В самия финал на отминалата 2017 г. краеведческата литература за казанлъшкия регион се попълни с нова книга – „Възродени след потопа“. В нея е описана историята на село Виден, частично потопено след 1962 г. под водите на язовир „Копринка“ (тогава „Георги Димитров“) и на неговия храм „Св. Атанасий“. Автор на книгата е твореца и журналиста Йорданка Трополова. Днес с нея ще ги говорим раждането на книгата, за храма, за малкото селце Виден и за човечността.

„В спомените ми едно селце живее

на Сърнена гора в полите сгушено

и от далеч къщурките му се белеят

на стръмен бряг – делящ вода от сушата…“

С този стих от стихотворението „Носталгично“, което е част от стихосбирката „Бели люляци“ на Йорданка Трополова излезнала през  2016 г. започна разговора ми с нея.

                                                                                         

- Г-жо Трополова, с какво ви привлече съдбата на това малко и сякаш забравено от Бога и хората селце, та решихте да напомните за него?

- Покойният писател Йордан Радичков казваше, че в човешката история остава само онова, което е съградено от камък и слово. Не случайно родното му село Калиманица – отдавна потопено от водите на язовир „Огоста“ – продължава да живее в негови творби. Та и аз последвах примера на Радичков с този скромен опит да възкреся историята на Виден – родното село на моя баща. Още повече, че сега – повече от половин век след „потопа“, то живна и започва да се възражда…

- Книгата ви излъчва много силни емоционални послания, които не биха оставили равнодушен нито един читател. Обичта към селото ли ви мотивира да се отклоните от творческото си амплоа, за да я напишете?

-Наистина я писах с голяма любов, възпитана у мен от баща ми. Той беше привързан до себеотдайност към с. Виден и земляците си. От завършването на Търговската академия във Варна през 1941 г. до пенсионирането си работеше в Българска народна банка, Казанлък, но всяко свободно време прекарваше във Виден, посветен на културния му живот – като председател на читалището, режисьор на самодейната театрална трупа, актьор и дори художник на декорите. След като той почина през 1981 г., открих в неговия архив голяма тетрадка с червени твърди корици, в която беше преписвал части от летописните книги на църквата и училището, спомени на местни хора за миналото на селото, данни с наименованията на местностите в землището му, песни и ритуали от селския фолклор... Предадох тетрадката на един от младите хора, преселени от Виден в Павел баня, с молба да оползотворят събраната информация. Преди няколко години ме потърси пенсиониран полковник от Виден, който живее в Кюстендил. Предаде ми папка с машинописни текстове и каза: „Момчета от Виден ме помолиха да издам тези записки – имам печатна база. Прегледах ги – от тях книга не става. Но на теб, като журналист, мога да разчитам, че ще напишеш книга за селото.“ Зачетох се в свитъка и се стъписах – това бяха преписи от червената тетрадка на татко! След повече от три десетилетия се връщаха обратно при мен и в този факт съзрях някакво знамение – искал е да ми внуши: „Продължи делото ми, дъще, няма кой друг да го направи!“ А аз не съм проумяла завета му навреме… Затова, въпреки че наближавах 80-та си годишнина, приех предизвикателството да възкреся спомена за миналото на селото и неговия великолепен някога храм. И нямаше как да не вложа емоция! Макар да съм родена в Чирпан, от където беше мама, във Виден са преминали най-щастливите години от детството ми. И както баща ми така и аз съпреживяхме тежко драматичното раздвоение на хората по времето на неговия „потоп“. Младите се радваха на шанса да се преместят в по-перспективни села и градове, но голяма част от възрастните не можаха да преживеят раздялата със селото си… 

-Има ли в книгата неизвестни до сега факти, които биха изненадали по-младите поколения виденци?

-Книгата е обемна – 294 стр. и е от две части – Селото и Храмът. Надявам се да прочетат в нея много неизвестни и любопитни за тях неща, след като дори аз – една от малцината възрастни живи хора свързани със селото – се натъкнах на такива. Ще се опитам да изброя по-важните: предположението на Чудомир, че виденци най-вероятно са наследници на траките от Севтополис и Долината на тракийските царе; съществуването на селището от дълбока древност – макар и километър-два северно от сегашното – с наименованието Курухимитлий и неговите важни функции по време на Османското владичество над тези територии – да съхранява в 80 хамбара зърното от наряда в натура беглик, събиран ежегодно от „раята“, да отглежда коне за смяна и осигурява охрана на колите, превозващи пощата по главния подбалкански път и др.; причините за преместване на селото в полите на Средна гора и преименуването му в Карагийклий (Карагитлий) – Черно Еленово в превод от турски. (Името му е сменено с Виден едва през 1906 г.). Ще ги изненада може би и богатата история на образователното, читалищното и кооперативното дело в селото. Не може да не ги впечатли фактът, че будните карагитлийци са издействали през 1770 г. ферман от султан Мустафа ІІІ да си построят православна църква и, макар много по-късно, започват да я градят с майстори от Дебърско и с дарения от населението. Интерес представлява фактът, че в изписването на иконостаса и стенописите на църквата, включително и при възстановяването й след опожаряването през Освободителната война, е участвал казанлъшкият зограф Петю Ганин – сподвижник на Васил Левски. В книгата отделям специално място за неговата биография, както и на житието на свети Атанасий Велики, патрон на виденската църква. Специално внимание съм отделила на географските особености, поминъка, нравите и бита, обществено-политическия живот, духовната атмосфера и социалните отношения в селото. Лансирала съм своя аргументирана хипотеза, че тайният революционен комитет в с. Карагитлий е основан не през 1875 г., както се твърди в някои изследвания, а в периода 1869-1872 г. и то може би лично от Апостола. Поместила съм и някои литературни произведения – стихове и проза – посветени на селото. Представила съм духовните лица, служили в неговата църква или оказвали покровителство над енорията. Отразила съм и тенденциите за възраждане на Виден и строителството на нов храм, след като язовирните води превърнаха стария в руини. Книгата е илюстрирана с много снимки, автентични архивни материали и документи и мисля, че ще представлява ценност за всички потомци на старите виденци. Надявам се тя да  послужи и като основа за бъдещо надграждане, ако по-млади хора положат усилия да издирят още материали и документи за историята на с. Виден, до които за съжаление не успях да се добера…

-Написването и издаването на книгата „Възродени след потопа“ е вашето дарение към селото. От къде може да бъде закупена?

-Целият й тираж е на разположение на кметството във Виден, а средствата от продажбата й ще се събират във фонда за довършване на новия му храм „Св. Атанасий“.

Сподели статията

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.

За нас

Вестник "Долина" излиза за първи път на 30 май 2002 година, за да запълни една сериозна ниша на регионалния медиен пазар.

Важна за нас е преди всичко ИСТИНАТА за нещата, проблемите, конфликтите, хората в Казанлък и региона.

Интересува ни всичко, което вълнува, радва, ядосва, нервира или усмихва, носи надежда и вяра на хората, които работят и живеят в Казанлъшката долина.

Надяваме се, че вече сме доказали себе си пред вас и влизаме в сърцето, ума и дома ви като вашата искра на седмицата!

Последни публикации

Абонамент

Може да се абонирате за новините от kazanlak.co