Печат на тази страница

 Пътувам по шосето.Часът е 6:03.От мое ляво е Балкана с цялата си прелест,от дясно безкрайни полета,отрупани с розов цвят.Именно на там съм се запътил.Към розовите масиви.Наскоро осъзнах,че макар да съм роден и израстнал в Казанлък,никога не бях ходил на розобер.Така че тази година беше идеалната възможност.Освен това ще направя и някакви пари.

 След отклонението,по същество-Станах в 4:30,без да подозирам какво ме очаква.Тръгвам в 5:30 от вкъщи.Готов съм и съм зареден с желание.Пътуваме може би около час.По пътя гледам златния изгрев на фона на планината,която със силата си прави всичко да изглежда величествено.След известно пътуване по републиканската пътна мрежа,пристигаме...

 Очакванията ми бяха за изморени,посърнали,заспали и нещастни лица.Но сгреших,всъщност хората там изглеждаха някак доволни от това,което правят.Имаше нещо в говора им.Енергия,която може би аз не притежавам.Те бяха щастливи,докато се трудят.А през цялото време се чуваше смях и приказки.Как така?Каква е философията на тези хора?И защо аз не я споделям?Това бяха част от въпросите,които изникнаха в главата ми.Чувствах се зареден,само заради присъствението на всички тези хора,които се наслаждаваха на работата.Няколко часа минаха неусетно в работа.Крайния резултат дори не ме вълнуваше,нямаше значение колко килограма съм набрал.Успях да „набера“ нещо по-важно.Нещо,което може би бях забравил.А именно това:Че по-хубаво място от родния край няма.С всичките му традиции.С цялата му култура.С богатата му история.С багрите и нюансите му.Един розобер ми припомни кой съм и къде ми е мястото.Щастлив съм тук.

Сподели статията