×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 63

Интервюта

Веселина Кацарова: "Малкото винаги е повече!"

България има нужда от патриоти в истинския смисъл на това понятие. А българите имат нужда от повече оптимизъм, сподели именитото мецосопрано само часове след последния си концерт в родната Стара Загора

ПИСМО ДО ТАТКО

 

Здравей, Татко!
Знам, че където и да си сега, моето писмо пак ще стигне до теб!

Ибряма: “Диск в България е ... хвърлени на вятъра пари”

Изпишеш ли името на Иво Папазов - Ибряма в търсачката Google само за 0,23 стотни от секундата излизат 273 000 резултата. Ако ли пък напишеш само Ибряма резултатите са 49 100. Музикантът посреща тези факти с усмивка, още пази писмо, адресирано до село Богомилово, където живее от началото на 80-те години на миналия век, в което 150 влюбени в музиката му нашенци от Северна България се жалили, че нямат достъп до Интернет и не могат да гласуват за него в класацията на радио Би Би Си. На плика пишело само Богомилово, за кларнетиста Ибряма.
Иначе е роден на 16 февруари 1952 година  в Кърджали, кръстили го Ибрям Хапасов. Дядо му Мехмед свирел на зурла, а баща му на кларинет. Кръстен е на чичо си Ибрям. В началото на 80-те "доброзорлен" сменя името с измисленото от негов приятел Иво. По настояване на родителите в началото започва да свири на акордеон, но бързо се преориентира и едва 7 годишен застава на сватбарския подиум с инструмента, който ще му донесе световната слава.
На 13 години получава първата си заплата като кларнетист в кърджалийския ресторант "Москва". Когато през 1974-а основава оркестъра си "Тракия". Мераклии за жива музика от цяла България идвали на тълпи да го слушат. Никога няма да забрави как на една сватба, след 12-часова свирня домакинът отказал да плати, щото не чул любимата си песен. В началото на 80-те години на миналия ХХ век големият продуцент Джо Бой  идва на крака в България, за да чуе с ушите си солата му. По онова време се сприятелява и с джазмена Милчо Левиев, двамата създават няколко съвместни парчета. За пръв път излиза в чужбина през 1988-а, като след концерта в Москва получава покана за 45-дневно турне в САЩ. Срещаме се в Богомилово, домакинът е нещо понастинал и отказва да прескочи до съседна Стара Загора дори за да си купи нов вестник. Признава че не му се дават интервюта, нямало какво ново да добави към вече изприказваното и изписаното по него адрес. Макар и трудно, разговорът все пак се случва.

