В годината, в която казанлъшката писателка, поетеса, теолог, учителка и приятел на вестник „Долина“ Лилия Димитрова, навърши 85-години се срещаме с нея и ще си говорим за литературата, за живота и любовта, за грешките и прошките и за смисъла в човешкия и живот.

 

За животът и творчеството си Лилия Димитрова, внучка на Георги
Чорбаджийски, един от създателите на патриотичното Дружество на
запасните подофицери в Казанлък и племенница на писателя,
художника, хумориста Димитър Чорбаджийски – Чудомир, ще разкаже сама и ще разкрие пред читателите на вестник „Долина“ не разказвани истински истории.

В творческата си биография Лилия Димитрова има 45 книги -
стихове, разкази, пътеписи, есета. Особено ценен краеведски труд
е изследването на песните, наричанията, традициите и обичаите в
региона, събрани в книгата "Китка босилек - елмазен пръстен".

Ето какво сподели за читателите на „Долина“ чаровната Лилия Димитрова без да премълчи и неудобното:

- Лилия, моля те нарисувай себе си с думи за читателите на вестник „Долина”?

- Добра съм, милостива, понякога съм сприхава, но бързо се справям с настроенията си и тръгвам по правия път. Много съм критична, както към себе си, така и към другите. Започна ли някяква работа винаги я довършвам и изисквам и от другите това. Обичам цветята особенно полските и природата във всичките й варианти, обичам симфоничната, църковната и българската народна музика, както отчасти и индианския фолклор. Мисля, че той по необясним за мене начин се родее от някакви далечни времена с българският. Обичам безрезервно и всеотдайно децата си, но съм била винаги строга към тях и много изискваща. Гордея се с родословието си. Не съм красавица, но имам свой стил, който винаги е оформял личността ми. Мисля, че едно от най-хубавите ми качества е, всеотдайността ми, независимо в какъв аспект, умението да осъзнавам грешките си и да се извинявам, ако е необходимо и това, че никога не се вълнувам от злобните одумки около мен /ако е имало такива и са достигали до мен/. Дребнавостта минава покрай ушите ми и не ме докосва. Упорита, настойчива и пробивна съм, когато трябва да защитя правотата си. Ценя приятелството и уважавам достойнството на хората и на управляващия елит, без никога да съм се стремила към него. Не съм за там. Прекалено искрена и спонтанна съм за такива постове. Обичам да общувам с всякакви хора, да ги наблюдавам и да им правя психологически анализ, когато съм сама. Вярна съм на приятелите си и личностите, които уважавам.

Слабост в характера ми е, че когато съм ядосана, ако не успея бързо да се овладея, мога да извърша някоя глупост – да обидя някого, че после да му се извинявам, да изхвърля нещо, за което после ще съжалявам, ей такива работи…

- За 85 години на какво те научи живота?

- Животът ме научи да бъда мнителна, внимателна и прозорлива. Усетя ли проблясък на завист – бягам. Известна съм с това, че понякога говоря много, но всъщност моето „аз” винаги е дълбоко скрито в мене така, че между многото приказки малко са хората долавяли горчилката в мене породена от не малкото тежки моменти в живота ми – при загубата на близки хора или други неудачи. Живота ме научи умело да използвам вроденото и характерно за целия Хаджихристов род чувство за хумор. Чувството за хумор и лека ирония не всякога се посрещат добре от околните, но аз умея да иронизирам себе си, а това много ми помага.

Живота ме научи още, че в безкрайните битки за оцеляване съм постъпила правилно, като останах да живея в Казанлък, където съм родена, където са близките ми. Два пъти съм назначавана в гр. София, като базова учителка към институтите за Усъвършенстване на учители за детски учителки и един път в гр. Пловдив, но не отидох. И добре съм направила. За мен определено важи поговорката „Камъкът си тежи на мястото”.

Животът ме научи още, че когато човек много силно иска да направи нещо, ще го направи. Моето желание за висше образование беше неизмеримо. А пречките, които ми бяха поставени още от 20 годишна нямаха край. Понякога ми се струваха непреодолими и за момент се отчайвах. Но се преборих и с това. Завърших университет на 70 години, след което написах най-стойностните си книги.

Животът е велик учител, ако имаш сили да устояваш мечтите си с достойнство, много работа и всеотдайност.

- Има ли неща, които няма да простиш?

