Когато говори за балканските войни, академик Любомир Милетич ги нарича „Великите събития през 1912-1913 г.”. Да! Безспорно това е така, защото тези събития са продължение на борбата на българския народ да осъществи своето национално освобождение и обединение.

Неизличими са загубите, които претърпяхме от злополучната Междусъюзническа война през 1913 година. Най-страшно бе разорението, което сполетя българите от Тракия. То дойде внезапно с голяма сила и като мълния от корен помете всичко що засегна.

Ще се опитам да ви разкажа накратко за моите родители, свидетели на жестокостите в родното ми село Булгаркьой, Кешанска околия – Одринска Тракия и за последствията.

На 5 юли 1913 година селото осъмва блокирано от турски войски, които извеждат мъжете от селото край Бойдиновия мост и с два картечни изстрела покосяват като снопи 350 души. Ужасени от гледката деца, жени и старци бягат към гората. Скитат се гладни, убивани, безчестени 52 дни, а жертвите достигат 1130 души.

Един ден в гората пристигнали пратеници на Кадри бей и извели всички бежанци с обещанието, че ще ги отведат в Дедеагач, където ги очакват консулите, за да решат техните проблеми. Проточил се дълъг керван от бежанци по най-кървавата пътека към Дедеагач. Баща ми на 8 години, брат му, сестра му и клетата им майка вдовица били сред тия нещастници. В град Кешан спрели за почивка. Забелязал ги един грък, приятел на баща им. Като разбрал, че Стамо е убит, предложил на майка ми да остави Станка – 16-годишната дъщеря при него, докато мине тая бъркотия. Дочул, че нещо лошо се готви от турците. Останала Станка при гърка и до края на Първата световна война за нея никой нищо не знаел. Към края на 1918 година в Държавен вестник бил публикуван списък на издирените от Международния червен кръст деца от Тракия с призив, ако имат близки да си ги приберат. Късмет! Станка била между тях.

Много години пръснати като пилци с опърлени крила и наранени души бежанците скитали из цяла България да намерят подслон, хляб и работа. Но... ”Познаваш ли щастливи бежанци, под чужда стряха с песен да заспиват. Щастливи ще са техните души, когато към отвъдното отиват” /Ел. Великова/

Дълги години Станка ни разказваше за бедите, сполетели гърка, за да я опази от турците. Обичал я тъй както своята дъщеря Деспина – кръстница на Станка.

Минаха много години. През 1942 година баща ми беше командирован в Беломорска Тракия и ние цялото семейство го последвахме. Настаниха ни в град Саръшабан. Бях на 10 години. Баща ми единствен в града знаеше гръцки и бързо се сприятели с местните жители, защото споделяше тяхната съдба, след като германците прегазиха Гърция.

Един ден гостувахме на приятеля на татко Георгиос от близкото градче Керамоти. Беше Великден. Стопаните ни посрещнаха сърдечно и ни благодариха за големия подарък, един калъп сапун и шепа бучки захар. В разговора Георгиос попита татко откъде знае гръцкия език. Започна татко да разказва за трагедията на родното село, за приятелите гърци в Кешан. Като чу „Кешан” стопанинът каза, че до тях живее грък от там, който често разказвал за своята съдба. Георгиос поръча на момчето си да повика съседа. Започна се приятен разговор. В един момент татко и гъркът се хванаха за ръце, станаха, прегърнаха се и заплакаха на глас. Изненадахме се всички! Защо, защо се питахме! Като се успокоиха разбрахме, че това е Димитриос от Кешан, който спасил сестра му Станка. Човекът избягал в Гърция със семейството си, защото турците издирвали и убивали всяко българско дете, всеки укрил се българин. Димитриос сподели, че има приятел от Кешан, който осиновил дете от Булгаркьой. Живеел в Ксанти. Ако иска може да му гостуват. След известно време Димитриос и татко посещават кръчмата на гърка в Ксанти. Млад, висок и пъргав мъж обслужва приветливо клиентите. Сърцето на татко трепнало. Веднага го познал – Коста, синът на чичо му, убит заедно с баща му в Булгаркьой. Поръчал си татко кафе и го попитал как се казва. Помолил го да повика чорбаджията на тяхната маса. Състарен човек започнал разговор с двамата клиенти. В разговора става дума от къде са, бедите сполетели хората от Кешанско и съдбата на българите от село Булгаркьой. Баща ми попитал кой е сервитьора.

- Моят син Коста. Има си две деца. Много е добър и пъргав.

- Слушай ме добре, приятелю! Коста е син на моя чичо. Ние сме първи братовчеди от село Булгаркьой. Семейството на чичо не се подчини доброволно да отидат мъжете на мегдана. Тогава турците запалиха къщата и убиха цялото семейство. Коста на 4-5 години оцеля по чудо, че беше у бабини си. Когато ни подкараха за Дедегач, баба му го дала на един познат грък – бездетен от Кешан. Баба му умря на път. От тогава до сега нищо не знаем за Коста.

Разплакал се стареца и помолил да не казват нищо на сина му.

  • Може да ме изостави, а аз ще умра без него и внуците”.

Непреклонен бил татко. Искал да каже истината и да прегърне своя братовчед. Дошъл Коста, внимателно изслушал разказа на татко, който обяснил, че благодарение на баща му той е жив, а благодарение на Димитриус аз имам сестра. Ние дължим живота си на тия добри хора. От очите на Коста бликнали сълзи. Прегърнал татко, после баща си и казал: „Чак сега разбирам защо. когато играехме в Кешан децата често ми викаха „вургарус, вургарус” и ме пъдеха. Разплакан се прибирах в къщи. Благодаря ти татко! Аз и децата ще те обичаме още повече.”

След тази среща често си гостувахме като роднини, но след 9 септември 1944 година следите на Коста отново изчезнаха.

Преди 15-20 години в град Русе се проведе национален тракийски събор. Трябваше и аз да разкажа съдбата на моето семейство. В притихналата зала една жена извика:

  • Моля Ви, искам думата и се втурна към трибуната.

Прегърна ме просълзена и извика:

- Земляци, това е моята братовчедка, дъщеря на чичо ми Пейо, за когото бях чувала от чичо ми Коста от Гърция. Благодаря ти, Господи, че ни срещна след толкова години.

Вечерта нашата делегация гостува на Иванка. До зори се опитвахме да разгадаем къде са другите ни близки. Спомени, сълзи, тъжни песни от бащиното огнище ни върнаха към корените.

Ето такава е съдбата на много тракийци, дошли в Казанлък преди повече от столетие. Тракийците са хора с жилав корен. Горяха ги, не изгаряха. С ятаган ги клаха – живи са, за да съхранят българския дух и българщината.

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co