През “Вълчите празници” не се похваща работа или изобщо не се работи с материали, които имат каквото и да било идейно отношение с живота на вълците. Например, не се преде, не се правят цървули, не бива да се излиза в гората или полето на работа с добитъка и други подобни неща. Защото вълците в такива случаи се ядосвали и търсели да накажат този, който е престъпил тези забрани. “Имало е случаи, – казва в предания народа, – когато човек, носещ нещо изработено през тези празнични дни, бивал нападнат от вълци и изяждан заради това изработено нещо”. Други анекдоти разказват как някои бивали нападнати от вълци, които изяждали само онова, което е приготвено през “Вълчите празници”, а човекът оставал непокътнат.
Най-многото, което жените вършат през тези дни, основно в първия ден, е да измажат подовете и стените на жилищните помещения. Това е същият обичай, който става и на “Мишовден”: една маже, а друга пита, що върши. Отговорът е, че “замазва на вълка устата”. Има и следните обичаи: сутринта на Свети Мина домакините вземат домашните ножици и ги увиват стегнато с парцал или “сиджим”. И, когато едната ги връзва, друга я пита:
Какво връзваш?
– На вълка устата.
– Връзвай, връзвай, да пукне дано!
На много места на първия ден разнасят и погачи заради вълците.
През всички тия нощи в северозападните български краища се смята за “хаталия” да се ходи:заболявало се от епидемия.
А почти навсякъде се смята, че последният вълчи ден е “най-хаталия”.
Всичко това говори за съществувала представа за някаква демоничност на вълците. И като такива същества към тях се е действало със символични или магически постъпки. Тази свръхестествена одухотвореност личи и от отношението на народа към вълците, като означава числото им както на човеци “двама”, “двоица”, “троица”, “единак”, “девет души” и др. Колкото до схващането, че последният ден е “най-лошият” (най-злополучният), трябва да приемем, че има влияние от вярването, че последният вълк на глутницата е най-лошият.