Печат на тази страница

Божидара Ангелова: За словото, четката и китарата или Повече от думи

В навечерието на коледно-новогодишните празници за любовта към изкуството, за силата на думите и за България ще си говорим с Божидара Ангелова. Тя е родом от Ямбол, но от години живее и твори в Кърджали. Учила е специалност „Здравен инспектор” в Медицински колеж - Варна, после „Теология” в ПУ „Паисий Хилендарски”, Филиал „Любен Каравелов” в Кърджали. Изучава и „Специална педагогика – Ресурсен учител“ в Тракийски университет. Осемнадесет години е работила като здравен инспектор в ХЕИ (днес РЗИ). От 2011 г. е библиотекар в СУ „П.Р.Славейков“ – Кърджали, а от 2015 г. и журналист в регионалния всекидневник „Нов живот“.

 

Божидара Ангелова е с многопосочни творчески интереси - изобразително изкуство, творческо писане, музика и театър. Като художник участва в общи изложби с други майстори на четката. Има зад гърба си и три самостоятелни изложби, една от които в Германия.

Тя е автор на книгите: „Огледалцето на Бог” (2007) -  27 приказки за малки и големи; „Етюди от един живот” (поезия, 2009); „Приказка чудата за буквите и числата” (помагало за деца в предучилищна възраст, 2014); роман за деца „Здравей, Книгария“ (2018); „На времето видях следата“ - поезия и „Повече от думи“ - сборник с визуална поезия (2021).

Нейни детски стихотворения са включени в читанката и в помагалото по ЗИП-БЕЛ за 2 клас на издателство „Просвета“. Някои от тях са аранжирани като детски песни, участващи във музикални фестивали. Тя е един от авторите на Националната инициатива за насърчаване на детското четене „Разказвачът на приказки“.

Божидара Ангелова пише и драматургични текстове. Моноспектакълът „Пред вратите на Европа” (Vor den Toren Europas) от януари 2014 г. до края на 2015 г. е на сцената в различни театри в Манхайм и Лувдигсхафен, Германия. Нейни пиеси са играни от възпитаниците ѝ от създадения от нея Поетичен клуб „Вдъхновение“ при СУ „П.Р.Славейков“ - Кърджали.

Като репортер към в. „Нов живот”, нейни дописки от събития, интервюта, анкети, коментари, фейлетони и карикатури присъстват всекидневно на страниците на вестника. Нерядко хумористичните ѝ текстове звучат в ефира на БНР – Радио Кърджали.

Тя е автор на текст и музика на десетки авторски песни.

През 2011 г. създава артистичния образ на Леля Приказка. В тази си роля драматизира приказки - нейни и на други автори, и ги разказва пред детска публика в училища и детски градини. В този образ представя и своята „Приказка чудата за буквите и числата” на немски език пред децата в основно училище „Ерих Кестнер” в Манхайм.

Божидара е носител на множество литературни и журналистически награди. Наскоро Божидара Ангелова получи престижната награда на Конфедерацията на българските писатели за цялостен принос към развитието на хумора и сатирата.

Припомняме, че Божидара Ангелова е носителят на Голямата годишна награда за журналистика „Св. Константин Кирил Философ“. За 16-та поредна година Българската асоциация на регионалните медии /БАРМ/ присъди приза за високо журналистическо майсторство и обективно отразяване на регионалните проблеми. Автор на статуетката е скулпторът Емил Пенчев. Приза бе връчен на Божана през 2019 година в Казанлък, лично от кмета на Община Казанлък Галина Стоянова. Стоянова връчи приза с думите: „Да бъдеш журналист, лично като човек си мисля, че трябва да бъдеш справедлив“.

.

-  Бихте ли се представили на нашите читатели като се нарисувате с думи?

- Мога да кажа за себе си, че някога бях дете с душа на възрастен – сериозно наблюдавах света около мен, анализирах и си вадех поуки. В онази ранна възраст много исках да разбера кои са важните неща в живота и да съм подготвена за него. Днес е обратно – в своите 50 години, които навърших наскоро, съм дала простор на детето в мен. Обичам да мечтая, да експериментирам, да откривателствам, да посрещам деня с усмивка и нощта с благодарност, да се радвам от сърце на малките нещица около мен – топла дума, споделеност, усмивчица… Ако трябва да нарисувам себе си, то бих се изобразила като кутия, която щом се отвори, избухва и от нея изскачат разни неща – идеи в цвят, звук, слово, образи – сериозни, шеговити, всякакви. Обичам да съм сред деца и да им разказвам за сложните неща в живота, но по детски опростено. Затова създадох и образа на Леля Приказка, който по тези дни навършва своите 10 години.

