Изминаха 11 години от кончината на скулптора Димитър Копчев /2.12.1921 – 28.02.2009 г./. Бих искала да поставя на гроба му една шарена китка от онези прекрасни нашенски цветя, които доскоро украсяваха всяка българска къща, цветя от дворчета и саксии – ароматни, пъстри, весели, красиви! Една китка, китка от мушкато и здравец, от чемшир и богородички, от кандилки и гергини, от зокуми и рози, защото Копчев бе съхранил в себе си богатата ни българска традиция, спомена за възрожденския ни оптимизъм, трудолюбие и любознателност. Той е истински българин, закърмен с чистотата на селската ни идилия, тъй характерна за средата и края на миналия век.

          Но вместо шарена китка, която все пак ще увехне, аз ще се опитам с пъстри слова да разкажа за него, като изразя безкрайната си благодарност за това, че толкова години той с нищо не наруши прекрасната ни интелектуална близост и още за това, чудното, което той остави като скулптор за поколенията.

          Роден в село Ръжена, Казанлъшко, малкият Димитър расте в будна среда.

          Бащиният му род води началото си от Трявна и Плачковци. Подгонени от турците, прадедите му забягват най-напред в махалата Селце в балкана. По-късно се преселват в с. Мъглиж, докато най-после една голяма родова колония се установява в Ръжена и създава източната махала, която и до днес се нарича „Мъглижка”. Чичо му Добри Станчев Копчев завършва Педагогическото училище в гр. Казанлък и дълги години учителства в родната Ръжена. Бащата на бъдещия скулптор Колю Копчев е строител, известен дюлгерин. Учил е занаят при италианеца, който е съградил огромната „Шипкова къща” в центъра на Казанлък. Работил е по строежа на мостовете от Казанлък до Конаре, по училищата. Един от майсторите при изграждането на църквата при Чинакчийските бани /днес с. Ягода/, в с. Борилово и мн. др. Завършил само четвърто отделение, този природно интелигентен човек сам е правил проекта за собствената си къща и започва строежа й още петнадесет годишен. Всичко си прави сам, и кирпичи, и дограма, и чертежи. И до днес тази къща представлява интерес, защото е двуката, с вътрешни стълби и е много различна от останалите жилища в селото и характерната за подбалканието, асиметрична едноетажна къща.  

          Покрай чичо си, учителя Добри Копчев, малкия Димитър рано се научава да свири на цигулка. В дома им живеят и други учители от местното училище. Димитър от ранна възраст често е съпричастен на прекрасни културни вечери в двора на дома им, където се свири на цигулка, разговаря се на интересни литературни теми, а един от учителите – Желю Попов е и художник. Понякога той рисува с масло пейзажи и дори портрета на Лев Толстой. Всичко това радва и душата на малкия Димитър, събужда у него любов и интерес към изкуството. Но за възпитанието му и създаване на интерес към духовното, изключително значение в живота му има бабата, бащината майка – Куна, която му разказва приказки край огнището, където в гърнето клокочи вкусно ястие.

  • Много обичам да идвам у вас – споделяше Копчев. – Ти правиш

едни чорби, да си оближе човек пръстите! С такива подправки, които ме връщат в детските години при бабините манджи край огнището. Спомням си за нейните приказки, за вечно бързите и все творящи нещо ръце, за ласките и наставленията и сякаш усещам аромата на ония години. Бабата е велико нещо, богатството на едно дете. Тя ме въведе в света, научи ме на добро, посочи ми пътя към житейските хоризонти. Мисля, че което дете няма баба не само е бедно, но и с ограбено детство.

          Майка му Иванка, също е много любознателна и тя го закърмва с прекрасните български народни песни.

          Завършил гимназия в Казанлък, Димитър Койчев заминава за София и постъпва в Художествената академия, където приятелите му го наричат Джери Бътън, защото на английски „копче” значи „бътън”.

  • А защо сте Копчеви?
  • Дядо ми по бащина линия беше абаджия, шиеше копчета и от там

станахме Копчеви.

          От студентските му години и малко по-късно датират връзките му с известни български интелектуалци, като Ненко Балкански, Дечко Узунов, Иван Башев, Веселин Ханчев, Николай Райков, Илия Бешков, а в последствие Пеньо Пенев, които връзки спомагат за интелектуалното му израстване като скулптор.

          А ето и някой от спомените му:

          „Имаше  един прекрасен българин – висок, снажен, красив с къдрава руса коса, винаги облечен елегантно с костюм и вратовръзка. Наричаше се Пенчо, родом от Добруджа, богат наследник, който си беше направил вила в Балчик и приемаше в нея безплатно всички творци, които искаха да си починат и да поработят там. Подпомагал е специализацията в Париж на професор Марко Марков, на Иван Фунев, поддържал е Ненко Балкански, Дечко Узунов. А художникът-маринист Марио Жеков казваше за него: „Добре, че го има Пенчо. Като отида при него хем живея в прекрасен дом, хем рисувам.

