През 15-ти и 16-ти век турските репресии в селата източно от Казанлък се засилват и положението в тях се влошава. На непокорните и свободолюбиви българи животът е в опасност. За да се запазят те били принудени да се изселят. По него време местностите около Синята река в Средна гора са били вековни непроходими гори, в които турски крак не е стъпвал. Тук бежанците се скрили от турски поглед. Товарели на биволски коли с чергила покъщнината и на групи потегляли към гората. Разделяли се с мил дом, който градили цял живот и в него създали семейства. Разделяли се с двор, кладенец с живителна вода, чардак натежал от грозде, с ниви, ливади, градини. Оголвали къщата, вдигали постели, покъщнина, опразвали хамбара. Опустошили камината, без подница, връшник за печене на хляб, без верига. Огъня угасили завинаги, кокошките натоварили и потеглили през сълзи и все назад поглеждали. Каква душа трябва, за да издържат? Зад себе си оставят един живот. Пред себе си имат само надежда, а в гърдите бие сърцето на българина!

Така се появява село Горно Черковище. Първата дейност на изселниците е да запалят огън между два плоски камъка и да приготвят храна за семейството. Това е огънят, който те взели от камината в родния дом и пренесли тук с мъката в сърцето си. него те пренесли между Гяур дере и Гурля и той гори и до днес. Изселването им било на малки групи, незабележимо. Това е ставало в края на лятото, след прибиране на реколтата и осигуряване на хранителни запаси. Тогава времето застудява и нуждата от жилище е остра.
Определят мястото за новия дом и всички се включват в неговото изграждане. Започва се от камината. Бащата я зида от камъни и кал. Калта приготвя майката. Най-голямото дете носи вода то реката. Майката копае пръст и бърка калта. Другите събират речни камъни. Само най-малкото, свито във фота, е оставено от майката на близката полянка, седнало сред тревата. Майката не откъсва поглед то него. Може да нагази в калта или да отиде в краката на добитъка, който пасе наоколо. То се мъчи да върви из тревата, пада, става, лази като буболечка, бори се с тревичките и си бърбори. Съдба човешка! А това е утринното поколение и продължението на рода. Сега майката няма време за него, залива пръста с вода, с гореща пот и горчиви сълзи.
Бащата зида камината, ред кал, ред мъка човешка и светла надежда за нов живот. Камината бързо израства с висок комин на върха. След това веригата се провесва. Окачва се бакърът с вода. От огъня между двата камъка се донасят горящи главни. От колата се донасят подницата и връшникът за хляб, зарежда се гърнето с боба и до него желязната пиростия за тигана. Стеничките на къщата правят от плет с пръти от гората. Отвътре и отвън плетът се облепва с кал и става сигурна преграда за ветровете и студа. Покривът е от каменни плочи, ако се намерят такива.
В едно помещение живеело цялото семейство: възрастни, деца и родители. На животните изграждали примитивни кошари. Семейството се изхранвало с мляко, сирене, масло, яйца, месо, лешници от гората, диви плодове, гъби, охлюви, риба от реката, месо от дивеч. Мъжете разоравали околните поляни. Засявали ги с жито, картофи, боб. Жените печели хляба, готвели ядене, грижели се за децата, перели дрехите, предели вълна от овцете, тъчели платове за дрехи и завивки. Момичетата помагали в домакинската работа, а момчетата в полето.

Снимка: Уикипедия

Животът в селото бил задружен. Занаятчии започнали своите занаяти. Хората постепенно се отпуснали. Започнали да си общуват, заедно да празнуват, да провеждат чествания, ритуали, сватби. Направили пътища през гората до Казалачдере и Сюйнет ери. Почнали да търгуват с тези села. Направили път до града и от там се снабдявали с необходимите им стоки.
Но основният източник на храната - земята, била недостатъчна. Някой започнали да купуват земя от жителите на Сюйнет ери. Там имало много земя. В него живеели турци, западно от Гяурдере и северно от река Гюрля. Понеже се намирали на южен склон, тук и климатът бил по-добър от този в Синята река.
Постепенно българите от Синята река започнали да се заселват в турското село Сюйнет ери. Правели си къщи от кирпичи върху каменни основи, покрити с керемиди. Роднини, приятели, съседи им се притичвали на помощ. Къщите били големи, на два етажа, с много стои, със сундурми, зимници, хамбари, със стаи за гости. В стените изграждали долапи, юклюци, таваните били дъсчени, някой дори с резба. Платени били само майсторите, а останалите били помощници. На тях стопанинът се отплащал по-късно с труд. Това сплотило хората, сближило ги и животът им бил по-лек.
С течение на години, бавно и постепенно, населението от Синята река се преселва в Сюйнет ери. Заживели на махали българи и турци. Животът на българите тук бил спокоен, защото тези турци били работни, добри, миролюбиви. Освен това българите били генетично отбрани от източните на Казанлък села, а турците тук били на по-ниско интелектуално ниво. Ето защо българите си построили църква, по-късно и училище. Сред българите процъфтява занаятчийството, земеделието, животновъдството, търговията. Авторитетът на българите станал значителен. Самите турци започнали да назначават българи за кметове. Това имало голямо значение за българите. Много от тях станали богати търговци. Пътували из страната, докосвали се до по-висока култура и я пренасяли тук.
Турското име на селото дошло от средновековния им ритуал "обрязване" /сюйнет/. Под влияние на българите се променя от Сюйнет ери на Сюйнетлери, а за по-голяма благозвучност в Симитлери. Така се нарича селото до построяването на новата черква, наричана горната черква. Така селото се нарича Горно Черковище. Това име носи до падане на фашистката власт. Тогава е преименувано на партизанския командир Сребри Бабанов Морозов и е наречено Морозово. Това име носи до десетоноемврийските събития, след което отново се именува Горно Черковище.
Това е то нашето село. от образуването си до днес е било изложено на бурите на историята и на бурите на природата, но е преодоляло тези превратности и е оцеляло, защото в него живеят будни българи.
За неговото развитие и разцвет заслуга имат много хора. То е дало видни личности. Много от тях още се помнят и не трябва да се забравят. Това е гордостта на селото. Необходимо е тези имена да бъдат извадени от историческия прах на забравата, да бъдат почистени от него и да служат за пример и гордост на сегашните и бъдещи поколения. Практически, да се появят тези имена със своя блясък, може да се осъществи с волята и желанието на няколко ентусиасти, обичащи силно родното си село. селото да се раздели на четири района. Всеки район щателно да се обходи, да се посетят хората, които биха могли да дадат необходимата информация. Нужна е само химикалка и тетрадка, и твърдо убеждение, че се върши едно полезно дело и се попълват страниците а историята на родното село.
Тетрадките със събраните данни да се пазят в читалищната библиотека и след години пожълтелите им страници ще дават светлина на бъдещите историци. 

Георги Матанов