Емо обичаше да помага на хората и смяташе, че не е нито първият нито последният филантроп. Тази своя черта той казваше, че е наследил от дядо си Пенчо – Табакът, който преди „Девети” всяка Коледа е оставял по едно каче с маслини и едно с масло до пътната врата да си вземе всеки, който минава. Не че е бил чорбаджия, а защото занаятът табаклък го е хранел с цялото му семейство.

Спомням си, че по време на един от последните си мандати на общински съветник, упорито защитаваше интересите на няколко човека сред, които бях и аз  по казус, при който за съжаление бяхме пропуснали важни срокове.

Последно се видяхме в Гимназията по строителство, където беше учител по български език до пенсионирането си. Като директор на училището направих всичко възможно да му се изплати веднага обезщетението, което се даваше при пенсиониране.

Биография

Емил Христов Пенчев е роден  на 19-ти февруари 1949 година в Казанлък. Баща му Христо е дългогодишен секретар на Ловно-рибарското дружество в Казанлък, а майка му Кина работи като продавачка в Търговия на дребно.

Kaто малък Емил сериозно се увлича от спорта. Започва да тренира още на 12 години, като първият му треньор е старият казанлъшки футболист „бай Антон”. В младежките си години e основен футболист в „Розова долина”, където играе ляво крило до своята 22 годишна възраст. По-възрастните казанлъчани още помнят неговите успешни включвания от ляво на терена и головете, които бележи за Футболен клуб „Розова долина”. Oт там идва и прякорът му „Емо Лявото”.

През 1967 г. Емил Пенчев завършва успешно Първа гимназия в Казанлък. Преди  това учи в близката до дома му Трета гимназия.

Историята на това училище, което днес не съществува, е следната:  От 1934-1935 г. прогимназията и началното училище „Антим” в Казанлък се обединяват в Основно училище “Д. Г. Кехайов”, което през 1949 г. е преименувано „Тодор Юлиев” на името на един от ръководителите на Септемврийското въстание през 1923 г., чиято къща е била под двора на училището. От 1954 г. се разраства в III средно училище (гимназия), а от 1960-1961 г. е отново ОУ „Т. Юлиев”. След  неизяснен палеж през 1978 година, на мястото на гимназията е построено сегашното СОУ „Антим I”.

След като завършва средното си образование, Емил Пенчев кандидатства във ВИФ (сега НСА) но не е приет и веднага отбива редовна военна служба в Димитровград.  След уволнението си, с протекцията на баща си Христо Пенчев,  започва работа в ОЗ „Фридрих Енгелс” (някога Обединени заводи, а сега „Арсенал” АД). Работата му там в Склад 1 не го удовлетворява и съвсем скоро след назначението си напуска завода.

На 12 октомври 1970 година съпругът на леля му Гергана Цанова (Емил Цанов), която по онова време е директор на музей „Искра”, му съдейства да започне работа в Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа” като екскурзовод. През 1971 г. е приет задочно  във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, специалност „Българска филология”.

През 1985 година, след близо 15 години трудова дейност, напуска музея и останал без работа, приема предизвикателството да стане учител, „командирован по Постановление” на село. Първоначално работи в с. Тъжа, а после и в с. Александрово, Павелбанска селищна система, където в последствие става и Директор на училището. От 1992 г. е отговорен редактор в Общинския радиоцентър в град Казанлък. След закриването на Радиоцентъра Емо продължава да учителства до пенсионирането си.

Любовта на Емил Пенчев към лова и риболова (вероятно породена от факта, че  баща му е дългогодишен секретар на Ловно-рибарското дружество в Казанлък), се запазва до края на живота му. Изключително запален ловец,  той е активен сътрудник на списание „Лов и риболов”. Често печели конкурси на списанието, но така и не успява да получи последната си спечелена награда.

 

Семейство

В края на седемдесетте години Емил Пенчев се жени за дългогодишната си приятелка Константина (Дича) познанството, с която води началото  от 1970 година.

От брака си с Константина, който му е единствен и продължава до кончината му, има две деца: син Христо и дъщеря Ива

Синът на Емил Пенчев, завършва висше образование, специалност икономика, а дъщеря му ориенталистика. Понастоящем и двамата живеят и работят в София. 