          Естествено след 9 септември 1944 г. го подгониха, нарекоха го „чукой” и той се криеше из София, да не го хванат и изпратят на лагер. Изпращал ме е с бележка до професор Марко Марков за парична помощ, защото комунистите му национализираха всичко. Събрахме пари помежду си, за да го подпомагаме. Добре, че нямаше семейство.

          Копчев и поетът Иван Башев са познати, защото са живели в срещуположни апартаменти.

          „Говорили сме си много пъти, когато е бил в България – споделяше Копчев – Ходили сме на ски. Той си идваше рядко. Бях близък и с Филип Кутев, когато се създаваше прочутия по-късно народен ансамбъл.”

          Носейки се по крилата на спомените Копчев продължаваше.

          „На едно събрание на съюза на художниците се заговори за Александър Джендов и за Николай Райнов. Синът му Богомил Райнов с голяма мъка сподели, че много е грешил по отношение на Джендов и баща си. Защото Николай Райнов беше изключителен човек – културен, философ, естет на изкуството, беше дъновист – теолог.

          Ето това е живота! Вярвахме в някакъв прогрес,  в някакъв предстоящ  благоденстващ свят, защото нямахме правилна информация, не знаехме нищо за руския комунизъм.“

          Димитър Копчев не беше благоразположен към писателя Чудомир. Признаваше творческите му постижения, но като човек не го приема.

          Ето какво разказваше за Чудомир:

          „Още като ученик в Казанлък, като срещнех Чудомир аз бягах.  Имаше нещо, респектиращо в него и ме плашеше. Пък и обичаше да се подиграва, а на мен не ми беше приятно.

          Мисля, че и „Стършелите” не го обичаха много. Веднъж заедно с Челкаш, тогава главен редактор на в. „Стършел”, и Веселин Ханчев бяхме на гости у Павел Вежинов. Стана въпрос за Чудомир, че не давал материали  за „Стършел”.

  • Този човек не можел да вирее в столицата – каза Вежинов. –

Подигравателен е и е много себичен.   

          Често интелектуалците в София се събираха на кафе в ресторант „България” в центъра. Един следобед Ненко Балкански обяви, че ще черпи всички, защото автопортрета му  с лулата е показан във френската енциклопедия, раздел „Изобразително изкуство”.  Тази картина дълго време  беше окачена в Казанлъшкия музей между творбите на Иван Милев и много други, докато един ден Чудомир я свалил от там, защото като минала една калугерка и го видяла много се възмутила от позата му. Научил за това Ненко Балкански издирва картината си някъде в избата и си я прибира.

          Та него ден в ресторант „България” стана дума за това. Бяхме Дечко Узунов, Ненко Балкански, Никола Мавродиев, Петър Петров – художник, Панайот Панайотов, художника Александър Петров, Иван Мандов и моя милост. Не щеш ли, точно в това време отвън премина Чудомир. Като го забеляза Ненко Балкански веднага ме изпрати да го извикам. Нали бях най-малкия все аз тичах по такива работи. Влезе Чудомир, а Ненко Балкански му вика:

  • Влез, учителю, влез! Много ви е приятно да те видя! – и му направи място да седна. Чудомир е бил учител на Н. Балкански в Казанлъшкото педагогическо училище.
  • Бързам, бързам! – наистина се разбърза Чудомир.
  • Е, седни малко да почерпя – покани го Н. Балкански и се обърна

към всички . – Искам да почерпя моя пръв учител по повод на това, че в изданието на Фреската академия е поместен моят автопортрет с лулата, който автопортрет, многоуважаемият ми учител Димитър Чорбаджийски изхвърли от Казанлъшкия музей.

          Разбира се, получи се много неловко положение. Чудомир се измъкна с някаква шега на бързо излезе от залата.

          По-късно, когато се върнах в Казанлък, след смъртта на Пеньо Пенев, бях назначен като скулптор на парковата украса  в града. Имах ателие в „Розариума” и често там идваха интелектуалци, включително Чудомир и Буко Давилов. Буко Давилов приятел на Чудомир, интелектуалец. Аз  често рецитирах Пеньо Пенев, но Чудомир не го харесваше. В замяна на това Буко Давидов все ме караше да декларирам.