- Едва ли. По този въпрос аз си имам определена максима. А тя е: „Аз не съм Господ, че да съдя хората. Всеки си шета на ума. Да прави кой каквото си знае и да се отчита после пред Всевишния както може… Изчистила съм от себе си всички горчилки. Ако някой ме засегне мисля по въпроса точно пет минути. Ако доловя в това, което ме е засегнало нещо реално, взимам си поука. В противен случай казвам „По-добре би било, ако този дърдорко си гледа работата отколкото да се занимава с мен” и толкова… Страхувам се от скандали и ги избягвам.

Аз винаги си имам собствено мнение по въпросите и не обръщам внимание на подробностите, стоя доста високо от клюките и нямам време да се сърдя, че да прощавам или не.

Ако бях се задълбочила повече по този въпрос бих казала, че непростимо за мен преди всичко е мързела. Трудолюбивият човек би могъл да излезе от всяка ситуация, но както казах вече, това си е Божа работа.

- Ти си автор 45 книги. Имаш ли любима сред своите книги?

- Понякога като ги гледам се чудя на себе си кога ги написах. Това е огромен труд. Представете си, всяка буква от ръкописа е удряна по пишещата машина безброй пъти и то не само в един екземпляр. Едно стихотворение може и по 20-30 пъти да съм го преписвала докато реша, че се е получила някаква поезия. В това отношение съм абсолютен работохолик. Нямам спиране, когато някоя идея ми дойде в главата. Обикновено пиша вечер, когато съм свършила домашната работа и грижите около децата и семейството. Понякога осъмвам над листа и пишещата машина. Но това никога не ми е пречило. На другата вечер се наспивам.

Разбира се, имам любими книги. От поезията „Луди стихове” и „Здравей съдба”, от историческите обичам най-много книгата си за българите в Италия – „Една приказна реалност”, на която за жалост никой не обърна нужното внимание. Много се говори по този въпрос, имам дори писмо с куп суперлативи за нея от Бойко Василев директора на телевизионното предаване „Панорама”, но не достигнах до телевизията, нали живея в провинцията… В историческите си изследвания аз имам не малко находки, живяла съм между хората и съм записвала интересни техни спомени, обичам, легенди и какво ли не, но си останах „провинциален автор”, в очите на столицата, дори и на някои казанлъшки многознайковци, което обаче хич не ме тревожи. Времето е това, което отсява плявата. А една национална история и култура не се създава само в столицата… Това го знаят и децата. Както вече казах след завършване на висшето си образование написах едни от най-хубавите си книги, предимно исторически и краеведски, сериозни изследвания с научна насока, които много обичам, като: „Остатъци от езически вярвания в коледните обреди в Казанлъшко”, „Китка босилек – елмазен пръстен” – за цялостния духовен живот на с. Турия, „С усмивка по житейския път” – спомени и документални материали за писателя-художник Чудомир, „България над всичко”, „Сред зловещата песен на куршумите”. Имам и интересни изследвания публикувани във вестниците, които не са влезли в книги, като вариант на твърдението, че Хаджи Димитър е починал в Средна гора, за което напоследък много се говори, за опълченци от Поликраище и др. и др.

Много обичам и малката си книжка с турийски одумки, които съм записвала пряко от хората, когато живях в селото, наречена „Шегички в абички”, не само поради ведрият, закачлив и много остроумен хумор, но и поради прекрасните илюстрации, които направи нашенецът художник Теню Пиндарев и накрая всичките рисунки ми ги подари, а това е едно истинско интелектуално богатство. Мисля обаче, че любимата ми книга ще види бял свят през 2020 г. Озаглавена е: „Начало на предучилищното възпитание – Казанлък на фона на общия исторически процес”. Огромен исторически труд, около 300 страници е.

- Разкажи на читателите на „Долина” една история, която не си разказвала до сега?

- Добре, ще разкажа нещо. Отидох в университета потисната, защото бях доста възрастна, въпреки, че бях много жизнена. Чувах по този въпрос известни подмятания задкулисно за това, но както вече казах малко ме интересуваха такива постановки. И все пак понякога бях замислена, дали мястото ми е тук. Изглежда, че това беше забелязал преподавателят ми по старобългарски и църковнославянски езици г-н Давидов, на когото бях подарила една от стихосбирките си. Веднъж в края на един час по старобългарски, той каза:

