмана! Твоят сукман! На закачалка е и го закрепих на въжето за простора. Погледнат от далече сякаш кипра невеста е застанала сред една от алеите на цветната градина.

Гледам го, мисля, премислям и откривам, че е на около 100 години.

          На червеното кадифе си избродирала цветя – розови, бели, червени, сини с нежни зелени листенца – това е пазвата. На гърба от раменете, като твоите плитки, но по цялата му дължина слизат две ленти везани цветя от хубави, по-хубави сякаш току що съм ги набрала от градината. А надолу – полата. Тя е най-пъстрото, най-шареното, най-свещеното нещо, което ръцете на една българка могат да сътворят.

Това чудо мирише на твоите пръсти, на твоите длани, бабо...

Твоите длани, пъргави, като совалки са пришили лентички в зелено, синьо, розово, жълто, черно, в средата си оставила място за престилката. Над цялата тази пъстрота е златно-жълтия гайтан, той ги огрява, като слънцето. Сякаш с ръката на художник майсторски си наредила и пришила чернозема с малките житни зрънца, до него лентата на свежо зеленото – пролетта, после розовото – цвета на цъфналите плодни дръвчета, до него червеното – раждането, отново чернозема, есента – жълта и златна, зимата – бялата. По всички тези цветове, като птички, като пчелички, пеперуди, като щурчета си пришила кръгчета, пулчета и маниста…

          Днес времето се стопли и се усмихна... Приседнах отсреща... И чудо… от слънцето ли, от що ли, в миг тайнство - магия някаква се случи. Твоите кръгчета, пулчета, маниста -  лястовички, пеперуди, врабчета - оживяха всичките. Забръмчаха пчеличките, заискряха мъниста... В този хор птичи чух твоя глас... ти пееше, с кавала дядо пригласяше…и всичко беше красиво и мило… но някак тъжа звучеше твоята песен - дали по отминалата далечна младост, дали за къщата потънала в бурени и прай или за Белия свят…

Някой отвън повика … Стреснах се!

Тайнствения миг се изниза, не чувах вече и песента си и мелодията от кавала на дядо… Само две сълзи, като бисерни мъниста паднаха на лицето ми…

Знаеш ли бабо, моята внучка и твоя правнучка е наполовина с нашето име – Ира. На нея трябва да оставя премяната...

И се моля …дано има сърце и душа да го гали като мен, да му се чуди и диви с нашите очи, дано в един августовски слънчев ден тайнството и магията на мига да ги улови и тя! Защото за това се иска не само сърце, но и душа!

Зафирка Павлова

За казанлъчани по казанлъшки

На 1 декември 2020 г.се навършиха 124 години от рождението на академик Петко Стайнов. Великият композитор от Казанлък, който с примера си за нелека житейска съдба и вдъхновяващо музикално творчество, във времена на необичайни изпитания, ни напомня, че силата на човешкия дух е в преодоляването на предизвикателствата.

Честити 77 години на Кольо Димов!

Екипът на в-к „Долина” и електронен портал за обективни новини www.kazanlak.co  поздравява своя верен читател, приятел и другар Кольо Димов.

АНАЛИЗИРАЙ ТОВА: Ноемврийски размисли за любовта

Когато напиша в търсачката малката думичка, но с дълбок смисъл – ЛЮБОВ, излизат неща от рода любовта е лудост, любовта е болка, любовно кроше, любовта е отрова, любов под наем….Едва някъде надолу в листата се мъдреше, че любовта е щастие, хармония, божествен дар, който спира дъха ти. Никъде обаче не срещнах в листата за онази истинска любов на Ромео и Жулиета, за истинската и изпепеляваща любов, в която би си дал живота за да живее другия, за любовта в която ТИ съм АЗ и АЗ съм ТИ. Липсваше идеята и за любовта не в скъпия диамант, а в стъкменото от станиолче пръстенче - сгънато на коляно. Нямаше нито ред за любовта, която дава смисъл и гради живот…

Страница 3 от 11

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co