Кой е този полк? 23-ти Шипченски ли? Безсмъртен полк? Лъв Балкански? Лудият полк? Или венецът на българската бойна слава?

 

Сякаш всяко име му приляга! Защо вече осем години тракийците от Казанлък минават по неговите стъпки с песента „Велик е нашият войник“. Може би, защото някога освободи родна Тракия, или защото е роден в Казанлък през 1889 г. А точно преди 100 години 23-ти пехотен Шипченски полк се включва и в Първата световна война.

Създаден е от ІІІ-та и ІV-та дружина на Пешеходен Балкански полк, или ІХ-та и Х-та опълченска дружина.

Отначало полкът се разполага при розотърговеца Христо Христов: І-ва рота -  в Новенския квартал, ІІ-ра – в турски чифлик край Старата река и ІІІ-та – в училището на Калпакчийски квартал.

През 2018 година казанлъшките тракийци отново тръгнаха по стъпките на Безсмъртния полк в Република Македония. В групата от 50 души се включиха много младежи, за да се поклонят пред подвига на храбрите войни, да усетят духа им, да прелеят разпилените им кости и да запалят свещичка в тяхна памет. Не забравят да положат цвете пред ледените им могили и да прошепнат тихо: „Не сте забравени, герои-светци!“

Пристигаме в гр.Щип, където са намерили смъртта си стотици бойци, между които Мирчо Карабаджаков от с. Шейново. В църковния двор са погребани двама офицери. Почитаме паметта им, полагаме цветя и продължаваме пътя си към гр. Велес. В двора на храма някога имаше три паметника на командири от нашия полк. Бяхме разочаровани! На това място стърчаха други паметници… Питахме се кой ли е посегнал на мъртвите? Още ли се страхуват от силата и мъжеството на Шипченските герои-орли?! Пред олтара в църквата поставяме цветя и запалваме свещи. В групата пътуваха потомци на войници от нашия край, оставили завинаги младостта и живота си в чуждата земя. Оказа се, че учителката Елена Шивачева, е родена във Велес. С голямо вълнение тя разказа спомени от нейните родители, които също са били учители в този град. Тя за първи път посещаваше родното си място и със сълзи на очи коленичи пред храма, в който е била кръстена.

По време на пътуването екскурзоводът ни запозна с местата, където са воювали Шипченци и където има жертви от казанлъшки фамилии като: Касърови, Карагитлиеви, Колинкоеви, Клисурови, Скордеви, Хаджиеви, Топузови, Таралежкови, Крачинови, Едреви и 12 учители от Казанлъшкото педагогическо училище – всички от 23-ти пехотен Шипченски полк. Данчо Аданев рецитира стихотворението „Шипченски орли“:

Ний летиме от Балкана

мощни Шипченски орли,

там към чуждата закана,

там към вражите стрели.

Пътят наш е дълъг, труден,

де е Тунджа, де е Дрин?

От Айвазбаба до Струга,

скъпа кръв проляхме ний…“

Пред нас е Охрид – столица-светиня на българската просвета и култура. Разучаваме и пеем от сърце: „Помниш ли белите вълни, Биляна платно белеше…“

Винаги, когато човек посещава този град, се чувства още повече българин, още по-горд и със самочувствието за национална принадлежност към род и Родина с богато минало. Самуиловата крепост, Охридската школа, църквите и манастирите, са ехо от миналото, когато тук българската култура и просвета са в своя разцвет. Величествените паметници на Светите братя Кирил и Методий, на Климент Охридски, на Наум, църквите, ни напомнят за силата на християнството, борбата за съхраняване на вярата и достойнството ни още през онова далечно минало. Тук са запазени дори калдаръмените улици и шествековния чинар, старинните къщи, езика български и старинния театър. Като прибавим, че 23-ти полк освобождава града през Първата световна война и се настанява на дълга почивка, че тук край Охридското езеро, се ражда най-вълнуващият марш на Българската армия – „Велик е нашият войник“, чийто автор е казанлъчанинът Константин Попов, нашата гордост и самочувствие нарастват двойно.

В полка служи и младият композитор от Габрово Михаил Шикерджиев. Двамата запасняци, наблюдавайки действията  на ІІ-ра армия от Одрин до Охрид, се убеждават в подвига на Шипченци при Лозенград, Одрин, Битоля, Кенали и Константин Попов тук в Охрид излива своя възторг, почуда, преклонение и вяра в българския войник възкликвайки:

Велик е нашият войник,

 велик, велик, велик!

Измокрен, гладен, уморен,

без отдих бий се ден и нощ,

бърдата цепи разярен

със страшния си вик: „На нож“!

Седейки една вечер край езерото, Константин Попов подава това стихотворение на Шикерджиев. Точно това вълнувало и младия композитор и още с прочитането му, се ражда и музиката. Той създава малък хор и разучава песента като марш на 23-ти пехотен Шипченски полк. По-късно песента става марш на Българската армия и Константин Попов пише нов текст, само за нашия полк.

Разхождайки се край брега на езерото, ние сякаш търсехме мястото, където двамата запасняци сътворяват този прекрасен марш, който вълнува и до днес сърцето на всеки българин.

Песента „Биляна платно белеше“ ни отведе до „Билянините извори“, където четири девойки възпроизведоха ритуала „Белене на платно“.