„- Днес ще завършим урока, като ви запозная с една поетеса, която е между нас” и ме посочи, после показа книгата ми и прочете стихотворението ми за хан Аспарух. В него аз пиша, че ханът е влязал в България с „коня алия”. „Обяснете ми – продължи професор Давидов, защо авторката е употребила думата „алия”, вместо „аления”. И започна един дебат, че вероятно съм се стремяла към подходяща рима и какво ли още не, докато той обясни накрая, че това е старобългарска дума и аз напълно сполучливо съм й намерила мястото… А след това обясни и някой граматически особености. Никога няма да забравя това преживяване, тази невероятна емоция, тази висока оценка, макар и в педагогически план… Да изправя глава сред младите, ми помогна и един мой състудент Иван Благоев от гр. Елена. Много църковен, силно религиозен и прозорлив, като ме видя веднъж умислена ми каза само няколко думи, които много ми помогнаха и останаха завинаги в мен. Каза ми нещо такова: „Изправи се, вдигни главата си. Ти не си случайно тук, вероятно имаш някаква мисия. Виждаш, че и аз не съм от най-младите. За да ни изпрати Бог тук значи има защо. Неразбираем е Божият промисъл, но винаги е в посока към добро…”. От тогава всичко в университета тръгна „по вода”, без задкулисни истории… Беше много, много хубаво!

- Имаш ли идол сред поетите и писателите, такъв който те вдъхновява и докосва?

- Да. Обичам символистите и особено един почти забравен прекрасен български поет – Димитър Бояджиев с неговите неописуемо красиви поетични картини и дълбоката любовна тъга на човек обречен да обича всеотдайно. Обичам и шотландският поет Роберт Бърнс и може би той ми е повлиял най-много с творческото си умение да преплита в поезията си фолклорни мотиви и творчески и лични похвати. Обичам сериозното многословно и философско слово на Леон Фойхвагнер, а в детската поезия съм се учила от стиховете на Цветан Ангелов, заради музикалността на стиха му, неговата актуалност и възпитателност. Обожавам творчеството му. За жалост той е един от недооценените класици в детската ни литература.

- Чудомир за теб е …

  • Чудомир е моята творческа светлина. Той ме въведе в техническите умения на писателската орисия, караше ми се когато нещо не му харесваше, драскаше по писанията ми, но едновременно с това ме запознаваше със светилата на българската литература по онова време, купуваше ми книги, разговаряше с мен по литературни въпроси, подкрепяше ме в работата, като секретар на литературната група в града. Вероятно е виждал в мене някаква творческа искрица, та нали бях една от родата. Като такава трябваше или да вървя напред, или да спирам. Аз имах и театрални интереси. Веднъж се появих, като конферансие на една постановка на сатиричния театър в читалище „Искра”. Покани ме ръководителят му Жоро Николов. Леле мале, като се научи Чудомир, че съм се появила на сцената, че като вдигна една врява пред дядо ми, ужас… „Ти стихове ли ще пишеш или артистка ще ставаш, сто работи ли ще вършиш, по-добре е да си гледаш само децата отколкото да си посредствена артистка или поетеса”. И куп приказки от този род, потънах в земята. Разбира се веднага се отказах от сцената и се заех по-здраво с детската поезия. В ония години с нея можех да се справям по-лесно, защото беше част от пряката ми работа, като детска учителка. Липсва ми чичо Чудомир - с леката  присмехулна усмивка на тънките си устни, с не всякога много тактичните си иронии, с безпощадните си забележки по творчеството ми но и с безкрайната си загриженост да изгради от мене една пълноценна творческа личност. Мисля, че му се отплатих за това.... 
  • - Какво е за теб любовта?
  • - Ако хората са малко по-далновидни, по-вглъбени в себе си и в космическите измервания на света, те биха разбрали, че любовта е единствената философия, която може да изгради здраво битие. Не случайно тя е основата на християнството. Любов към хората, християните, към семейството, към децата, към природата, към света, към съпруга или съпругата, но любов, не само секс. Тези две понятия са различни, което пречи днес на много младежи да запазят достойнството си и ги тласка към падението. Ако подтекста на въпроса към мен е любовта между жената и мъжа, бих казала, че това е сакрално чувство, носещо и радост и тъга и щастие и разочарования, но когато е истинско то е опрощаващо, велико, вечно…

Обичала съм истински и съм била обичана, в това отношение съм един щастлив човек.

- Ти си богослов – вярваш ли, че доброто е по-силно от злото?

- Завърших теология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ през 2006 г. Тази наука е една невероятна всеобхватност, една симбиоза от вяра, философия, история, космология, традиция, настояще, много ми допадна. Четях и учех с голям интерес и завърших с отличие, а после взех и магистърска степен.

