Фотоси събрани в историческа изложба под името „Писма от Одрин“ не отдавна бяха изложени в казанлъшкия Музей на фотографията. Кадрите запечатани от обектива на Генчо Стайнов показват моменти от Балканската и Междусъюзническата война.

Изложбата е вдъхновена от едноименната книга с писма на Генчо Стайнов от фронта - „Писма от Одрин“ издадена през 2009 година благодарение на неговата внучка Радина Нанчева.

В изложбата бяха включени снимки от личният архив на Радина Нанчева, оставен от дядо ѝ. Снимките са от запазените семейни албуми, намерен случайно на тавана на старата им къща. Историята на албума е не по-малко интересна и пълна с обрати, от самото му съдържание. Като един от големите, известни и богати родове в страната, Стайнови живели в центъра на София. Но след бомбардировките над София от 1944 г., оцелява само 1/5 от къщата им. За голямо щастие албума се е намирал в тази 1/5 от къщата, но бива намерен почти 40 години по-късно.

През 1980 г. г-жа Нанчева намира албума и въпреки лошото му състояние решава да дигитализира изображенията в него. Над 90 броя снимки от албумът биват дигитализирани, някои от тях са включени в книгата „Писма от Одрин“, а някои от тях са били включени в чуждестранни издания още през войната, като френският вестник „Илюстрасион“ през 1913 г. запълва цяло издание само със снимки от Генчо Стайнов от фронта, нещо което не е правено до този момент.

Стефан Папукчиев за „Писма от Одрин“

          Генчо Стайнов е наш съгражданин, човек, който има определен принос за развитието на Казанлък, но като че ли до сега е било извън нашето внимание.

Първото издание на „Писма от Одрин” , които през 1964 г. с Държавно-военно издателство успява да издаде за наше щастие. Защото  доколкото знам оригиналите на писмата ги няма. По-късно госпожа Радина Нанчева намира този албум и обогатява второто издание на писмата със снимките. Писмата са много интересни – те са един поглед върху войната, личния поглед на Генчо Стайнов. Той не е официален фотограф, той не е кореспондент, той просто е офицер, който участва във войната. Увлича се от фотография и кино и запечатване моменти, които днес ни говорят за изминалите събития. На снимките виждаме моменти от войнския живот, от веселбата, виждаме как отиват нашите хора на война с гайда. Кой отива с гайда?! Това не е човек, който отива да умира, не е човек, който е готов да умре, не е някакъв „людоед”, както са ги наричали французите. Те са хора, които отиват да съберат България в една община.

 Генчо Стайнов пише във едно писмо от 16 март: „И прилагам мои снимки”.

Стайнов е на война, но прави и хубави снимки. И прави чудесен рентгенов анализ на войната. По снимките ще видите и хора, които си чистят въшките, ще видите хора, които пишат писма, лазарети и т.н. Генчо Стаймов е запечатал и един чудесен кадър  - 23-ти пехотен Шипченски полк влиза в Одрин.

Радина Нанчева за дядо си - Генчо Стайнов

          Генчо Стайнов е роден в семейството на Стоян Стайнов през 1864 г. В семейството има седем деца, от които до старост достигат четири. Брат му е Петко Стайнов – юриста, академика, политика. Другия брат е Михаил Стайнов, който след като завършва начално училище го изпращат в Свищов да учи в техническо училище, което е било на страхотно ниво. Там е имало лаборатория по химия, лаборатория по физика. След това отива да учи в Швейцария. Когато се връща, баща му има идеята да започнат да строят електроцентрала. Нашата голяма гордост е електроцентралата в с. Енина. Още през 1908-1909 г. започват да купуват водениците, за да вземат ток. На практика пускат централата след войните, когато започват войните Генчо Стайнов е мобилизиран. Брат му Петко Стайнов учи право в Париж. Зарязва правото и идва на фронта. Тогава всички, целия български народ е зарязвал всичко и е отивал на фронта. Към края на 1912 г. той идва в Казанлък, за да вземе фотоапарат, защото когато го мобилизират не е взел и започнал да прави снимки. През ден, през два пише на жена си. Той има и малко момиченце. Тези писма са всъщност основата на книга „Писма от Одрин“. В момента всичко, което вижда той го пише в писмата и същевременно прави снимки. След завършването си от Балканските войни и тримата братя се прибират със медали.

Генчо Стайнов довършва централата на 01.01.1914 г. И в 0:00 часа светват лампите. Всичките те са в Общината в този момент, за да отпразнуват случилото се. Преди това те се обръщат към всички граждани, който иска лампа и ключ да бъдат поставени за месец безплатно и след това, ако все още искат плащат лампата и ключа и съответно вече плащат и изконсумирания ток.  

За сравнение Пловдив е електрифициран през 1926 г., а Казанлък през 1914 г. Стайнов същевременно снабдява всички работилници с двигатели и се захранват с електричество. Изведнъж Казанлък става съвременен град и започват чужди фирми да правят фабрики тука, защото имат съвременна инфраструктура. По време на Първата Световна война той е бил в противосамолетната батарея в Добрич и след войната започва отново да работи във „Братя Стайнови” - фирмата на баща му, която на практика е основана от дядото през 1848 г. във вид на гайтанджийска одая и малко по-малко се развива. Там те правят гайтани, пасмантерия, по-късно и вълнени платове. С англичаните правят фирма за конци „България”. Генчо Стайнов е в основата на индустриализацията в Казанлък. По-късно той се премества в София и от там ръководи. Той прави изобретения, същевременно цял живот е рисувал страхотни картини.

Генчо Стайнов внук припомни думите: Айде вече да се връщате, но без Одрин да не се връщате!”

          Тук е мястото да споделя за идеята на Стайнов за сиренарството е във връзка с това, че балкана е бил пълен с каракачани с овце, които  са произвеждали изключително много масло. Бащата на Стайнови е искал това мляко да се преработва. Той е решил да се насочи повече към вълната и за тази цел е внесъл мериносови стада от Австралия. Всичко е било насочено към развитие на промишлеността и най-интересното е, че това става в един момент, в който в Казанлък има експлозия на таланти. Сами виждате, че по едно и също време живеят Петко Стайнов, Иван Милев, дядо ми – Генчо Стайнов, също го слагам в числото на изключително талантливите хора, които нещо ги кара да извадят най-доброто от себе си. Това нещо не мога да го определя точно може би - започнахме да мислим за бъдещето си и да се вглеждаме в миналото, за да можем да стъпим … Всъщност всеки може от всяка една от снимките да си извади някои заключения и да се замисли.

Искам да обърна внимание на думите на майка им в едно от писмата. Тя се обръща към най-възрастния син, всъщност към тримата си сина и им казва: „Айде вече да се връщате, но без Одрин да не се връщате!”. Замислете се коя майка би казвала, която е пратила тримата си сина на война, която им  казала: „Не се връщайте без Одрин”. Естествено, тази която изпитва такъв страх от това да не се върне обратно турското робство.

Аз не виждам какво бих могъл да добавя повече…

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

 

Контакти

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co