Интервюта
Винаги съм смятала, че живота е като партия шах. Животът е като черно/бялата шахматна дъска, а движението на фигурите са нашите решения, които вземаме… Мислейки над това и пишейки за спортните успехи на Клуба по шах „Казанлък 21“ реших да се срещна със състезателката по шах и треньор, избрала да остане не само в България, но и в Казанлък, за да буди любовта към шаха Петранка Драганова.
Разговорът ми с нея от интервю се превърна в истинска изповед на една шампионка, останала истинска и искрена без да бъде главозамаяна от успехите си. Шампионката по шах споделя, че „Шахматът е велика игра, която ни учи на много неща! Това не е движение на фигури по определен начин, а рисува лабиринти, от които трябва да можем, да излизаме сами.“
За любовта на живота й - шаха, за това как се възпитават шампиони и живота партия шах ли е ще говорим с Петранка Драганова. Ето какво сподели тя за читателите на вестник „Долина“:
- Здравейте, Бихте ли се представили за читателите на вестник „Долина“
- Аз съм горда казанлъчанка, останала в родния си град, с желанието да помага. Бих искала да имам много време пред себе си, за да мога да предавам любов и умения в шахмата. Ползите от тази игра са ясни на всеки средно интелигентен човек, който пред всички други предизвикателства в нашия град, би предпочел да доведе детето си в общинския шахматен клуб, за да се научи на можене и да изгради характер, чрез шаха. Аз съм обикновена жена, педагог по образование, успяла да стане шампион по шах през годините, във всички възрастови групи, треньор в шахматен клуб ,,Казанлък21“. Просто Петранка Драганова.
- Г-жо Драганова, ще ни разкажете ли как се роди идеята за създаване на ШК "Казанлък 21" и за дейността му през годините? Колко деца обхваща клуба ?
- Определено клубът се появи, като феникс от пепелта… Бях още активен състезател в силата си, когато моя съученичка упорито започна да настоява, да поема децата на Казанлък и да ги уча на шах. Времето съвпадна с момент от моя живот, когато трябваше да взема единствени, правилни решения за себе си и двете ми малки деца, след скорошния ми развод. Бях на кръстопът, разкъсвана от дилема дали да остана в Казанлък или и да приема предложение за треньорска работа ,,навън“. Останах тук и през 1995 г. влязох в шах клуба, и направих група. Много скоро се появи и друг треньор, завършил НСА. Уж бяхме един клуб, но вижданията ни за работа с деца се разминаваха… Имахме разногласия и в педагогическите методи… И ето ти нова дилема… Решението дойде бързо. Подкрепяна от родителите на децата, с които работех и от приятели, учредихме ШК ,,Казанлък21“ през 2000 г., в началото на новия век. Затова е ,,21“. С първата ми група имам много незабравими спомени. Пътувах навсякъде сама с тях и освен за шах, с тях си говорехме, и за много други неща. Пораснаха пред очите ми! Всички до един се изучиха и реализираха в живота. И днес, когато някой си дойде в Казанлък се обажда. Помнят ме! ? И аз не съм ги забравила… Останахме приятели, въпреки че пътищата ни се разделиха.
Покрай ангажиментите ми в клуба, моите деца също пораснаха. Не беше лесно. Освен това и треньорската ми работа не беше и кой знае колко платена, да не кажа никак. Инициативата дойде от родителите… Аз също търсех възможности и за страничен доход. Сърце не ми даваше да оставя децата и клуба, и като ,,нормален“ човек да потърся друга по-доходна работа. Бях още и състезател, носех доста ,,дини“ под една мишница… Но успях, справих се!
В клуба има текучество. Неизбежно е. Шаха има своите особености. Ползите му проличават след време, интересното в играта идва след време… По-слабите по характер и по-разглезените не дочакват това време. Но броят не децата се ,,върти“ около 12-13. Все остава едно ядро, около което се събират и други. Така е било винаги, така е и сега. В момента има деца, които са при мен от детска градина и вече са в 5-ти – 7-ми клас. Те наистина обичат шаха и вероятно никога не биха се разделили с него. Виждам благодарност в очите на родителите им. Самата аз се гордея с тези деца, защото в тях има и част от мен – това, на което съм ги научила не само в играта, а и някак си житейският ми ,,почерк“… В момента върви картотека към Федерация шах, та клубът наброява около 16 деца. Радостното е, че освен изпитаните ми бойци /ядрото/, в клуба тренират 6 деца от детска градина. Обичам да ги поемам от най-ранна възраст, когато много са послушни. ?