ДИМО СТАНКОВ: "ИЗКУСТВОТО НА ..." - втора част

Продължава от бр. 46
- В последните години е доста нашумяла темата с разсекретяването на досиетата на ДС. Бяха разобличени и много имена на наши дипломати. Какво печели и какво губи България от това? Кой стои зад това и това не нанася ли тежък удар върху българското разузнаване и контраразузнаване?
- Голям въпрос! Това наистина е голям въпрос, който изисква, може би да е тема на много разисквания и оценки и едва ли в едно интервю могат да се кажат всички негативни последици от едно такова действие.
Но да се върнем малко назад във времето … Срещу органите на ДС са се водила битки, жестоки битки по времето на социализма.
Правени са редица опити да бъдат дискредитирани органите, обвинявани в тероризъм, в неправилни действия, обвинявани са във всякакви мръсотии. И всичкото това го вършиха противниковите служби. След промяната обаче битката срещу органите започна и от ляво, и от дясно. В никакъв случай не мога да оправдая действията на някой от нашите ръководители по онова време, които с такава лекота удариха по органите на ДС. Най-напред започна с уволненията и съкращенията, с разбиването на ДС - какво остава за по-нататък. Оставаше само да се разкрият досиетата на агенти. Тези хора, които са помагали на оперативните работници, на службите, на Министерството, на разузнаването. И тук натиска от Запада беше много силен.
След това излезе веднага един списък, още по време на Великото Народно събрание, доколкото си спомням, там имаше някои агенти разкрити главно сред земеделски ръководители и други. И този процес продължи. Хареса им се на някой сили и продължи със законите - едни успешни, други не до там. Докато се стигна до тоз закон, който го прие последно Тройната коалиция и тука вече се разкриха досиетата и започнаха поразиите.
Но това не е еднократен процес, той е от години. Нарушаваха се принципите на секретността и се нанесоха главните удари и последици за българското разузнаване и за българските тайни служби. Днес никой не желае да работи по такъв начин и в разузнаването ни нито един чужденец не иска да работи, за да не бъде разкрит. Ако някой все пак се съгласи е твърде и на висока цена и то ще работят евентуално да предадет една или друга информация. Това са едни от големите последици от разсекретяването на досиета. Голямата манипулация, големите лъжи и измами са, че това всичко е било за разкриването на комунистическото управление, на комунистическата партия. Като че ли България е някъде в света отделна и представлява само една комунистическа партия. Тя като че ли няма народ обикновен, няма работници, като че ли България е представлявала само комунистическата партия.
Това са пълни лъжи. Защото аз и колегите сме работили за България и от името на България. Аз не съм отивал никога на тайна операция от името на Тодор Живков или от името Полит Бюро, аз отивам за България и работата винаги ни е била да подпомагане дейността на България във всички области на живота - политически, икономически, военно-политически.
Сега това е безобразие, че посланиците ни са били свързани с ДС, резонният въпрос е - а сегашните посланици с кого са свързани? Чии задачи изпълняват?!
В миналото имаше една организация наречена Варшавски договор - там се решаваха въпроси общо на целия Варшавски договор - те били свързани със съветското разузнаване. Ами с кого да бъдат свързани, като тогава е била водещата сила на тази организация. А сега с кого са свързани?!
Имаше закон при нас, щом стане посланик наш агент, той престава да бъде сътрудник на разузнаването.
Така че, много надълго и широко може да се говори на тази тема. С разсекретяването на досиетата много съдби бяха ударени неправилно, другаде пък намериха оправдание за това, че са били насилствено накарани да работят, прикриха се и много доносници, а пък се разкриха честни хора. Но пък чест правя на тези, които излезнаха и заявиха: "Аз съм работил и не крия за това, че съм работил за разузнаването. За мен беше чест! За мен беше чест да работя за България". 
Ясно е, че отварянето на тези досиета стана под натиска отвън и в подлизурството и угодничеството на нашите управляващи.
Какво показваха данните, които бяха изнесени по "Уики Лийкс" така да се каже. Това са най-елементарните неща, които бяха изнесени, къде са данните на разузнаването, ако те излязат?! Но тука аз мисля, че това е една много сериозна комбинация - сега искат да съдят един човек, който ги е публикувал, ама нека видим кой му ги е дал, от къде ги е взел той тези данни, да не ги е изкопал. Тези данни се намират в Държавния департамент, в посланици. Кой ги дава, как ги дава, защо ги дава?!
Преди да се вземат решения и преди да се приемат действия трябва много да се мисли и анализира. Нещата не са толкова черно-бели и не са еднозначни. 
- Има ли други държави по света, които да разсекретяват досиетата и разкриват имената на хора работили и помагали за националната сигурност на страната си освен България?
- Да, има! Много Източни страни, както например Германия отвори своите досиета. Но там отварянето стана много по-рано във времето. Но разсекретяването на досиетата в Германия се наложи поради други условия и обстоятелства. Там разсекретяването се наложи заради създаването на една държава и така стана, че трябваше да се отворят и преразгледат архивите
- Къде се крият сега разузнавачите?
- Това също е много голям въпрос. Едно време разузнавачите започна да ги "гони" Стоян Ганев от Външно министерство, след това Надежда Михайлова поизгони доста като беше Министър, та така и до днес. Много правилният въпрос е къде ще се прикриват разузнавачите? Къде ще работят? Те са в една служба и трябва да отидат да работят? Какво ще си сложат на челото една звезда, че са разузнавачи и ще отидат да работят? Това е едно не разбиране, едно злобно отношение към тези органи, които водят до големи провали за държавата. Не само за самите хора. Това всичко ще отмине, хората ще си отидат по естествени причини - смърт, тези за които говорят от ДС днес останаха малко измежду живите за съжаление. Това е един исторически етап, но последиците, големите последици ще бъдат за България лоши.
- Не мислите ли, че последиците започнаха, примерно атентата в Сарафово от това лято?
- Вижте при тези възможности българското разузнаване няма как да разбере, нито би могло да разбере затова. Тези организации се разработват с хора вътре. Българското разузнаване както и много други нямата тази възможност да имат своя агентура и да разберат къде ще се проведат терористичните актове, въпреки че предполагам че една от задачите им е да работят по терористичните актове или срещу терора днес. Но какво значи да работиш срещу терора - не да защитаваш граници. Как се работи срещу терора - вътре в терористическите организации с агентура, която да предугади, която да предскаже, която да предупреди за терористичен акт. В противен случай ще говорим за след събитията.
Това е големият въпрос в разузнаването - прикритието. Всяко едно разузнаване търси своето прикритие. Разузнаването е не позволена дейност на територията на съответната страна. Ние вършим незаконна дейност там, както чуждите разузнавания тук. Затова трябва разузнавача да е прикрит, да има оправдание.
А що се отнася до създаването на Комисията по досиетата вече там, това е една дейност абсолютно излишна. Някой хора върху рапортите, досиетата написаха книги, като се опитаха да препредадат написаното там, но го изкривяват и пречупват и вземат отделни моменти извън контекста, извън общото съдържание на тази дейност. Защото едно досие може да бъде разгледано, ако обсъдиш, проследиш и разгледаш целия проблем -работата която е била, проблема кой е бил, каква е дълбочината на целия проблем, колко широк е бил, какви материали са получени, къде са отишли, колко полезни са били за страната, какво е свършено със събраната информация и т.н.
- За кого и срещу кого работи българското разузнаване преди и сега?
- Сега ми е трудно да говоря за българското разузнаване. То претърпя много динамични процеси и промени в кадрово, в организационно отношение и в структурно отношение. Не мисля, че днес им е по-лесно на българските разузнавачи. Въпреки че на пръв поглед, като че ли няма ясно определен враг, но пък това им прави задачите още по-трудни. А пък когато няма ясна задача няма успех. И един по-умен от нас човек беше казал за три основни условия има за успеха на едно разузнаване - първо - ясни политически указания, ясни  инструкции, ясни заповеди срещу кого работиш. Второ - кадрите и трето -финансите. Без тези три условия няма успех. Това разбира се важи и за всяка друга дейност. Когато нямаш ясна представа, ясни указания с кого работиш и срещу кого работиш, няма какви резултати да очакваш.
Някога за нас това беше ясно, ние имахме главен противник, второ степен противник, имахме ясно направени задачи и планове, които трябва да постигнем, това трябва да направим, такава информация да съберем - искаше се труд, труд, труд, постоянство и действие. А сега всичко е коренно различно.
- Какви качества и какво сърце трябва да притежава разузнавачът преди и сега?
- Няма никакво значение от преди или сега за разузнавача. Разузнавача е такъв и сега, и преди години. Както нашия, така и противниковия разузнавач. Разузнавача трябва да притежава една всеотдайност, една жертвоготовност както го е казал Дзержински: "Чекистът е човек с хладен ум, горещо сърце и чисти ръце."
Качества на разузнавача трябва да са компилация от много неща, пак ви казвам всеотдайност, начин и възможност за анализ, приспособимост, комуникативност и малко по-голяма доза кураж, щипка смелост, риск, пресметнат риск. Всичко трябва да е преценено, защото безумните рискове водят до много бърз провал. Моят девиз в разведката е ИЗКУСТВОТО НА РАЗУЗНАВАНЕТО Е ДА СЕ СЪЗДАВАТ ПРИЯТЕЛИ! Не можеш да търсиш, да искаш информация от врагове, ти трябва да го направиш да бъде твой приятел, да бъде приятел на България. Може да е временно, може да е на базата на общи идейни разбирания, може да е на базата на пари, на морално политически възгледи. Трябва да привлечеш човек, но той трябва да си стане приятел за да ти бъде полезен, така че някога директора на ЦРУ, беше казал в нега книга "ИЗКУСТОВОТО ДА СЕ РАЗУЗНАВА". Аз днес го перифразирам така: ИЗКУСТВОТО НА РАЗУЗНАВАНЕТО Е ДА СЕ СЪЗДАВАТ ПРИЯТЕЛИ и в буквалния и в преносния смисъл дума.
- В друго свое интервю казвате, че работата на журналиста е много близка и сходна до работата на разузнавача. Ако сега имате право да избирате, каква професия бихте избрали - отново в разузнаването или журналист?
- Ако трябва да избирам отново какво трябва да работя, отговорът ми е категоричен - ще избера пак разузнаването.
Общото между журналиста и разузнавача е, че боравят с информация, че събират информация. Разликите обаче са, ако журналиста събира официална и не официална информация и на него му е простено да сгреши, то работата на разузнавача е много специфична и място за грешка няма. Разузнавачът няма право на грешка и на поправителна сесия!
Така че категорично избирам пак разузнаването и България. За мен е чест да работя за България!     Яница Станчева

