Днешната липса на самочувствие в българското общество, политическата плиткост, външната зависимост и „малката държавна психология“ не са проблеми, родени през последните 10 или 20 години.Тези пукнатини тръгват много по-назад – към 3 юли 1895 г., когато кръвта на Стефан Стамболов попива в паважа на една софийска улица. Убийството на Стамболов не е просто атентат.
То е верига, хвърлена върху бъдещето на България. А най-тъжното е, че през следващите поколения народът привиква да живее с тази верига, дори да я защитава.
България забрави своя най-голям модернизатор. А когато един народ забрави собствената си сила, започва да живее като малък.
1. Забравеният лидер – смаленият народ
Днес в българските училища за Стамболов се споменават няколко сухи реда. Младите не знаят какъв държавник е бил, нито каква идея е носел. Сериозни книги за него почти липсват. А Стамболов беше:
създател на модерното българско държавно мислене;
държавник с реалистични решения за Македония;
визионер, тласкащ България към Европа. И нека бъдем честни, на Балканите фигури като него се раждат изключително рядко.
Но защо тогава не го припомняме? Защо не го наричаме това, което е – българския Ататюрк?
Отговорът е болезнен.
2. Да се помни Стамболов означава да се видят собствените слабости
Големите лидери правят народите горди. Но и ги изправят пред труден въпрос:
„След като имахме такъв човек, защо днес не сме като него?“ Припомнянето на Стамболов би показало:
посредствеността на много днешни политици, липсата на дълбочина в държавността,зависимото мислене в дипломатическите рефлекси,
комплексите, които владеят обществото.
Затова Стамболов е „опасна памет“. Той е огледало – а не всеки има смелост да се огледа.България толкова свикна да се чувства малка, че големите фигури започнаха да я плашат.
3. Култура на страха: държавата, която се страхува да бъде силна
Българската политическа култура дълго време се е опирала на външни сили.
Ту към Русия, ту към Европа…Така възниква страх от самостоятелно мислене и независими решения.
Стамболов обаче казваше обратното:
„България трябва да определя своята съдба сама.“
„Зависимостта разлага народния дух.“
„Истинската държава се гради с уверен народ.“
Дори днес подобна позиция тревожи мнозина в политическия елит.
Да учиш Стамболов означава да учиш да не се страхуваш.
Това не се харесва на слабите.
4. Националната травма: народ, който убива собствения си герой
Убийството на Стамболов е извършено по жесток, символичен начин. Разкъсването на лицето му е послание:
„Твоята България няма да бъде тази, която ти мечтаеш.“
Умира не просто държавникът.
Умира:
независимата външна политика,
модерната и силна държавна идея,
самоувереният български дух, който той олицетворяваше.
Тази травма проникна дълбоко в националното подсъзнание. Оттогава България живее със страх от собственото си величие.
5. Защо Стамболов трябва да бъде преоткрит?
Защото самочувствието на един народ се ражда от неговите велики личности. Турция не забрави Ататюрк – затова създаде силна държавна традиция. Франция помни Дьо Гол – затова има гръбнак. Англия пази Чърчил – затова не се огъва.
А България? Остави Стамболов в мрака и заедно с него потисна собствената си мощ.
Да се върне Стамболов в учебниците не е исторически жест. Това е терапия. Възстановяване на националното самочувствие.
Един народ първо вярва в героя си, после в себе си.
6. България трябва да постави Стамболов в центъра на своята памет— защото той може да бъде „българският Ататюрк“
Стамболов не е идентичен с Мустафа Кемал Ататürk – никой лидер не е на другия копие.
Но има точка, в която двамата се срещат:
модернизация
светска държавност
самостоятелна външна политика
разкъсване на зависимостите
нов национален дух
смелост пред големите сили
Разликата е трагична: Ататюрк довърши своя проект.
Стамболов – не успя. Убиха го. Затова България трябва да довърши задачата, която историята прекъсна:
да постави Стамболов там, където заслужава – в сърцето на нацията. Докато не го направи, България ще продължи да живее с комплекси, с несигурност, с навика да се оглежда за покровители. Стамболов не е минало – той е незавършено бъдеще
Стефан Стамболов не е просто един от българските лидери.
Той е символ на това каква България можеше да бъде.
И каква още може да стане.
Да го забравим е второ убийство.
Да го възкресим – това вече е избор.
И може да бъде спасение.
България има нужда от своя Стамболов отново.
От неговата смелост, неговата мисъл и неговата вяра в народа.
Народ, който си спомни героя, си спомня и себе си.
Рафет Улутюрк