- Какви са проблемите, които стоят пред този спорт и в частност пред Клуба по шах в Казанлък?
- За съжаление проблеми винаги е имало, но и Общината помага, ако е нещо по нейната част. По-голям проблем са родителите, които не са наясно с материята, но са много ,,компетентни“ иначе. Тежи им членският внос, с който ги запознавам още в самото начало. Тежат им ред и правила, които им се изясняват в самото начало. Има и родители, които се главозамайват след първите успехи на децата им. Тези ,,капризи“ се превръщат в проблем за спокойствието в клуба. След 25 години треньорска работа, си изясних, че предпочитам да не създавам ,,звезди“, защото забравят от къде са тръгнали, кой ги е ,,запалил“ и кой е вложил усилия, да бъдат забелязани. Няма признателност! Но има обиди и ,,плюене“ по мен, по децата… Но живот …
Сега работим в добра, нормална среда и стъпваме уверено напред, колкото ни позволяват силите. Научих се и вече питам, когато се запише ново дете, какво очакват родителите от мен, защото от всяко дърво свирка не става, но това, за което гарантирам е, при нас детето да изгради ценности, които ще му помагат в живота. Да станеш Човек, да си шампион в живота! – това е повече от всички спечелени купи и медали. Разбира се, че мисля и за другото. Предизвикателство е да накараш ,,сляпото да прогледне“. От нищо не можещото дете, да израсте добър състезател. Мечта е за всеки да спечели медали! Мечта за всеки треньор е, да види, че е успял да научи детето да спечели своите медали! Докато се стигне до този резултат, детето трябва да гради характер, да кали качества, за да не се отказва, а да гони мечтите си, да се доказва… Аз имам търпение за това!
- Какво предстои пред Клуба през 2023?
- Пред нас е Нова състезателна година. Направила съм план, къде ще участваме, според възможностите на децата. В Държавните първенства и Купи ще играят не само те, а и цялото кралско войнство на клуба. Не изключвам участия и на жените. Имаме отбор и трябва да даваме пример! Бих искала, ако успеем, да минем и границата за Международно участие, за да ,,сверим часовника“ и да разберем, как ще се представят нашите деца, когато излязат зад граница. Иска ми се да видя, колко ,,тежи“ надписът ,,Казанлък“ на екипа, който носят. Има за какво още да говорим, има какво още да им кажа и покажа. Каквото и да видя, от сега знам, че децата, които се занимават в клуба нямат аналог, що се отнася до възпитание и сериозно поведение. Запозната съм, имам впечатления от други клубове и мога да заявя, че съм горда с тези, които идват, остават в клуба и излизат едва, когато дойде време да продължат образованието си… Тогава си казвам: Свършихме добра работа!
- Г-жо Драганова, водихте занятия по шах в ОУ ‘Георги Кирков” тази добра практика продължава ли? Има ли интерес и от други училища?
- Предишната директорка на ОУ,,Г. Кирков“ Л. Абдишева, сама ме потърси преди години. По проект на МОН ,,Успех“ мисля, че беше, училището можеше да развива извънкласни форми. 11 години продължи съвместната ни работа. Всяка учебна година сформирахме групи, имах разбиране от целия преподавателски колектив, излъчихме и Държавен шампион. Харесваше ми, че в училището имаше дисциплина. Аз съм от поколението, което се възпитаваше в училище на ценности и дисциплина, и това, че намерих в това училище изисквания, ред и правила ми допадаше.
В момента работя в ОДК ,,Св. Иван Рилски“ и всяка нова, учебна година, сформирам нови групи от деца. Предпочитам те да са от детските градини, заради възможността аз да ходя при тях и заради това, да откривам таланти от най-ранна възраст. Предизвикателството в детските градини е голямо, защото там много малко деца знаят движението на фигурите и започвам от самото начало. С добри впечатления съм от ОУ ,,Вапцаров“. Децата са страхотни и редовно идват в детски комплекс на занимания. Ходила съм и в други училища… Определено интерес към шаха, от децата има!