Това лято имах удоволствието да се запозная с изключителния и обаятелен Димо Станков на едно тържество. В кратката ни среща успяхме да поговорим на различни теми, да обменим впечатления за неща и случките в България, а и по света. Той успя да провокира журналистическото ми любопитство и аз наклоних темата за това какво е работил и какво е надживял. В усмивката си, като че ли беше заключил много тайни, нo пък същата показваше патриотизма и искреността, и любовта към България. В разговора помежду ни аз разбрах, че той има издадена книга преди няколко години "След дълго мълчание ,42 години в българското разузнаване". По-късно получих екземпляр от неговата книгата и се потопих в света на българското разузнаване, запознах се от близо с човека и разузнавача Димо Станков и смело мога да заявя, че за мен вече светът не е същия след докосването ми до тази книга.
Димо Станков е полковник от резерва, бивш зам.-началник на Първо главно управление на Държавна сигурност (ДС) - външното разузнаване - до 1990 г., след края на режима на Живков.
Димо Станков е пенсиониран от 1990 г. Работил е 7 години под прикритие на дипломатическа работа в Лондон, бил е резидент на българското разузнаване в Париж, когато е бил началник на журналиста Владимир Костов. Станков е автор на книгата "След дълго мълчание, 42 години в българското разузнаване", в която разкрива част от професионалната си дейност и оправдава дейността на Първо главно управление.
Ето и какво сподели самия Димо Станков за читателите на вестник "Долина":

