На 22 май 2021 година се навършиха 90 години от рождението на талантливия казанлъшки художник Никола Заров.

„Станал известен с големите си битови платна, изобразяващи живота на каракачаните, Никола Заров сам разказваше за себе си, че е роден в каракачанска колиба в Карловския Балкан през 1931 г. Като бебе е оцелял, след като конят, на който го пренасяли родителите му, паднал в пропаст и загинал, но вързопчето с бъдещия художник се спасило като по чудо.“, припомнят неговите близки. Те споделиха оюе, че интересе е факта от живота на художника как е открита неговата – докато пасял овцете на Шипка, негова рисунка видял пратеник на в. „Правда“.

През 1956 г. Заров завършва първия випуск на Художествена гимназия – София. После учи в Художествената академия при проф. Илия Петров. Изпратен е от Министерството на културата на специализация в Суриковската Московска академия. Докато е в трети курс, там получава златен медал за портрета „Кавалджия“ на Седмия Световен фестивал във Виена.

През 1976 г. като преподавател в Художествената гимназия -Казанлък е награден с орден „Св. Климент Охридски“.

Почти всички старозагорски художници са учили при него – Ботьо Ботев, Слави Тенев, Вальо Дончевски. Сред учениците му са и бившият зам.-министър на културата Ганчо Карабаджаков, проф. Вихрони Попнеделев, изкуствоведката Светла Москова.

Поради специфичната си техника на рисуване – направо с тубите с бои, той носи прозвището Тубиста.

Никола Заров има над 20 изложби в Казанлък. Показвал е платната си и в Москва, Атина, Щип.

Ето какво споделя проф. д-р  Марин  Добрев за талантливия казанлъшки художник Никола Заров, текста е предоставен с любезното съдействие на Художествена галерия – Казанлък:

„Животът и творчеството му са поделени между статива и ателиетата на  Казанлъшката художествена гимназия. Живописта му е свързана с пейзажа, портрета и фигуралната композиция. В голяма част от  картините  му основно място намират темите за живота, бита и обичаите на каракачаните, сред които той израства. Призванието му на учител е свързано с утвърждаването по-късно като художници на десетки от неговите ученици.

Никола Заров е роден на 22 май 1931 година в каракачанските колиби в  Стара планина, над Карлово. Семейството им се установява в село Шипка. Детството му минава като овчарче из склоновете на Шипка и рисуването. Възхищението на руския журналист Давид Заславски при срещата му с  една негова акварелна композиция върху стената на стария хан в селото  през 1949 година оформя окончателно желанието на младежа да стане художник.

През 1951 година е приет в първия випуск на Софийската художествена  гимназия. След завършването ѝ през 1956 година постъпва в Художествената академия, където учи живопис в ателието на проф. Илия  Петров. От тук започва приятелството му с Димитър Казаков, Бисера  Прахова, Румен  Гашаров, Христина Петрова, а и с бъдещите му съграждани и колеги Стойко Овчаров, Надежда Кънчева и Леонид Мицев. Скоро проявява качествата на рисувач и живописец. По време на следването си живописната му творба „Кавалджия“ е изпратена за Световния фестивал във Виена, където е удостоена със златен медал за  портрет. През 1962 година завършва Художествената академия с дипломна  работа – композицията „Сватба в наши дни“. Завръща се в Шипка, където  освен живописта се отдава и на читалищна дейност. Една учебна година /1963 – 1964/ е преподавател по рисуване в Старозагорския строителен  техникум.

През двете години след завършване на Академията създава десетки пейзажи из околностите на Шипка и от Казанлък, както и редица композиции със сюжети от бита. С тях през 1964 г. открива първата си  самостоятелна изложба в Казанлък. В тази първа среща на публиката с неговото изкуство впечатления правят „Поливачка“, „Стрижене на овце“, „Трифон зарезан“, „Казанлък – центъра“, „Портрет на баща ми“. Те  разкриват както желанието на автора за описание на събитието, така и за  свободна форма на изобразяването му. В тази посока Никола Заров ще развива възгледа си за изкуството през следващите години: чувство за  ритъм и ритуалност, усещане за пространство, звучност на багрите… Следват първите му участия в колективните изложби в Стара  Загора и Казанлък. В представителната изложба на казанлъшките художници през  1965 година включват портрет на баща му. През 1966 година представя в Габрово втората си самостоятелна изложба. Една година по-късно, през месец септември, Кольо Заров открива в залата на ул. „Искра“ третата си самостоятелна изложба. Тя е изцяло от акварели, със сюжети от Мелник, Рила, Казанлък, Шипка и околностите. Това е и последната му година на   свободно практикуващ художник.

През 1968 година Никола Заров е сред първите преподаватели на Казанлъшката художествена гимназия. От тук следват нови, неподозирани  от него ангажименти – вниманието за живота и обучението на учениците, които той ще възприема като свои деца, нови учебни програми, оборудване на ателиета и т.н. През 1973 и 74 г. е изпратен да специализира  организация на учебния процес по изобразително изкуство в Московската  художествена академия „Суриков“. Посещава художествените музеи на Москва и Санкт Петербург. По време на пребиваването си в Русия създава десетки пейзажи. Някои от тях показва още тогава, заедно с творби на другите специализанти /Иван Кадийски, Сюлейман  Сеферов и Тома Трифоновски/ в изложбената зала на Дома на дружбата между народите в Москва, а голяма част от сътвореното там представя на изложбата си през 1977 година в Казанлък.