- Г-жо Драганова, каква е вашата рецепта за възпитание и обучение на шампиони по шах?
- Някъде вече споменах, че шампион по шах не е главната ми цел в ШК,,Казанлък21“. Може би ме държи още неуважението ми, към един Световен шампион по шах, който остави баща си да умре, като клошар… Може би защото съм наясно, че славата не ти дава хляб и покрив..., не и в този век. Може би, цялата тази изопачена картина на домашно и училищно възпитание днес… Всичко накуп ми отваря очите и разума, че не шампионски титли трябва да гоним ние треньорите, а чрез спорта, който обичаме, да учим и възпитаваме на ценностите, които за съжаление се превърнаха в дефицит. Може, като шампиони да сме хубав пример за подрастващите, но съзнателно трябва, да акцентираме на другото, което е по-важно днес. Аз съм удовлетворена от това, което правя в нашия клуб, дори и ако нямам шампион примерно тази година. По-важно ми е, когато в края на учебната година попитам децата, с какъв успех завършват, както беше миналото лято, те да ми кажат, че малко не им е достигнало до пълен отличен… И това е моята група – вече са в 5-ти и 7-ми клас – общ успех: 5,88! Това е моето удовлетворение! Медалите и купите са нещо преходно, но характерът си го носим цял живот! Имала съм и може би ще имам още шампиони, но другото ми е кауза!
- Лично Вас като състезател и треньор по шах, на какво ви научи самия шах в живота?
- Това, което съм, дължа на шаха! Имам и добрият пример на моята майка, отгледала сама 4 деца, която ме научи на грижа и всеотдайност в това, което правя. Родена съм на 20.07., а този ден е Световен ден на шахмата! В годината, когато станах за първи път Шампион на България, 20-ти юли беше обявен за Световен ден на шахмата! Някак си целият ми съзнателен живот е бил свързан с шаха. Доволна съм от това, което съм! Сама съм се справяла с всички препятствия по пътя си. Изградих сила и характер в шаха. Като човек съм имала слаби моменти, но съм се ,,събирала“ и оцелявала, и продължавала. Шахматът е велика игра, която ни учи на много неща! Това не е движение на фигури по определен начин, а рисува лабиринти, от които трябва да можем, да излизаме сами.
- Кой е урока, на който искате да научите Вашите възпитаници?
- Може и нескромно да прозвучи, но самата аз съм им урок! Споделям с тях много от преживяното покрай състезанията ми. Давам примери и ги усещам, как правят точните си изводи. Ние не говорим само за шах. Ако сбъркат някъде, веднага реагирам, за да не пропусна да ги ,,извадя“ от ситуацията и да погледнат на случката с други очи. Усещам доверието им, обичта им и очакването да научат за правилните избори. Не натяквам, не мрънкам, но тактично ги поправям и уча. Няма подминати грешки! Има такива, които сме анализирали и осмисляли. Като семейство сме, а и те усещат клуба, като свой втори дом. О, да! – повечето са момчета и ги уча да бъдат кавалери, когато има удобна възможност!
Може много да се учи от шаха и чрез шаха! Няма друг спорт, който така цялостно да изгражда. Благодарна съм на съдбата!
Въпросите зададе: Яница Станчева
Думите, които никога няма да забравя на моя баща Артин Азинян са „Една добра фотография се прави, когато в нея вложиш - сърце, ум и душа.“
- Г-н Стоянов, започнахте годината с поредица от становища във връзка с редица промени, които настъпват в различни нормативни документи, касаещи агросектора.
ГОВОРИ РОДСТВЕНИЦАТА НА ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ:
Тоня Борисова: „Мисията на българските писатели е да боравят със словото много внимателно, за да може словото да поднася истината, да воюва за истината и да превръща истината в светлина.
Тоня Борисова е актриса и писател. Тя е истински родолюбец, вечно търсещ доброто в хората и пазеща корените – българските корени.