- Коя е вашата най-голяма любов – четката или химикалката и наредените като маниста думи на белия лист?

- При мен нещата са доста смесени. Като хронология рисуването ми е първичното начало. После се роди любовта към музиката – свиря на клавишни и китара. Мислех си, че така рисувам със звуци. Започнах да си композирам мелодии, но ми липсваха думи към тях. Тогава реших да си пиша текстове за песни. Така се родиха моите първи стихове – бях на около 14-15 години. Чувствах ги като картини, но с думи. Продължих с приказки – първите написах за собствените си деца. А хуморът – той е естествената ми същност. Обичам да виждам нещата и от сериозната, и от веселата им страна. Мога да кажа, че най-вече по душа съм художник, който умее да рисува картини не само с цветове и щрихи, но и със звуци, със слова, с театралния образ на Леля Приказка – едно многообразие, събрано в мен.

- Преди няколко месеца Вие бяхте удостоена с плакет от Конфедерацията на българските писатели за цялостно развитие на хумора и сатирата. Как се чувствата след това отличие, разкажете ни малко повече за наградата?

- Беше много приятна изненада! Всяка награда за един творец е насърчение, че е на прав път в творческите си търсения, но и задължение да продължава да се развива и да не „сваля летвата“ по-надолу от постигнатото до момента. Този приз наистина ме изненада много, защото хуморът е толкова сраснат с моя характер, че аз доскоро не го осъзнавах като някакъв вид талант. Рисувам карикатури от гимназията. Сменила съм няколко професии и на всяко работно място описвах случки от ежедневието си по хумористичен начин. Често иронизирам себе си в ситуации, в които попадам. Имам изписани цели фермани с такива смешки, фейлетони, хумористични разказчета – например „Усмивки и въздишки на гише „Здравни книжки“, когато работех като здравен инспектор в ХЕИ. После написаното от мен като журналист във в. „Нов живот“ оформих под заглавието „Без заврънтулки“. Все още не са издадени, но вярвам, че и това ще стане. Имам доста награди за поезия, в две поредни години станах носител и на Голямата награда за журналистика „Свети Константин-Кирил Философ“ на БАРМ (Българската асоциация на регионалните медии), но за хумор – това е първият ми приз, с който много се гордея!

- Какво е усещането да сте част от голямото семейство на Конфедерацията?

- Единочувствие! Усещам себе си като частица от общество, като единичка сред съвкупност от хора, които като мен имат усет към силата на словото, към творчеството въобще, към креативността и новаторството. Това е да си сред сродни души, с които „говориш на един език“ – този на изкуството.

- Ваш верен другар е и китарата, автор сте на песни – разкажете ни малко повече за това Ви начинание?

- Бях на 14, когато започнах. Имах щастието мой учител по класическа китара да бъде един изключително добър музикант – Станко Колев. Той беше част от една много известна в ранните години на демокрацията у нас и в чужбина кънтри група от нашия град, наречена „Сплав“. Станко ме запали по този инструмент. До онзи момент свирех само на клавишни. Е, не успях да стигна и наполовина на неговото ниво, но пък китарата си остана моя любов за цял живот. Имам две китари у дома и всяка от тях носи спомени от младежките ми години, когато като студентка обикаляхме с малка вокално инструментална група, все студенти, и свирехме из читалища, тук-там. Аз бях китарист на групата. Едната ми китара даже беше с мен в Германия през 2014-2015 г. С нея бях на сцената на два театъра там, участвах и в два-три фестивала. Особено ми бе приятно, когато вече като журналист във в. „Нов живот“ правих интервю със Станко Колев, той каза, че се гордее с мен като изпълнител. Това бе за мен много висока оценка.

- Вие пишете и за деца – по-лесно или по-трудно се пише за детска аудитория?

- Много трудно. Трябва от позицията на възрастен да погледнеш на нещата като дете и да се изразиш с речника на подрастващ, за да те разберат малчуганите. При тях е налице много силно картинно-образно мислене и никакви абстрактни препратки не сработват в детските главички. Често като Леля Приказка увличам малките си зрители в моята игра, която става наша обща. Те участват в театралното представление, което им представям, заедно пеем песните, учудваме се на странни неща в приказката, която им разказвам, докосват се до реквизита, до мен. Вълшебно е! Но е и огромно предизвикателство, защото децата са и строги съдници – ако не те харесват, не те харесват и… толкова.