Свой дял в творчеството му заемат пейзажите от Мелник, Смолян, Несебър, Трявна и т.н. – места, на които той води художествените практики на своите ученици. Впрочем именно на една от тях, в началото на 70-те години, неволно му се налага да рисува директно с тубите маслени бои върху платното, маниер, който по-късно ще се превърне в обичайна практика. Сред най-трайните теми на изкуството му е тази за бита на каракачаните. В образните разкази за суровия живот на тези хора той търси видимите знаци за патриархалните им порядки, за красотата на носиите им, за връзката им с животните и планината, за легендите, съвременността, а и за своите собствени детски спомени.

Активната творческа дейност на Никола Заров е свързана и с желанието за нейното споделяне със зрителите. Между 1964 и 1979 г. той представя осем самостоятелни изложби в Казанлък, Габрово, Шипка, Севлиево. През  1988 година показва изложба само от портрети, а през 1992 година покана на една българска колекционерка му дава възможност да представи изкуството си в Женева. Четири години по-късно, по време на Първия  международен конгрес на каракачаните, аранжират експозиция с негови  платна във Военния музей в Атина. Следват изложбите му през 1997 година в Щип, Македония и през 1999 в Етнографския комплекс „Етъра“  край  Габрово. За тях, както и за четирите изложби /в София, Карлово, Сливен и Казанлък/ през 2000 година, немалка роля изиграват организационните възможности и подкрепата на Федерацията на културно – просветните дружества на каракачаните в България. През 2001 година негови жанрови произведения са включени в многообразната изложба „Бит и култура на българските каракачани“, представена в Етнографския музей в София. През лятото на същата година тежко очно заболяване само за няколко месеца ще му отнеме възможността да рисува. Следват няколко изложби в Казанлък /2006/, Стара  Загора /2010/ и Сливен /2011/, но включените в тях творби са създадени през предишни години. Останала е драмата по ненарисуваните нови платна.

Никола Заров в продължение на близо четири десетилетия участва във всички колективни изяви на казанлъшките и старозагорските художници, в национални и международни изложби, в пленери по живопис и т.н. Негови  произведения са притежание на художествените галерии в Казанлък, Стара  Загора, Карлово, Плевен, Севлиево, както и на редица частни колекции в страната и чужбина. За принос към художественото образование е удостоен с медал „Св. Климент Охридски“.“

Покойният вече шипченец о.з полковник Георги Георгиев пише „Литературен свят“ за Никола Заров:

Ако застанете на площада, южно от великолепния храм-паметник „Рождество Христово”, в Шипка, ще ви впечатли триетажна недовършена, особена като архитектура сграда, с високи колони и внушителен вход, с чешма-русалка отпред. Къщата галерия е на моя съсед, художника Никола Заров. Когато я погледна, все си представям как той я завършва и в нейните зали се уреждат изложби на художници…
Видях Никола Заров най-напред като исполин, после го опознах като художник. Този мъж сам строеше своята къща галерия. Сам я проектира, сам изливаше десетметровите колони, дебелите плочи и сам зидаше. Беше и кофражист, и арматурист. Гледах как грабва две торби цимент под мишници, сякаш са бебета, и ги стоварва от ремаркето на волгата. На другия ден виждах върху волгата закрепено скеле с огромно платно и колата завиваше към парка на храма, където рисуваше. Там той сякаш се състезаваше с природата, като я изобразяваше с чувството на първосъздател…

Сега вече познавам в детайли огромното творчество на Никола Заров - картини, портрети, акварели, циклите „Каракачанска сватба”, ненадминатите му мадони. Над 20 години той е бил учител по живопис, композиция и рисуване в създадената преди 40 години Художествена гимназия в Казанлък. Около 20 са изложбите му у нас и в чужбина. Много картини и портрети са пръснати в Гърция, Япония, Ирландия, Англия, Русия, Германия, Полша, Чехия и къде ли не.

Животът на това каракачанско чедо е като приказка. Баща му, увековечен в маслени портрети и картината „Стрижба”, бил пастир в Карловския Балкан. Там със съпругата си гледат няколко хиляди господарски овце. Там се ражда и Никола - в Балкана, сред стадата. Сдобили се със свои овце, родителите му тръгват за Шипка. Керванът, натоварен с цялата покъщнина върху конете, води, както е редът, майката. Назад са другите коне. На една черна кобила се клатушка двегодишният Кольо. Животното се подхлъзва край една скала и полита в пропастта. Кольо обаче се закачва за яко впит в скалата храст и увисва над бездната. Било му писано да живее…

Представете си страха на близките, които виждат малкото вързопче да виси закачено на габъра, впит върху скалата над пропастта! Как ли е преживяла това майка му, когато е разбрала за случката? Как ли са го откачили чичовците му? Това е невероятен сюжет, който фантазията човешка трудно би съчинила.