Тя определя себе си, така: „Аз съм една щастлива жена! Имам любовта на трите си деца и трите прекрасни внучета; съкровените спомени за единствения мъж, до когото исках да остарея... Богата съм с обичта на близки, приятели и почитатели на моето изкуство. Дано ме запомнят като Българката, която заръчва на деца и внуци да помнят:
„...че всичко тук - и в звук, и шарка, в камък,
творено ли е с обич - ще векува!
Щом Родов корен носим в Жива Памет,
ще бъде Българско, додето свят светува!”
Тоня Борисова е родена през 1952 година в Димитровград. Завършва Българска филология във Великотърновския университет и Кинопедагогика в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Родственица е на видния писател и общественик Захарий Стоянов и народната певица Вълкана Стоянова.
Тя пише поезия, проза, публицистика, литературна критика, сценарии за документално-художествени филми. Редактира книги и превежда от и на руски език. Реализирала е над 730 авторски поетично-музикални моно- и концерт-спектакли, на които е сценарист, режисьор, изпълнител на стиховете и на песни от различни фолклорни области. В спектаклите й участват изтъкнати български и чуждестранни изпълнители, оркестри, хорове, ансамбли. Сред участниците са: Вълкана Стоянова, Валя Балканска, Янка Рупкина, Елена Граматикова, Елена Божкова и много други. Работила е с Теодоси Спасов, Ваня Костова Темелко Милев, и други извезни музиканти и певци. Работила е съвместно и с оперни изпълнители и ансамбли като фолклорен ансамбъл „Пирин”, с хора „Мистерия на българските гласове”,
По нейни творби са композирали: акад. Марин Големинов, проф. Херма ван Шайк проф. Кирил Стефанов и други.
Богата е творческата биография на Тоня Борисова. Нейна мисия е, през тези 55 години на сцена да работи активно за съхраняване на фолклорното и езиково богатство на българския народ.
Тоня е носителка на престижни литературни и филмови награди от международни и национални поетични конкурси и кинофестивали, както и от международни конкурси за превод на и от руски език.
Тоня Борисова е автор е на 20 книги, Тя е част от пъстрото семейство на Конфедерацията на българските писатели, член на УС. Тоня е Почетен член на Съюза на чувашките писатели и Всерусийския журналистически съюз; член е на Международната Академия по българознание, иновации и култура /МАБИК/ към Организацията на обединените българи /ООБ/ и Почетен Народен Академик на Чувашката Народна Академия за наука и изкуство/ЧНАНИ/ - гр. Чебоксари.
Първата професионална сцена, на която започва артистичната й кариера през 1967г., (отначало като балерина, още - ученичка в гимназията), е тази на Музикалния театър „Драган Кърджиев”, Ямбол.
Културната програма за тази година на Тоня Борисова е наситена с многобройни, разнообразни сценични изяви в България и пред българските общности в чужбина, с които тя ще отбелязва своя 70-годишен юбилей и 55 години сценична и творческа дейност.
По повод годишнините, Инициативен комитет работи за удостояването й със званието: „БУДИТЕЛ НА ГОДИНАТА 2022” и за включване на нейни произведения в учебната програма по Българска литература за изучаване в гимназиален курс на общообразователните училища.
Пъстър е света на Тоня Борисова.
Днес, родственицата на Захарий Стоянов застава пред нас с книгите, които са в съавторство с баща й Кръстьо Рибаров „Нашенски зевзеци” и трилогията „Спомени по един изгубен свят”. От книгите лъха много мъдрост, но и много свежест, премесват се сълзи и усмивки. Те са истински и човешки, те са жива памет.
Ето какво споделя за читателите на „Долина” слънчевата и вдъхновяваща Тоня Борисова:
- Тоня, ще ни потопиш ли в общата ви книга с баща ти - Кръстьо Рибаров „Нашенски зевзеци”?