Брат му Пенчо завършва Художествената академия и работи дълги години като художник в Кукления театър в София. Умира на 28 октомври 1989 г., без да дочака демократичните промени. Той е автор на илюстрациите на книгата на Емил Пенчев „Вместо роман”.

Борeц за демокрация

В началото на демократичните промени, независимо от желанието на много хора да се възползват от събитията, гладът за кадри е огромен. Една от силните партии е Демократическата, възстановена от бай Борис Кюркчиев и впоследствие оглавена от Стефан Савов и приятелката му, юристката Златка Русева. В процеса на търсене на кадри от местно и национално ниво, последните двама дойдоха и в Казанлък. Бивши дисиденти и политически активисти, в това число и аз, предложихме за местен лидер на Демократическата партия Емил Пенчев, който след известно колебание се съгласи.

Така през периода 1991-2002 г. Емил Пенчев е председател на Демократическата партия, общински съветник 3 мандата, борец за утвърждаване на демократичните принципи, отстояващ собствените си позиции по въпроси от обществено значение. Като председател на Комисията по култура в Общинския съвет – Казанлък, той е неуморен изследовател на миналото на родния си край. По думите на съпартиеца му от Демократическата партия Йордан Маринов (Данчо Истината) Емо и до сега е най-успешния председател на Комисията в Общинския съвет.

Не прекратява обществената си дейност дори когато живее предимно в град Шипка. Там ще го помнят не само с вестника „Шипка”, който издава сам, но и с тънкото му чувство за хумор и с огромната изследователска работа, свързана с историята на града.

„По времето на социализма немалобройна категория бяха хората от средната интелигенция, които се вкопчиха най-яростно в идеята за промяна в България и изнесоха на гърба си първите най-тежки години на политическата реформа в страната. Така си обяснявам и моето присъствие в политиката по това време.”- признава той – Никога не съм мечтал, нито пък съм желал да се занимавам с политика. Но така се случи.

Творчество

Приживе Емил Пенчев твърди, че цял живот си е изкарвал хляба с три неща: мислене, говорене и писане. Оставя след себе си няколко книги и безброй публикации, които са свидетелство за будната му гражданска съвест и разностранните му интереси 

Според собствените му думи, в началото пише, за да докаже на себе си и на другите, че може да го прави. После разбира, че думите имат „страхотна” сила и могат да правят чудеса. Така писането се превръща в негова интелектуална игра.

В едно свое интервю пред П. Марчев за в-к „Искра” Емил Пенчев споделя:

„Повечето хора нямат изградена представа за доброто и злото, за красивото и грозното в заобикалящия ги свят. Ако знаеш повече за тези неща – дай им го”.

Емил Пенчев е автор на книгите „Оптимистично за простотията”  „Вместо роман”, „Внуците на Бай Ганьо” и на стотици публикации в местния и в централния печат. Бил е кореспондент на Радио Стара Загора, сътрудник на вестниците „Искра“, „Седмица“, „Долина“ и много други окръжни и централни вестници, на  списанията „Паралели”, „Пламък”, „Лов и риболов“ и др. Според него за времето, през което е писал, няма ежедневник от излизащите по нова време, с изключение на в-к „Работническо дело”,  в който да не е публикувал.

„Изписах много. Хиляди страници по вестници, списания и радиа. Имам разхвърляни по разни сборници и литературни издания опити да сравня моя вътрдешен свят с този на околните. Хвърлях се в какви ли не предизвикателства, възторгвах се, страдах и пак отначало. Това ли е животът?”

През ноември 1990 година излиза първият брой на вестник „Казанлък” – издание на Съюза на демократичните сили (СДС) в града. За главен редактор е определен Емил Пенчев. Издаването на вестник с името „Казанлък” е в противовес на излизащия по онова време „червен” в-к „Искра”. За синия в-к „Казанлък” Емил Пенчев пише материалите най-често сам.  Включва разбира се и материали на сътрудници, но тежестта пада основно върху него. Липсата на средства обаче скоро потушава ентусиазма му. Допълнително лошо въздействие оказва и смяната на ръководството на СДС – Казанлък. След известна агония вестникът спира да излиза. Тази история и много други подробности на Прехода Емил Пенчев подробно описва в почти биографичната си книга „Вместо роман”. В нея той дава една тъжна философска преценка за творчеството: „Има разни разказвачи. Богоизбраните правят изкуство. Другите измислят истории. Грамотният човек чете. Ако се намери посветен да ти отвори очите за първите – това е просто щастие. Ако не се намери – тъжно. Тогава сигурно ще се яви друг, който набързо ще ти обясни, че всичко писано е субективно и че всеки си харесва или оплюва според вкуса си”.