Семейството се установява в Шипченския Балкан. Тук Кольо расте като всички деца на планинците. Покрив им е палатката от ярина и вълна, а в ниското имат колиба от буково дърво. Тук се правят сиренето и кашкавалът. Жените не подвиват крак от работа. Мъжете са с овцете. Никола е с баща си. Вечер мъжете се отбивали в хана на бай Яким от село Етъра. Една такава вечер, на чашка, баща му видял, че малкият се загледал в картината „Лов на лъвове”, която висяла на стената. Таткото малко надуто казал на ханджията: „Моето момче, Якиме, ще я направи по-хубава!…” На другия ден ханджията донесъл бои, четка и листове. И станало чудото. На стената Яким закачил картината на момчето, която била по-голяма и наистина… „по-хубава”!

Дошло време за училище. Каракачанското семейство струпало скромна къщичка в Шипка. Учителите, най-вече директорът Захари Милев и Симеон Караджов, забелязали дарованието на Кольо и го поощрявали с думи и отлични бележки. А баща му горе го очаквал да иде и да помага. Работа от зазоряване до мръкване! А Никола дойде ли, все рисува и рисува. Веднъж победителят в мотоциклетните състезания на Шипка дошъл от Габрово и пожелал Никола да направи портрет на жена му. Платил му. И други поръчки получил…

Спират веднъж в хана черни волги с руска делегация. Когато излизат навън да тръгват, усмихнат рус мъж разговаря оживено с ханджията, а оня сочи към овчарчето: „Это художник!” Ханджията обяснява, че овчарчето е нарисувало картините, закачени по стените на хана. Руснакът бил главният редактор на в. „Правда” Давид Заславски. Викат Никола - с мръсни ръце, опърпан. Костюмираният гост го потупал по рамото, препоръчал му непременно да учи за художник. Подал му визитна картичка и му повторил, че може да му пише, когато желае. Тази случайна среща разпалва мечтите на момчето. Отива в Габрово при художник да го подготви за изпити. Той поискал 35 килограма овче сирене. Много било, нямало как да стане… Продават магарето и той учи при друг учител. За конкурсите в Художествената академия обаче закъснял. Среща на двора проф. Панайот Панайотов и той му казва: „Догодина, младежо; занятията започнаха…”

… Майка му била слабичка и често боледувала. Затова в Балкана той бозаел и от други кърмачки на бебета. Дали така не е засукал дарбата да „вижда” сътворяваните от него женски образи? „Момичета на вода”, „Момиче с мляко”, „Предачка”, „Братовчедки”, „Стефка”, „Есенен керван”, където конете води нагиздена каракачанка…
Някога към Министерството на отбраната имаше по щат група художници, чиято годишна продукция се приемаше от комисия, възглавявана от именит художник. Веднъж председател беше Дечко Узунов. Знаейки, че съм свързан с Шипка, той ми каза: „Там имате добри рисувачи, но има един, който е заченат като художник”. Майсторът говореше за Никола Заров, макар че лично той има наследствена жилка, водеща към Шипка.

… Ще напомня за още едно закъснение на Заров. Този път е свързано с младежкия фестивал във Виена. Той занесъл своята картина „Кавалджията”, когато вече е изтекъл срокът за представяне на творбите. Казват му, че е закъснял, но с уговорки приемат платното. И какво става? Картината печели златен медал. Сам Никола е отличен кавалджия. Получавал е награди от национални музикални празници в дует с приятеля си Иван от Севлиево…

Разговаряме с Никола Заров за онези лета, когато рисува портрети от натура по гръцките и българските морски курорти и печели добре. Тогава купува цимент и желязо и строи своя замък галерия в Шипка. Били щастливи години. И за децата, и за симпатичната му съпруга Илина. Та веднъж идва при него французойка и желае да я рисува не на плажа, а в апартамента, в самота! Какво се е случило, ще премълча… Ирландка пък, след като й прави портрет, го кани да отиде в нейната страна, обещава му добро заплащане. Но той с нищо не може да бъде примамен. България е вътре в него… Ето и друг случай. Пред него застава германец, добре сложен. Никола му прави светкавично прекрасен портрет. Човекът плаща щедро. И след малко води направо грозна жена, с голяма уста и бузи. Иска портрет. Кольо познава женската психика. Съсредоточава се в очите и прикрива грозотата. Възхитената германка го целува. Най-после някой я е видял такава, каквато е „отвътре”…

На 27 март 2015 година, някак тихо си тръгна от този свят художник Никола Заров. Чрез своите платна той ни остави частичка от красивия и изящен вътрешен свят на Никола Заров. За света на Заров може да се говори много, но по-ценното е да усетиш света на брилянтния тубист, пейзажист Никола Заров, като се потопиш в неговите платна.

Страницата подготви: Яница Станчева 

На снимката Никола Заров и неговата творба ,,Каракачански керван,, 140×280 cm., 2001г

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co