Твоето име ми дари, Зафира да бъда! В равното поле Загорско, зефирен вятър люля ме... И ме повея, завея в „Горното село”, В балкана...

          Заради името ми, за това ли, че много мила ти бях, защо ли … но сукман ми дари, „Да правя роли!”, така каза... То какви ли не роли бяха в театъра на селското читалище...

          И престилката, и големия червен плетен шал и ризата са на мене. Пазя ги като очите си. В раклата! И тя е при мен.

Помня, като малка колко пъти скришом я отварях – чудех се и немеех  пред красотите на премените, които къташе там. Свекър, свекърва, четири девери, четири етърви и зълва, и дечурлига дребни сте живели в малката стара къща. Леля ми разказваше, че когато сте се отделили в новопостроения дом на пода имало само един асър (постелка плетена от царевична шума). Макар и само с една постелка и две, три шарени черги за завивка, радостта и щастието Ви били до небето. Дядо свирел с кавала, а ти си пеела..., че любов била голяма. Май, че рода сте били, но той от мерак по тебе, грабнал  се, чак при владиката отишъл да измоли позволение да те вземе.

          С две тежки плитки, тънка в кръста, стройна и песнопойка си била, щом дядо си е изгубил ума по тебе. А той – висок, едър, силен, с черни мустаци... Никой не можел да го надиграе, камшика да вземе, хорото да поведе. Там, в новата къща си започнала изработката на премяната. Дядо и стан ти измайсторил и машина за бродерии купил.

          В „Горното село”, където съдбата ми отреди да живея има българи, турци, каракачани, цигани, македонци. Не е запазена автентична Горносахранска носия. Моята е от Овата – от равното поле Загорско и аз я пазя. Два пъти в годината я изваждам от шарената ракла. Веднъж – на Бъдни вечер, когато посрещам коледарите, тогава я обличам по традиция.

Вторият път е през лятото в някой августовски слънчев ден. Сукмана! Твоят сукман! На закачалка е и го закрепих на въжето за простора. Погледнат от далече сякаш кипра невеста е застанала сред една от алеите на цветната градина.

Гледам го, мисля, премислям и откривам, че е на около 100 години.

          На червеното кадифе си избродирала цветя – розови, бели, червени, сини с нежни зелени листенца – това е пазвата. На гърба от раменете, като твоите плитки, но по цялата му дължина слизат две ленти везани цветя от хубави, по-хубави сякаш току що съм ги набрала от градината. А надолу – полата. Тя е най-пъстрото, най-шареното, най-свещеното нещо, което ръцете на една българка могат да сътворят.

Това чудо мирише на твоите пръсти, на твоите длани, бабо...

Твоите длани, пъргави, като совалки са пришили лентички в зелено, синьо, розово, жълто, черно, в средата си оставила място за престилката. Над цялата тази пъстрота е златно-жълтия гайтан, той ги огрява, като слънцето. Сякаш с ръката на художник майсторски си наредила и пришила чернозема с малките житни зрънца, до него лентата на свежо зеленото – пролетта, после розовото – цвета на цъфналите плодни дръвчета, до него червеното – раждането, отново чернозема, есента – жълта и златна, зимата – бялата. По всички тези цветове, като птички, като пчелички, пеперуди, като щурчета си пришила кръгчета, пулчета и маниста…

          Днес времето се стопли и се усмихна... Приседнах отсреща... И чудо… от слънцето ли, от що ли, в миг тайнство - магия някаква се случи. Твоите кръгчета, пулчета, маниста -  лястовички, пеперуди, врабчета - оживяха всичките. Забръмчаха пчеличките, заискряха мъниста... В този хор птичи чух твоя глас... ти пееше, с кавала дядо пригласяше…и всичко беше красиво и мило… но някак тъжа звучеше твоята песен - дали по отминалата далечна младост, дали за къщата потънала в бурени и прай или за Белия свят…

Някой отвън повика … Стреснах се!

Тайнствения миг се изниза, не чувах вече и песента си и мелодията от кавала на дядо… Само две сълзи, като бисерни мъниста паднаха на лицето ми…

Знаеш ли бабо, моята внучка и твоя правнучка е наполовина с нашето име – Ира. На нея трябва да оставя премяната...

И се моля …дано има сърце и душа да го гали като мен, да му се чуди и диви с нашите очи, дано в един августовски слънчев ден тайнството и магията на мига да ги улови и тя! Защото за това се иска не само сърце, но и душа!

Зафирка Павлова