          Но най-голямото ми огорчение от Чудомир дойде, когато по негово предложение свалихме две мои скулптурни фигурки на деца, които бях поставил на пиедестали от двете страни на входа на парка.  Бяха изработени в ренесансов стил, но той не ги харесал. Кой съм бил аз та да си позволявам такива скулптурни работи, лъжел съм за това, че паметника на Вапцаров в Димитровград е мое дело, та се наложи да показвам документи за да се защитя.

          Не зная , защо се държеше с мен така. Бях малко затворен, вглъбен в работата си, не твърде общителен. Може би това не му харесваше. Макар, че и аз като него останах да живея в провинцията, в родното си село Ръжена”.

          Слушах Калчев и си мислех колко различни са истинските творци, всеки живееше в своя си свят, със свои виждания, мнения, постъпки. А може би точно в това е хубавото – да има личности и спорове, които да движат живота напред…..

          За близостта си с големия поет и общественик Веселин Ханчев, Копчев разказва следното: „Близостта ни, изключително цененото от мен приятелство с него започна в София, в началото на петдесетте години. Духовното му благородство, любовта му към хората го правеха приятен и желан събеседник. Приятната му физическа фигура и интелектуален образ предизвикваха желание за близък контакт. Затова той биваше желан събеседник.

          През една лятна ваканция на Народната опера в София, където той беше драматург, а моя милост – скулптор, заедно с режисьора Евгени Немиров /син на писателя Добри Немиров/ решихме да прекараме в моя роден край, с. Ръжена на река Тунджа, в близост до родния град на поета /Ст. Загора – б.а/. Въдицата и рибарските принадлежности бяха заменени с бележник и молив. Желанието му по-скоро да види родния си град напираше и ето ни един ден пред прага на родния му дом. Постоя минута изправен, избърса деликатно прикривайки отронената сълза, обърна се към църквата насреща, промълви нещо съвсем тихо и като на театрален  под се прекръсти. После замина за Париж, като културно аташе в посолството…”

          През 1952 г. Димитър Копчев е назначен, като скулптор в операта в София, чрез конкурс, който той спечелва. Оттук датира и познанството му с артиста Константин Кисимов. 

          „Той беше магьосник на словото – разказваше Копчев. – Мъдър човек, не допускаше всеки в средата си. Имаше си свой кръг от близки хора.”

          И ето, че идва време да разкажа за една дружба, която трябва да влезе в каталога на литературната история и изобщо на историята на българската култура. През 1955 г. Димитър Копчев заминава за Димитровград. Възложено му е да направи паметник на Никола Йонков Вапцаров за първия младежки парк, носещ неговото име.

          „Пристигнах от София в Димитровград и на гарата бях посрещнат от началника на Отдел „Просвета и култура” към Градски народен съвет – разказва Копчев.  На път към Съвета погледът ми беше привлечен в един момент от млад човек, който идваше насреща и се различаваше от другите минувачи по своята изискана външност. Вървеше със съсредоточен и вглъбен поглед. Очите ни се срещнаха и сякаш си кимнахме за поздрав… Запитах началника кой е този младеж, а той ми отговори така: „А, това е Пеньо Пенев – един хулиган, маниак, който се мисли за поет”. В кабинета му прочетох едно стихотворение на Пеньо, поместено в „Димитровска правда” – местен вестник – което много ми допадна. До тогава живеех в София, бях неразделен с Веселин Ханчев и познавах българската поезия. От този момент аз вече уважавах Пеньо Пенев и го почувствах близък. Реших още на другия ден да се срещна с него. И се срещнахме, като стари познати. „Е срещнахме се пак братле” – започна първо той  /това обръщение „Братле”    беше винаги към мен/. Стиснахме си ръцете и така неразделни до последно сбогом.”

          От този момент нататък, наистина Димитър Копчев и Пеньо Пенев са неразделни. На Копчев му е дадено ателие в „Младежкия дом”  и той започва работа върху скулптурата на Вапцаров. Пеньо Пенев всеки ден се отбива в това ателиа и докато Копчев работи с длетото и камъка оживява под сръчните му ръце Пеньо чете своите стихове. Заедно обсъждат поезията и скулптурата, споделят житейските несгоди, семейни неразбории или радости.

          „Пеньо беше достоен за завиждане – споделя Копчев. – Благ, добродушен към трудовите хора, а съжаляваше нечестивците. Наричаше „мерзавци” кариеристите, доносниците  и някои партийни ръководители… Беше буен, неудържим и изричаше силни думи…

          Огорчението на Пеньо от живота настъпваше бавно и сигурно, естествено създадено от системата. Периодът след Априлския пленум, Пеньо определи, като „Азиатски деспотизъм”, който ще убива всичко, което не играе по неговата свирка. Въпреки голямата доза болшевишка наркоза наслоена в мен, аз вървя горд, несломим. Изправен, но аз зная, че ще бъда негова жертва, както Маяковски – сподели Пеньо. Той вече усещаше творческата си „деградация” и стана жертва на тази власт, която възпя”.