Туристическият комплекс „Св. Наум“ е съхранил най-старата българска църква, в която са мощите на светеца и поверието, че ако чуеш пулса на сърцето на Св. Наум, полегнал върху саркофага му, ще ти се случат три прекрасни събития.

В този комплекс е и параклисът на Св. Петка българска. Ние я наричаме „тракийска“, защото е родена в беломорска Тракия. Известна е със способността си да лекува слепота и кожни заболявания. Когато турците навлизат в Тракия, българският цар заповядва мощите й да бъдат пренесени в Търново. В малката църквичка на с. Енина светицата нощува. И сега тази църква носи името „Св. Петка“.

С голямо вълнение се насочваме към основната ни цел – завоя на р. Черна и Кенали, където са станали най-страшните битки и са дадени най-много жертви през септември 1916 г. Армията заема позиции на Кожух планина. Срещу нея настъпва цялата Сръбска армия, подсилена с френски дивизии. „Поради скалистата почва нашите части не могат да се окопаят, затова търпят големи загуби“ – разказват участници в битката. Слабо окопани, войниците са принудени да отстъпват и мнозина загиват. На Каймакчалан нашите имат 16 оръдия срещу 50 тежки оръдия и много минохвъргачки на сърби и французи. И двете страни дават много жертви. В спомените си офицерът Н. Кавлаков пише: „След седемдневен ожесточен бой, започна страшната борба от близки разстояния. Нашите войски се стопиха наполовина. Останалите живи приличаха на сенки.“ Защитниците на Каймакчалан и Кенали започват да губят свяст, някои полудяват, други стават равнодушни към смъртта. „Не познаваха другарите си и отстъпваха назад. Това наложи Осма дивизия да се оттегли към р.Черна. Тук като истински светци умираха хиляди българи с една възвишена цел – България! При всяка неприятелска атака офицери и войници заставаха стоически върху окървавените си позиции и с върховно себеотрицание посрещаха противника и …смъртта.“  – пише в дневника си Ненчо Илиев.

А подпоручик Кавлаков пише в дневника си: „Ако в миналото Караджата беше един – тук всеки войник е повече от Караджата. Ако в миналото имаше само един Ботев, тук всеки офицер е нещо повече от Ботев.

Майки и деца, ако в завоя на Черна имате мъртвец, утешете се и бъдете горди! Светец сте погребали там! Завоят на Черна беше  превърнат във втора Шипка. Ще минат години. Майки, бащи и братя ще идват да търсят скъпите останки на своите близки и вместо сълзи, възторг ще гори в техните очи, защото в завоя на Черна има само светци.“

Тук някъде намира смъртта си братът на Мирчо от с. Шейново – Лальо, само на 23 години. С мъка и затаен дъх, застанали на моста над р.Черна, младежите спуснаха венец, обвит с трикольорна лента и надпис: „Не сте забравени, герои-светци!“ Тук днес е тихо, много тихо. Всички свеждат глави, а венецът се отдалечава, за да стигне духа на героите. Рецитира се стихотворението на Вазов „Завоят на Черна“:

Завоят на Черна! Безсмъртна пътека!

Завоят на Черна – възторг безконечен

на вяра и младост, на духове смели.

Българийо, гордей се, увий венец вечен

на твойте герои при Черна умрели!“

Мълчаливи и печални се разделяме с р.Черна, чието име сякаш съдбата й бе отредила да почерни няколко хиляди майки и бащи в България.

На границата между Република Македония и България в с. Ново село се намира българското военно гробище. Усещахме, че от белите паметници ни зоват покойниците, зоват ни на среща със своите родители и скъпа Родина. Тук направихме панихида пред големия гранитен паметник, където почиват костите на стотици войни с незнайни имена, но с име, издълбано в гранита: „Велик е нашият войник!“ По християнски, с хляб, вино, жито и свещички почетохме всеки паметник, приляхме с вино, оставихме късче хляб и търсихме имената на своите близки. При всеки гроб гореше свещичка. Останахме изненадани като видяхме, че големият паметник е отрупан с около петнайсетина пресни венци. Това показва, че много българи са дошли през тези почивни дни, за да почетат паметта на героите-светци. И ние поставихме венец и с минута мълчание се преклонихме пред светлата им памет. Рецитира се стихотворението „Безсмъртен полк“:

Напред,  бойци! Не се огъвайте в атака!

Врагът не може щурма ни да спре.

Напред към Одрин, Лозенград и Драва,

През огнен смерч, през люти боеве!

Безсмъртен полк, безсмъртна слава,

ний твои сме безсмъртни синове!“

Ние, тракийци, се чувстваме най-признателни на 23-ти пехотен Шипченски полк, защото освободи Източна Тракия, като превзе непревземаемата Одринска крепост. Това ни напомни при напускане на гробището стих от тракийския  марш:

На стража! Гробници светини блестят пред нас

и ден и нощ завет са те на нашто племе,

печат на страшната му мощ!“

Всеки от нас ще запомни и запази за поколенията спомена за героичния „Безсмъртен полк“. А скалите в завоя на река Черна стават твърде скъпи за нас. Те ще останат за вечни времена като един величествен монумент, който ще разказва за легендарната твърдост и безстрашие, безпримерен героизъм на българските титани, на бойците от 23-ти пехотен Шипченски полк. Нека всички ние заедно, млади и стари, съхраним и в бъдеще будна нашата памет и не забравяме това, което никога не се забравя!

 

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co