- Автор сте и на няколко книги…. Готвите ли издаване на нова книга?

- Вече споменах, че наскоро закръглих половин век – не е много, но пък не е и малко. Бях изкушена по този повод да издам хумористичния сборник „Без заврънтулки“, но в последствие реших, че има доста какво още да напиша и да включа в него и не е редно да го претупвам. Заради това събрах стиховете си от последното десетилетие и се получиха две стихосбирки. Защо две? Оказа се, че съм сътворила толкова разнообразни като тема и изглед стихове, че ако ги обединя в едно, ще стане „манджа с грозде“. Както казах вече, аз обичам да експериментирам с всичко и това се отразява и в поезията ми. След като ни затвориха заради Ковид през миналата пролет – три месеца между четири стени, тогава дадох свобода на въображението си и започнах да пиша стихове, които да оформям като картини – тоест визуална поезия. Събрах 50 такива за 50-я си рожден ден и ги събрах в самостоятелна книга. Така предстои да излязат не една, а цели две стихосбирки, озаглавени съответно „На времето видях следата“ – по-стандартна поетична форма и „Повече от думи“ - с визуална поезия. Другата изненада е, че книгите ще бъдат мултимедийни – читателят ще може не само да чете, но и да слуша част от стиховете на аудиозаписи. Изпълненията са мои, а музикалният фон е дело на композитора Гриша Петков. Надявам се, че изненадата за любителите на поетичното слово ще е приятна.

- Бихте ли подарили ваше стихотворение или текст на песен на нашите читатели?

- Да. Може би този стих е най-подходящ в случая, но може да заменим думата „поетите“ с „ хората на изкуството“:

 

ЗАЩО СМЕ НУЖНИ НИЙ, ПОЕТИТЕ

 

Представяте ли си света

без на поета песента

и словото му вдъхновено

от перото му благословено!?

Без стих, без звук, без цвят

ще избледнее този свят!

Кой би пял за красотата

и нежната дантела на зората,

за залеза със пурпурен воал,

покриващ небосвода цял,

и на морето синята прохлада,

за тътена велик на водопада,

за ухаещата цветна пролет,

за птиците с изящния им полет,

за цветовете пъстри на дъгата,

за майчината нежност на жената,

за бляскавия пламък във очите

на влюбените под звездите,

за светещия облик на луната,

вдъхновителка за „Лунната соната”,

на огненото слънце топлотата,

и ветрения полъх над полята,

за приятелство и вярност, доброта?

Да, без стих замлъква песента!

А кой със плам би пял във рима

за род, герои и родина?

Представяте ли си света,

заглъхнал и във сивота?

Красотата му за да усетите,

нужни сме ви ний, поетите!

- И за финал да Ви попитам – какво е за Вас България и българският език?

- България!... България за мен е и гордост, и болка. Гордея се със славното ни минало, с героите, с поетите и писателите ни, с всички творци, прославили страната ни. Гордея се и със съвременните ни будители, и с онез млади хора, които печелят интернационални спортни състезания, творчески конкурси, научни олимпиади и форуми. Гордея се и с моите деца, които също са носители на международни призове. Гордея се! Но и много ме боли заради случващото се в страната през последните три десетилетия. Преди време бях в Германия. Там представяха моя пиеса. Млад актьор от нашия град, живеещ в Манхайм, името му е Кямил Топчи, по онова време бе поканен на голям форум, за да сподели защо толкова много българи напускат родината си. По този повод написах един монолог „Пред вратите на Европа“, с който той излезе на трибуната, за да даде отговор на въпроса. После бе представен и в различни театри и сцени. Разказах пред какви изпитания е изправен българинът, за да оцелее физически. Видях как много хора от публиката плачеха. А на мен буца ми присядаше на гърлото. А щом чуех българска песен пък – толкова болеше… Все се чудя защо не можем да се обединим в името на единството и сами да направим да ни е по-добре и животът ни да е по-лесен и по-подреден. Обичам България и нашият мелодичен език. В Манхайм направихме Българска културна вечер-2014. Дойдоха при мен германци, възхитени от чутото и видяното. Казаха, че много им харесва звученето на нашите думи. Определиха езика ни като приятен и интересен. Някои впоследствие научиха народната песен „Петруно пиле шарено“ и с удоволствие я пееха. А ние наблъскахме езика си с чуждици и шльокавица! Непростимо е!

Яница Станчева

Сподели статията