Материалите си Емо подписваше с името Емил Пенчев, а в редки случаи с псевдонима „Табаков”, което е истинската фамилия на бащиния му род. Промяната той наричаше „подмяна” и смяташе, че историята на подмяната, която е дълга и поучителна е отразил в книгата си „Вместо роман”.

Като автор на сатирични материали го занимаваше и темата за Бай Ганьо и „ганьовщината” в обществото. През 2005 г. издаде книга с разкази, озаглавена „Внуците на Бай Ганьо”. Въпросът, който основно се разглежда в едноименния разказ е: „Вярно ли е, че внуците на Бай Ганьо най  си личат, когато дойдат избори?”

От всичко написано, Емил Пенчев твърдеше, че най-много цени есето си за Македонски в книгата си „Оптимистично за простотията”.


           Споделено от Емил Пенчев:

- Вярвам в Отца и Сина и Светия дух.

- Ако мога да избирам къде да живея, бих избрал Телемската обител, описана подробно от Франсоа Рабле в романа „Гаргантюа и Пантагрюел”.

- Родният ми град може да се казва и Шипка и Казанлък, но не този Казанлък, а онзи, описан от Любен Каравелов в повестта „Мамино детенце”.

- От поетите харесвам Уолт Уитман, драмите на Софокъл и Шекспир. От прозаиците харесвам Виктор Юго, Достоевски, Джон Стайнбек.

- Одобрявам напълно все по-рядко срещащото се искрено съчувствие към болката на другия и безкористното съпричастие към чуждия успех.

- Изпитвам удовлетворение, ако успея да помогна на човек, който няма „къса” памет.

- Нетърпим съм към простащината във всичките й форми, ако приемем, че е порок. 

- Отвращавам се от лъжата, кражбата, склонността към насилие и садизъм, мародерството…

- У нас продължават да смятат свестните за луди.

- Оптимист съм за простотията, както вече писах в една книга: т.е. от нея отърване няма. В тази връзка съм и песимист – ако наистина българската простотия е вечна, кога ще се оправим и да заживеем като хората?

- Много ми се иска децата ми да имат една по-добра перспектива, един по-сносен живот, защото ние си изпатихме от него.

Вместо епитаф

Нa 29.01.2018 г. Емил Пенчев си отиде в известна степен разочарован от този свят, който с цялата си душа и сърце искаше да направи по-добър, по-справедлив и по-демократичен. Като педагог, журналист, писател и общественик той остави в наследство не само своята ярка публицистика в създадените от него вестници „Казанлък” и „Шипка”, но и своите лични свидетелства за Прехода – период от историята на България, който все още не е достатъчно добре  анализиран.

Това е достатъчен повод за едно бъдещо изследване и систематизиране и на неговото голямо и многообразно творчество.

Цветан Павлов

Бележка на редакцията:

Емил Пенчев беше част от семейството на вестник „Долина“ от самото му създаване. Всяка седмица той водеше рубриката „Адрес 6100“. На страниците на „Долина“ присъстваха и неговите разкази за лов, граждански позиции и мнение по актуални теми. В редакцията с Емо си говорихме за желаната и мечтана от него демокрация, но не тази изопачената, а онази в която имаше дясна идея и идеология, имаше човечност и добруване.

Емо Пенчев е не само създател на вестник „Казналък“ и „Шипка“ той заемаше основно място в сърцето и екипа на „Долина“. Емо е автор на мотото на вестника на жителите на розовата долина -  ДОЛИНА – ИСКРАТА НА СЕДМИЦАТА.

Емо беше освен брилянтен писател, силно перо в журналистиката, но беше предо всичко добър приятел и истински човек.

Емо, ти винаги ще си с нас! И винаги твоят почерк ще бъде в страниците на вестника, защото – ДОЛИНА Е ИСКАРАТА НА СЕДМИЦАТА!

Почивай в мир, Приятелю!   

Яница Станчева

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co