Ганка Стойчева: “Искам децата ни да се върнат в България”

Един творец подели баницата на Гълъбина Михайлова с приятели и почитатели навръх рождения си ден. Това е добре познатата писателка Ганка Стойчева. За едни е позната предимно като писател и само чрез творбите й. За други е повече от една усмихната дама, част от местния културен живот. Всяко съприкосновение с нея обаче оставя усещането за някаква лекота и слънце. Светлина и топлина сякаш извират от нея и тя ги подарява на света.
За годините в които я познавам, нито веднъж не я чух да се оплаква, освен заради факта, че вечно има повече от една задача на ден и все тича и тича, бърза за следващата среща. Ежедневието й е много различно от това на типичния пенсионер. Затова й никога, дори сега не вярвам, че е на 80 години.
Каква е тайната на тази сила - да криеш собствената си болка и да даряваш света само със щастие, и въпреки ударите на съдбата, да виждаш и описваш само добрите и прекрасните неща, за да оставиш след себе си добро послание. Вероятно никога няма да разбера ... А може би няма тайна, поне не по-различна от тази, че трябва да си такъв, какъвто искаш да е света около теб. И за разлика от повечето нас, които се стараем само на думи или дори не се престрашаваме да помечтаем за това - Ганка Стойчева го прави. В разказите си тя вади поуките от битието ни и с упорството на изследовател търси най-добрите хора, които да направи свои герои. И не само на думи, не само на хартия тя е откривател на светлината. Защото прави същото и с хората - умее да ги вижда само откъм добрата им страна и да ги накара да повярват, че наистина са такива - добри.
В навечерието на рожденият й ден разговаряхме за книгите и живота, за споделеното и премълчаното в годините.

Старозагорка изстреляла Борис Христов към световната слава

Без сестрата на поета Гео Милев Пенка Касабова, оперният свят щял да се размине с гениалния бас на Борис Христов, а най-вероятно българинът, считан за наследник на Шаляпин е щял да си остане скромен труженик на попрището на юриспруденцията.
Разказът е на поетесата Леда Милева, дъщеря на Гео и племенница на Касабова, която е първата българка с висше образование в областта на предучилищното възпитание. Съдбата обаче си знаела работата, като срещнала през есента на 1937-а година тогава 36-годишната Пенка с едва 23-годишния Борис.
Дамата по онова време е директор на американската детска градина в София и на педагогическия институт към нея, а младежът е студент в Юридическия факултет и пее в хор "Гусла".

Задължително е или поне е образователно, всяко интервю, да представя накратко интервюирания. Колкото и да е известен въпросният човек, човешката памет има свойството да забравя, очите и ушите да пропускат информация, а някой хора имат и оправданието да бъдат млади и да не знаят всичко. Затова, вероятно е задължително да започна така - Румен Денев е роден в Казанлък преди петдесет и няколко години. Учил е в ПУ "П. Хилендарски" и в Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Автор е на книгите: "Животът на дъжда" (1986; награда за поезия "Южна пролет"), "Вечният мир" (поема; 1991), "Последно" (1999), "Звукописи" (2002) и "Посоки на погледа" (2006). Член на СБП.
Но най-важното, което трябва да се знае за него е, че Румен Денев е поет. Не защото има няколко издадени стихосбирки, не защото е член на съюза на писателите и така да се каже, професионално е признат за майстор на думите в особения ред на поезията, или поради други подобни причини, които са плод на битието. Румен Денев е поет, защото вижда, чува, докосва и ражда света с нежност, точност, мъдрост, страст, любов и смирение. И всяка доза от тази емоционална есенция е поднесена в изящно изваян словесен къс.
И защото не мога по-добре, ще оставя на него да обясни, какво е това политическа фантастика, защо България е град и къде се крие изворът на националния му оптимизъм.
Аз ще кажа само, защото също е задължително, че поводът да разговаряме с Румен Денев, стана излизането на най-новата му книга - "Град България", определена като жанр от самия него като - политическа фантастика.

Страница 26 от 33

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co