          Димитър Копчев е до последната вечер с Пеньо Пенев, последната вечер преди смъртта му. Пеньо е на гости у Копчеви /Копчев наскоро се е оженил и за красивата лаборантка Надежда  Славова и очаква дете/. Бързал е да си отиде, защото трябвало да работи върху някакво стихотворение, което да предаде сутринта в редакцията.

          „Сутринта трябваше да заведа жена си в болницата, където лежеше за задържане, а после да отида в хотела при Пеньо – спомня си Копчев. Но какъв ужас! Не мога да го опиша. Бяхме посрещнати от една медицинска сестра, която смутена и със заекване каза: „Вашият приятел, поетът, е в моргата, но още е топъл…” Сега зная само едно и го заявявам отговорно пред съвестта си и историята – Пеньо не е искал да се самоубие. Той направи трик, за да предизвика внимание и съчувствие към себе си, но това му струва живота.”

          В книгата „Това ли е старата България” издание на БКП, София 1959 г., на стр. 114, известният политик от онова време и историк Владимир Топенчаров пише следното: „Над Димитровград слизаше пролетния юнски ден, зеленината течеше по целия скат… Когато минавах през парка, срещнах художника Димитър Копчев – той бе изваял Вапцаров. Художникът сега мечтаеше за статуя на димитровградския работник, който с труда си внася в живота делото на поета и изтрива границата между мечтата и живота. Това ще бъде статуя на осъществения Вапцаров.”

          Такава статуя Копчев не направи, но и днес красят живота на неговите многобройни скулптурни изображения, те ни заобикалят, радват очите и чувствата ни, А ние дори не знаем кой ги е изработил, влагайки в каменния образ своето сърце и огромна любов към хората.

          Той е изработил освен паметник на Н. Й. Вапцаров, още бюст на Пеньо Пенев в Димитровград, на Желю Манолов, един от първите български летци, на Андон Черковски в гр. Раднево, паметника в село Верен, скулптурния портрет-глава на Веселин Ханчев. Участва в колектива по изработването на фриза на дома паметник „Александър Стамболийски” в София, има многобройни пана, релефи, фонтани, паркова пластична украса, като чешмата на бригадирите в парка на Димитровград и др. и др. Носител на наградата на Стара Загора – медал за постижения в областта на изобразителното изкуство.

          Димитър Копчев остави в дома си многобройни скулптурни изработки, както и епистолярна и друга лична архива, свързани с културното ни наследство, които чакат своите изследователи. Родната му къща в с Ръжена притаила дъх сред крушовите, и ябълкови дървета, все още нашепва красиви приказки за българската ни традиция и талантливите ни хора живели и творили с мечтата, че оставят нещо свято за поколенията, че не са живели напразно, че са част от българската ни история! …

          Илюзии, нали? Днес ние минаваме покрай сътвореното от тях, подритваме камъчетата наоколо и с безразличие хукваме към чужбина да търсим пари, с които да погубим душите си …

          Малцина знаят, че една от най-хубавите скулптурни творби на Димитър Копчев, която би могла да бъде един от символите на Казанлък заедно с розите, е паметника на българина, който се извисява близо до шосето между гр. Казанлък и гр. Крън.

          Днес този монолит се губи между някакъв „мираж” на бензиностанция, само на два метра от него, бурени, треволяци и тръни… И въпреки това огромната, величава фигура стилизираща по един невероятен начин непокорния, смел, свободомислещ,  героичен българин, се извисява гордо  изправена, на фона на бунтовния ни балкан, с поглед отправен към  бъдещето и сякаш иска да извика, като Боримечката на Вазов „българи  гордейте се с историята си, със свободата извоювана от вас и с космическия дух, който носите в сърцата си!...” Но има ли кой да го чуе…..

          Скулпторът Димитър Копчев беше скромен, тих човек, с особен чар на интелектуалец, прозрял истините на живота и философията на древните мислители, художници и ваятели,  всеотдаен приятел и сърдечен събеседник, Димитър Копчев – един от нашите бележити съграждани, живял с времето си и останал в бъдещето, но забравен в дима от бензина на 21 век! Въпреки, че за скулптура Димитър Копчев, както и целия кръг от негови приятели-творци важи прекрасния стих на Пеньо Пенев:

Не мечтая безсмъртие и пътища леки,

а ватенка топла за зимния ден.

Безсмъртно нека остане навеки

сътвореното тука от мен!”

 Лилия Димитрова

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co