- Книгата, която написахме заедно с баща ми в пандемичното, мъртво време, когато нищо друго не можеше да се прави, е илюстрирана от дъщеря ми Сълзица - внучка на Кръстьо Рибаров. Тя е и дизайнер на корицата. „Нашенски зевзеци” събира творчеството на три поколения. Тя е първата ни обща книга. Книгата има някаква допирна точка и в заглавието на „Нашенци” на Чудомир, но тук допирната точка е повече емоционално-вътрешна. Защото всичко, което е написано - всяко име, всяка случка са като при Чудомир, те са истински. Те си имат прототипи, имат си емоционално изживените моменти от баща ми, дълбоко запазени в паметта му, в паметта на сърцето му, за да дойдат в късните години като литературни образи. Баща ми ми каза така: „Знаеш ли кое е най-тъжното в живота? Да, хубаво е да живеем дълго, но когато живееш дълго оставаш сам, последно листо на върха на дървото и няма други листа край теб, няма други клони. Есента на живота ги е отвяла”. Така е, казвам му аз, но последното листо на върха на дървото е надежда за нова пролет. Така, че ако ти онова, което носиш в себе си като памет, като послания си успял да го предадеш, разкажеш на хората, през книгите си - няма да си последното листо на дървото, а символ на това как едно родово дърво расне и дава плодове.
Безкрайно съм щастлива, че темата за опазването на корените, на родовата памет няма да отмине като вятър в пустинята. Тя има продължение – нашите деца. Това символизира и книгата – събрала творчеството на три поколения. Защото това е гаранцията, че ни има на тоя свят, когато предаваме своята памет, своето усещане за нещата на децата, на внуците и дай Боже всекиму на правнуците си.
- Какво разказва втората част на трилогията „Спомен за един изгубен свят”?
- Втората книга от трилогията „Спомен за един изгубен свят” е посветена на живота и изграждането на Димитровград. Град, в който майка ми и баща ми са отишли като бригадири на поляната и са започнали със своя безвъзмезден труд в името на Родината, да градят един град съвсем нов, съвсем различен град, който изграждайки се изгражда хората. И смисъла на градежа е, градейки да надграждаш себе си. Новите хора, с новия морал, с новото мислене, с новите професии са съвършено различните обстоятелства, пред които започват да градят един живот, който за тях е мечта, с неясно начало, какво ще се случи, но мечта. Душата винаги е светла, душата винаги е красива. И в този смисъл тези книги от спомени за един изгубен свят всъщност са разказ за един свят, който не бива да губим. Светът на българския дух, защото той се корени в това, че помним, от къде идваме, как вървим към целта и какво искаме да постигнем. И когато вървиш честно, почтено, с честен труд постигаш нещата, когато възпитаваш децата си на високо нравствени и морални добродетели и те на свой ред правят същото със своите деца, значи ти правиш това, че родово дърво не да загние в първата буря, да го прекърши, а все по-голямо и по-голямо става. Мощни клони да разпери, с много листенца и да се отрупа с плод и този плод да запее вечните песни. Защото ако един българин не се докосва до своите корени на рода, на родното си място, ако не обича родното си място, ако не обича хората, които са му дали път, не ги помни той няма да знае кой е и няма какво да даде на своите деца. Знаем приказка „Дърво без корен” и тогава няма смисъл от това, което си правил, ако няма на кого да го дадеш и той да го поеме и пренася напред във времето.
- Тоня, от кога започна да пишеш и словото стана твой спътник?
- Започнала съм да пиша от преди да мога да пиша. Малко банално звучи, но е вярно. И понеже съм родственица на Захари Стоянов от съвсем малка ме е впечатлила неговата максима в живота: „Святата истина ни бе знамето!”. Да, истина е, че преди да знам буквите аз съм казвала стихове, които баща ми е записвал. Има такива тетрадки, които ги документира. Когато започнах вече да осъзнавам силата на словото, въпреки че се подвизавах на сцената като балерина, осъзнах каква огромна сила имат думите. Защото думите са и така е и в Библията почва „В началото бе слово, а словото е светлина”. То наистина е светлина, може и да убива, може и да възвисява. Словото може да те накара да помниш и да възкресяваш спомени. Мисля си обаче, че мисията на българските писатели и на писателите изобщо е да боравят със словото много внимателно, за да може словото да поднася истината, да воюва за истината и да превръща истината в светлина. Защото Божията светлина не може да бъде угасена, така е и с истината. Без нея в тъмнината се загубваме. Право в нея не можем да гледаме, защото ще ослепеем, но без нея няма път. Това, което цял живот съм се стремяла да правя е да вървя по пътя си с достойнство, да помня родовите си корени и с нищо по никакъв начин никога да не злепоставям тази родова памет. И още нещо - да предавам на своите ученици като учител, защото бях 23 години гимназиален преподавател по български език и литература, в Хуманитарна гимназия в Търново и в Математическата гимназия в София. Това са абсолютно различни типове мислене и поведение на млади хора, които имат нужда от това да уважават себе си, Родината си и най-напред да се научат да уважават своето семейство и своята родова памет.