И въпреки това не мисля, че се разбирам много-много със съвременните служители на християнската православна вяра, т.е. със свещенниците. Те се държат с респект и уважение към мен. Никога не са ми отказвали малка финансова помощ при издаване на някоя книга, но определено не ме допускат в обществото си. Аз и не се стремя към това, защото би ми отнело ценно време от литературната работа, но би ми се искало понякога поне малко да чуят някое по-различно мнение или предложение. Става въпрос за малки неща, които биха помогнали на съвременните хора да се ориентират в сложната християнска система, тъй като липсва вероучението в училищата. Например имах предложение след края на църковната служба и проповедта на свещеника, която винаги е свързана със житието на светията, който се чества в този ден, да се изнася и една малка беседа с тематика от вероучението. Хората, особенно младите, днес не знаят защо се кръстим, защо храмовете са построени по този начин, какво е вяра, надежда и любов според християнската етика, какви са били апостолите и т.н. Това би повишило интереса им към православните знания, защото сега ходенето на черква се изразява обикновенно в палене на свещи, търсене близост с иконите и извършване на някой кратки ритуали от свещеника във връзка с някой личен проблем, семейни неудачи или молитви за починалите. Казанлък е богат с църковна история, има не малко написани книги по тези въпроси, но кой чете днес книги?! Интернет е понякога неточен, провокативен и не би трябвало да му се вярва безрезервно. Имах идея също в едно от външните помещения на някой храм да се уреди етнографски модел на килийно училище, а такава възможност има и в трите храма в града – „Свети Йоан Предтеча“, „Успение на Света Богородица“ и „Свети  Пророк Илия“. Казанлъшките храмове и манастира са били първите ни просветни и духовни средища, първите будителски центрове. Но кой знае това? Що за патриоти сме ние и какво искаме от нашите деца, какво им показваме? После се чудим на влечението им към кражби, убийства, дрога, чалга и модата на гетото.

Има градове, които отдавна са се справили с тези въпроси, като например Златоград, където към една от църквите има показано не само килийно, но и класно училище, да не говорим за етнографската сбирка в църквата „Свети Георги“ в Одрин.

Липсата на социален живот на свещениците, също не харесвам. Като изключим участието им във водосвети и участието им на Празника на розата, когато направиха Митрополит Киприян почетен гражданин на Казанлък, да сте видели някъде на някое културно мероприятие да присъства свещеник? А такъв би могъл да има при откриване на някоя изложба или представяне на книга, концерт или друго и той да поздрави твореца от името на енорийците, ако творецът е от неговата енория да го поздрави не само като творец, но и катко добър християнин. Или пък свещеник да участва в някое краеведско четене, като разкаже нещо от историята на някоя духовна личност. Няма го отдавна свещеник Павел Димитров, вечна му памет... Не харесвам и това, че в някои храмове крият евтините свещички и премахнаха таблата, където се поставяха некролози. Защо? Нали смъртта е част от живота, какво лошо има енориашите да бъдат уведомявани чрез некролога за загубата на някой познат, че да влезат в храма и да му запалят свещичка. В забързаното ни време колкото и комуникации да има, не всичко се научава на време, а работата на църквата е не само духовното наставничество, но и достойното изпращане на хората в отвъдното...

Много говорих вече по този въпрос зная, че свещениците ще ми се обидят, сега сме в пости и аз им искам прошка, защото зная, че пряката им работа не е лесна, но...това е положението, както казваше Чудомир.

- Какво говорят хората за теб...

- По този въпрос мога да говоря само с догатки. Предполагам, че хората говорят съобразно умствения си и културен потенциал. Вероятно някои ме мислят за нахална отъждествявайки пробивността и упоритостта с нахалство, за някой съм горда и с високо самочувствие и кой знае още какви негативни качества ми се преписват. Но има и хора, които ме ценят и като човек и като творец, общуват с мен, търсят помощ понякога, което значи, че говорят и хубави думи. Много хора са ми помагали безрезервно със съвети, показвали са ми обич и внимание, спонсорирали са ме при издаване на книгите ми. Нима това е малко?! Не помня някой до сега да ме е посрещнал не любезно когато съм отивала на разговор около някоя семейна сага или исторически факт.

Не зная точно кой какво говори, но зная, че цели 85 години съм се разбирала отлично с казанлъчани. Може би, защото съм една от тях...

- Какво послание искаш да отправиш към казанлъчани...

- Не се прекланяйте пред чуждото, което понякога е пошло, като например навлязлата напоследък мода на „гетото“ – скъсани дънки, някакви панталони-нощници под коленете и от това отвратително „чао“ на всяка крачка при съществуването на прекрасните ни български думи „До виждане“ и „С Богом“. По тези въпроси може да се говори много, но това е друга тема.

Обичайте Казанлък и го пазете чист, той заслужава това. Гордейте се и помнете имената на неговите будители и историческото му богатство!

Нашият Казанлък – един от скъпоценните камъни на България!

- Какво е за теб Казанлък?

- Моят дом – сегашен и вечен!

Яница Станчева

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co