- Г-жо Борисова, как се родиха вашите спектакли, които и до днес от вълнение разплакват публиката и я карат да настръхва и възвиси? И защо Ви наричат Поетесата на живите книги?
- През 1977 г., написах първата си книга и много странно стиховете идваха нощно време. Записвах ги. Книгата се роди тогава и се казва „Жива вода”. Защото водата е извора - Божия сълза, а Божията сълза е светиня и истина. Но в онези години знаете, че не можеха да се казват нещата директно. Трябваше да се казват завоалирано и да се провокира мисленето на хората да виждат подтекста и да го усещат.
Но ти не можеш да видиш, както казва и Екзюпери „Най-важното е невидимо за очите, то трябва да се усети със сърцето”. Книгата по стечение на това, че имаше строга цензура, а в нея ставаше дума за това, че България има древни корени, че българските традиции са невероятни, че нашият фолклор е уникален, че вярата е онази, която ни крепи – „Жива вода” стоя 11 години заключена и забранена за издаване от издателство „Народна младеж”. Тогава беше така, не издадеш ли в „Народна младеж” не можеш да издадеш никъде. И година, две, три книгата не може да се издаде и тогава аз започнах да правя поетични рецитали по книгата. Постепенно започнах да включвам в тези изяви и други артисти, музиканти, певци, танцьори докато се стигна до големите концерт-спектакли със ансамбъл „Пирин”, с „Мистерията на българските гласове”, с „Филип Кутев” и с филхармонии. Така започнаха да ме наричат – Поетесата на живите книги.
- Ще споделите ли с нашите читатели момент от тези 55 години на сцена, който няма да забравите?
- С умиление си спомням момента, когато застанах на сцената с Валя Балканска и Петър Янев, през 2000 година на Роженските поляни, когато беше възстановен големия събор на Рожен. Спомням си, този спектакъл го слушаха 90 000 души едновременно, на големите усилватели. Тези големи поляни бяха плътно запълнени човек до човек. Няма такова усещане…
И разказвайки това, не се хваля, а се възхищавам на факта, че живото слово, особено на автор, който може да го поднесе артистично. както се е случило при мен - комбинация между писател и актриса. То – словото, веднага минава през сърцето, докосва ума, вълнува. Когато едно слово е съприжевяно, то оставя следа в човека, то пише път от светлина вътре, една пътечка в душата ти. Ето защо най-големия проект на моя живот се нарича „Пътеки към душата на България”. Ако всеки носи България в сърцето си, той се превръща в такава жива пътечка към безсмъртната душа на България.
- Тоня, ти си като живо пламъче на духовността. Чувстваш ли се пазител на българщината?
През 2012 година аз станах пазител на България в една общобългарска класация, а миналата година – 2021 г., дъщеря ми Сълзица стана Пазител на традициите и вече сме две пазителки на традициите на България в рода.
Но най-важното е да пазим своите корени, да уважаваме родовата си памет и да можем да се чувстваме горди българи, защото имаме с какво да се гордеем. Това трябва да го правим всички.
- Тоня, какво е твоето послание към казанлъчани…
- Една от моите максими в живота е: когато вървиш по пътя си с достойнство, когато заспиваш на възглавката без угризение, че си направил нещо лошо и че волно или неволно си попречил на някого, навредил си някого. Когато ти е чиста съвестта, когато знаеш, че днеска може мъничко, ама си направил добро на някому, ти имаш силата да се усмихнеш, а и да се надсмееш над собствените си слабости, а това винаги извисява. Така, че бъдете добри и извисени!
Материалът подготви: Яница Станчева
Поетесата на живите книги Тоня Борисова ни шепти:
”Както от едно дърво гора не става
и от едно зърно пшеница брашно за погача не може да свиеш,
както с една пушка въстание не се повдига,
не се добива свобода или защитава независимост.
Както един човек държава не прави, народ не прави,
тъй всички заедно, където и да сме по света, сме България.
Ако я носим като спомен за бащино огнище и майчина сълза,
ако я завардим от хулни думи, на свои и чужди,
ако й даряваме своите таланти и можене,
ако я изграждаме – тя ще пребъде.
Ако учим децата си на национално самочувствие с Вазовото „Аз съм българче”,
ако в голямата къделя на българския фолклор заплитаме здравата нишка на духа
и от сърце в сърце, и от душа във душа да ги предаваме на своите деца. Ако тези деца учат да играят вечните български хора,
да пеят безсмъртните ни песни, ако със сълзи на очи, където и да се намират стават прави, и слушат, и пеят „Мила родино” със сълзи в очите, то гурбетчийските ветрове разпилели българското семе по чужди градини ще даде плод и ще се върне обратно, защото тогава всеки един, където и да е ще бъде една жива пътечка към безсмъртната душа на нашата незаменимата, единствената и вечна България.
Да живее България!
В навечерието на 22-септемви, когато България отбеляза своята Независимост се срещнахме с летеце-пилот Желязко Влаев, който ще ни потопи в неговия „Път към небето“. Ето какво сподели за читателите на вестник „Долина“ Желязко Влаев:
.Днес ще се срещнем с една прекрасна дама, която обожава децата и за която да прави добро е начин на живот. Това е очарователната и слънчева Атанасия Петрова. Тя е родена в град Пазарджик, а от дванадесет години живее в Бургас. Пише поезия и проза, сценарии за общински и национални събития. Автор на книгите „Вяра, Надежда, Любов и Мъдрост“, „Православни светулки“, Помагало за деца и ученици, "Цветна","Тийнейджърски истории", текстове на песни и много детски пиеси. Създател на Клуб по Творческо писане и Театрална трупа към ОУ „П.Р.Славейков“, учител по православие и театър към ЦПЛР-Бургас, ръководител на Неделно училище към храм „Свети Иван Рилски" - град Бургас, детски градини в града, ръководител на Театрална школа към ЦПЛР- Бургас и Младежки театър „Веселие“. Атанасия Петрова е член на Бургаско писателско дружество и Конфедерация на българските писатели. Многократно е жури в Международни, Национални и Общински литературни конкурси.
Атанасия и предстои издаване на поредната детска книжка за деца, която ще носи заглавието "Обичайте се,деца!"
Днес, когато светът се тресе от войни и неразбирателства, бедността взима връх и когато се лишихме от човешките си ценности се срещаме с кубратския хуморист Димитър Атанасов. Той е един от инициаторите и главен двигател на Националния конкурс за хумор и сатира „Кубрат”. Член е на Съюза на българските художници и Конфедерация на българските писатели.
Страхил Алексиев е роден на 01.05.1949 г. в с.Глоговица, община Трън, пернишко. Завършва гимназията в гр.Трън, а по-късно и НШЗО “Христо Ботев“ в гр. Плевен през 1968 г., ВСШ „Георги Димитров“ при МВР в гр. София и Юридическия факултет при Софийски университет. Бил е старши следовател в ОУ на МВР-Кърджали, а от 1990 г. работи неизменно като адвокат. Бил е кмет на гр. Ардино и директор на ГРУП – Кърджали. Алексиев е дългогодишен сътрудник на вестниците „Нов живот“ и „Родопи“. Автор е на книгите „Есента на един следовател“, представляваща криминален разказ на работата на автора като следовател, а втората, озаглавена недвусмислено „Нели, 41 щастливи години“ е посветена на живота и кончината на любимата съпруга на Алексиев Нели. Предстои да излезе неговата автобиографична книга „Завинаги трънчанин“. С особен успех се ползват късите разкази на адвоката-писател Страхил Алексиев е член на Конфедерация на българските писатели.
